Легионът на обречените - 4

 

 

XV

 

Даниел живееше някъде в центъра на града и присъствието му в тоя квартал едва ли бе случайно.

- Ходих тук при един приятел! - о6ясни той без да го питат. Вие как сте!

- Добре! - резервирано отвърна Елица и загърна палтенцето на Цецко да не му е студено.  

- Елате на топло в колата! - посочи към паркирания наблизо тъмнозелен мерцедес.

- О, не! Тря6ва да се прибираме!

- Ще ви закарам във Виенската сладкарница да се почерпим!  Или в новия ми ресторант, да видите какво парадайзче съм направил!   

- Не, не! Благодаря! - Елица поведе малкия за ръка.

- Как е Явор? - настигна я въпросът на Даниел

Тя се спря и сковано се усмихна:

- Добре! Обади се по телефона като пристигна в Атина. Би трябвало вече да си е намерил работа. Станаха пет дни, откакто е там!

- Е, поне него да не мислим! Абе, оправно момче е той! Ще видиш как за нула време ще натрупа парички. Даже може и да ме задмине по капитал, като се върне. - Ха-ха! - фалшивият му смях я удари като плесница. - тя тръгна с детето към къщи.

- Някой ден ще ви дойда на гости! – Обещанието му прозвуча като закана и тя дори не се обърна.

- Ще ви донеса подаръци! - продължи той – Няма да ядете само картофи, я!

Елица стисна найлоновата торбичка с купените килограм картофи и забърза. От очите и се стичаха сълзи, но тя дори не забелязваше. Детето жално помоли:

-   Мамо, по-бавно върви!

Тя се спря и го вдигна на ръце. Прегърна го. Целуна малкото, студено носле и заплака. Цецко обгърна с ръчички и запита защо плаче.

- Така! Студено ми е! - хълцаше и се подземаше тя.

- Като се вълне тати, шти донесе палички и ще ни е топло! Нали мамо?

- Да миличкък!

- И тогава ще ми купиш шоколадчето с лисаната, нали?

Тя го целуна по очите и нослето, пусна го на земята и двамата тръгнаха. В края на блока, край който минаха имаше минимаркет в една от мазите. Слязоха по ламаринените стъпала и купиха шоколадчето. Върнаха и шестдесет стотинки. Щяха да стигнат за половинка хляб и едно кисело мляко. Значи можеха да посрещнат утрешния ден спокойно.

- Мамо, искаш ли? – протягаше ръчичка към нея момченцето.

- Не мило!

- Само си близни!

- Добре! – засмя се тя и близна от шоколадчето.

Беше най-сладкото нещо на света.

 

 

XVI

 

 

Хотел „Космополитен" се намираше в центъра на Атина. В партерния етаж имаше порнокино, а точно над входа на киното бе малкото балконче на стаята. На него стояха, изпружили крака на парапета, Явор и Венци и си приказваха. Вече цяла седмица обикаляха столица и търсеха работа, но друго освен „Охи" не чуваха! Положението бе доста тревожно, но Венци гледаше с насмешка на всичко.

Ако се наложи, ще духнем нелегално в Италия. Малко ли албанци го правят!   

- На тебе ти е лесно! - въздъхна Явор – Сам си и една – две издънки не са ти проблем. Ако мене ме екстрадират в България, губя всякаква възможност, да изкарам някой лев!

- То пък, тука сме се продънили, да изкарваме пари! Гледай на всичко, като на екскурзия и работата ще е наред! Ще видиш, че утре ще си намерим работа!

Явор не отговори. Оптимизмът на Венци го спасяваше, когато му бе най-тежко, но сега определено го дразнеше. Встрани от хотела, по тясната улица, с жужене като мухи прехвърчаха малки и големи мотоциклети. Гърците бяха маниаци по тях и навсякъде се срещаха малки банди от рокери, оборудвани със задължителни черни шлемове, кожено облекло, ръкавици и ботуши. Подобно на американските си събратя, те форсираха до дупка моторите, държаха се нагло и предизвикателно, като минаваха по всевъзможни места и често дразнеха минувачите по пешеходната зона. Ако наблизо се случеха полицаи обаче, гледаха да се разкарат, защото тукашните ченгета не си поплюваха и бяха по-противни и моторизирани от самите рокери. Времето бе хладно, почти студено, но грееше слънце и създаваше илюзията за лято.

- Хайде да излезем пак! – предложи Явор. – Може да изскочи нещо ненадейно!

- Най-много някой плъх като онзи, дето вчера ти изяде кашкавала! - изсмя се Венци, но скочи от стола и си грабна якето. Преди да излязат, вратата се отвори и вътре нахлу Слави с ухилена физиономия. Още от автобуса се бе оформила група от единадесет души, които идваха да работят тук. В стаята на хотела имаше още четирима, а Слави бе единственият представител на Ямбол. Викаха му Кукера, но той не се впрягаше, защото беше добряк.

- Момчета, от утре сме на бач в Аргос! – самодоволно обяви той. – Приготвяйте по 100 гущера за да вървим в графията. Другите вече се записаха!

- Видя ли, бе авер! - Венци тупна Явор по гърба. – Аз ти казвам, че утре сме на работа, значи утре сме на работа и нищо друго! Дяда ти Венци ги усеща тия неща!

Тримата напуснаха хотелската стая и след няколко минути вече бяха пред офиса на поредната графия. Почакаха без видима нужда пред вратата около час и най-после ниска, възпълна гъркиня ги покани да влязат. Не им предложиха да седнат, въпреки двете канапета в стаята! Освен гъркинята, в един фотьойл седеше и някакъв мъж с тъмни очила и доста побеляла брада. Зад един параван в другия край на стаята женски глас ги запита за пръв път ли идват на работа в Гърция. Тримата отвърнаха утвърдително и след малко из зад паравана излезе жена на средна възраст, размазвайки тоалетен крем по ръцете си. Разпита ги какво са работили в България, какво образование имат. Интересуваше я семейното им положение. Получените отговори превеждаше на гръцки и задаваше нови въпроси. Най-много разпитваха Явор. Пожелаха да видят дипломата му за висше образование и след като се убедиха в достоверността й, му казаха, че не е подходящ за работа. Той се опита да ги убеди, че ще се справи с всяка работа. Той се опита да ги убеди, че ще се справи с всяка работа не по-зле от останалите, но брадатия отхвърляше категорично всичко.

- Я ги разкарай! – внезапно се обади Венци.

- Като не ставаш и аз не ставам!

- Какво? Отказваш ли се? – учуди се преводачката.

- Разбира се! – категоричен бе Венци – Вижте, ние сме си дружки и не се делим никъде!

- И в тоалетната ли ходите заедно? – ехидният глас на преводачката не смути Венци.

- За тая работа си намираме момичета, доста по-млади от теб, лелко!

Той натърти на последната дума, а жената буквално побесня.

- Слушай, малко педалче, за услугата, че ви превеждам, трябва да ми плащате, и то доста пари. Долари трябва да ми броите, келеши такива!

- Айде, бабке! Спри се! По-леко, че ме впечатли сексуално! Още малко и ще получа полюция! А колко ти плащат за превода гърците, не казваш нали?

Тя предпочете да не спори с него, защото за разлика от гръцкия, българския и речник бе значително по-беден и остарял, особено по линия на сексуален фолклор. Бързо започна да убеждава нещо гърците и след няколко отказа, предимно от страна на брадатия, накрая все пак успя и важно съобщи на Явор.

- Ще те вземат и тебе!

- Осигурени са безплатно спане и храна, веднъж на ден! Обаче трябва да работите здраво, а не да се мотаете. Правя го, да разберете, че съм човек! А не като приятелчето ти! Укорът и бе приет съответно одобрен от Венци. Той се ухили чаровно и й прати въздушна целувка. След като попълниха някакви формуляри, написани само на гръцки, подписаха се и броиха по 150 долара. На Явор му останаха още 12 долара. Напуснаха офиса с уговорката в 6 часа вечерта да са на гарата.

- Ако тук няма измама, аз съм марсианец! – весело обобщи резултата от срещата Венци. Явор също се съмняваше в цялата работа, но предпочете да не предизвиква съдбата с излишни приказки. В хотела си събраха багажа за пет минути и отидоха на гарата да чакат влака за Аргос.

 

 

XVII

 

 

Една от младите жени на Юксел се влюби в сина на съседа. Момчето бе на нейната възраст и след  няколко случайни срещи на улицата, двамата буквално пощуряха един за друг. Една нощ Семиха (така се казваше тя) успя да излезе от голямата къща без никой да я усети и му се отдаде. После повтори, потрети и така, докато станаха съвсем непредпазливи и съответно уязвими. Първа за нощните похождения разбра най-старата от жените на Юксел. Тя бе майка на Джеват. С типично за жените - съпернички коварство, тя изчака поредния нощен излет, събуди мъжа си и му разказа всичко. Той помълча, облече се и я предупреди да си затваря устата. Мушна един сгъваем испански нож в джоба си и излезе навън. Тихо пресече улицата а отвън успокои съседното куче с парче салам. Изведнъж спря, чул стон откъм гаража. Стъпвайки леко, с ножа в ръка той открехна страничната врата на гаража и влезе вътре. В поския Фиат на съседа светеше малка лампичка и на бледата й светлина, въпреки запотените прозорци, се виждаха двете млади, голи тела. Бяха се увили едно в друго и издаваха толкова пропити с желание и любов звуци, че Юксел се скова и стисна до болка ножа.

- Обичам те, мили! Обичам те! – повтаряше в несвяст Семиха.

- Ти си моя! Моя си! – даваше се от удоволствие момчето.

- Твоя съм мили! Знаеш ли какво? – отвърна се леко тя.

- Какво? – запита момчето и за всеки случай се огледа. Не забеляза Юксел и прегърна нежно любимата си.

- Бременна съм!

- От мен? – надеждата му премина почти във възторг. Тя се усмихна тъжно:

- По-скоро не! Влизам в третия месец, а с теб сме заедно едва от месец и половина!

- Мамка му! – изпъшка момчето. – За две години – две деца! Оня коч ще ви скъса от чукане!

- Няма! – запуши му устата тя. – На никого не съм казала още и ще махна детето! Само, че трябва да ми купиш едни лекарства!

- Всичко ще направя за теб, Семиха! Само да си моя!

- После ще си направим двамата дете! От любов искам дете, а не така, като овца!

- Дадено, любов моя! Тъй ще е!

Двете тела пак се оплетоха. Юксел си пое дълбоко въздух. Постоя малко, после сгъна ножа и се върна по обратния път. Не забеляза прилепената встрани от вратата, фигура на сина си. Джеват тъкмо се прибираше от дискотека, когато видя баща си да прескача у съседите и го проследи. Стана свидетел на всичко, но не се прибра след баща си. Изтегли се в дъното на двора, където откачи въжето за пране и с намерена на земята желязна тръба в ръка застана в очакване. Не след дълго прелюбодейци излязоха от гаража и се разделиха. Съседското момче заключи портата след Семиха и се отправи към дома си. Джевдет се прокрадна зад него и тихо извика: „- Ей!“ Когато момчето се обърна, Джевдет вдигна тръбата, за да удари с думите“ „ – Сега ще умреш!“

Изглежда от уплаха, момчето припадна, а Джевдет го хвана под мишниците и го завлече в гаража. Прехвърли въжето през една от гредите на ниския покрив и стегна направения клюп около шията му. Доста трудно успя да го изтегли до положение, в което краката му вече не докосваха земята. Привърза свободния край на въжето за бронята на колата и като се огледа спокойно, напусна гаража. Хвърли тръбата долу в дерето, където тя веднага потъна в мочурливата кал. Прибра се тихо у дома, побутна гнусливо оставената му вечеря в кухнята и се качи в стаята си. Легна си. Не изпитваше нищо, освен отвращение към баща си. Представи си каква физиономия ще направи утре, като разбере за станалото баща му и заспа с презрителна усмивка.

 

 

XVIII

 

 

Звънецът на входната врата се дереше като на пожар. Елица избърса мокрите от мивката ръце и запита кой е.

- Дядо Коледа! – чу се отвън гласът на Даниел. Тя прехапа устни. Със свито сърце отвори вратата и го видя, отрупан с торби и пакети в ръце. Той влезе, като изпъшка с облекчение и остави товара си направо на земята в коридора. Личеше, че е пил, по блесналият му поглед и лошия дъх на алкохол, изпълнил за миг празното пространство.

- Виж какво! – възможно по-хладно рече тя. – Нямаме нужда от нищо, Даниеле! Няма да приема тия неща!

- Е, какво толкова? – ухили се широко той – Пръснал съм стотина хиляди, за няколко подаръчета, а ти се дърпаш! За детето ги нося, не за тебе!

Тя отчаяно затвори вратата и го покани в кухнята. Цецко нещо си рисуваше и почти не му обърна внимание. Едва когато Даниел започна да трупа донесените подаръци и играчки, малкия се заплесна по космически пистолет с лазерен лъч и затрака с него по всички посоки. Елица продължи работата си на мивката, а Даниел, опитвайки се да изглежда възможно по-трезвен, заговори:

- Мога да те позлатя, ако кажеш! Знаеш, че си първата ми любов и а тя, както са казали хората, ръжда не хваща!

- Не говори глупости, Даниеле! Никога не съм ти била никаква любов и ако ще се държиш така, по-добре си върви!

- Ей, че си люта! Като троянска ракия! Затуй те харесвам аз, Ели! Ако река, колко му е – мога да си заръчам един камион студентки! От хубави – по-хубави. Обаче не! Аз си падам по тебе и това е!

- Аз обаче не си падам по теб и те моля да събереш нещата си и да си ходиш! На всичкото отгоре си пиян!

- Кой, аз ли? Айде да не се обиждаме сега! Пил съм едно-две малки уискита за кураж, а ти – пиян.

Елица сипа в малка паничка гореща супа, надроби парченца хляб в нея и като взе детето в скута си, седна на масата и започна да го храни.

- Мамо, аз съм самичък! Вече съм голям! – взе от ръката и лъжицата Цецко.

- Мога да уредя всичко за детето! – приспи очи Даниел. – Ако искаш, ще го заведем в чужбина! Само кажи!

- Детето си има баща, Даниеле! Той ще се погрижи за него!

- А за тебе?

- И за мене!

- Ха–ха. Имаш ли представа как се бачка в Гърция. Ако нямаш сигурна работа, а разчиташ на това да береш маслини и портокали, нищо чудно да се върнеш по-беден, отколкото си отишъл там! Разбира се, ако изобщо се върнеш!

- Какво искаш да кажеш? – ужаси се тя.

- Бил съм сто пъти в Гърция! – самодоволно заяви той – Гърците ми лазят в краката, защото имам пари! А тия, дето ходят да им слугуват, те не ги имат за хора! Робинята Изаура… и тъй нататък! Ха-ха-ха!

Елица остави детето и се изправи:

- Като си знаел, че е така, защо прати Явор там, мръснико?!

- Че да не съм го пращал аз? Той ме помоли за помощ и аз се отзовах. И на теб мога да помогна, ако си разумна!

- Вън! – почти извика Елица! – Махай се подлецо!

Той се надигна, гледайки изпод вежди и пристъпи към вратата. Минавайки край нея спря и в някакъв див импулс я хвана за гърдите. Тя се пресегна и сграбчи космическия пистолет. Удари го с все сила по главата. После заби нокти в лицето му и сигурно щеше да му издере очите, ако той своевременно не побягна. Вече отвън, започна да псува полугласно, но и от там отстъпи, защото върху му полетяха донесените подаръци.

- Кучка! – вече откъм стълбите долетя гласът му, но Елица вече бе затръшнала вратата. Цецко стоеше на прага на кухнята и уплашено я гледаше. Тя го прегърна и започна да го успокоява.

- Нали няма да идва тоя лош чичко, мамо?

- Няма, миличко! Само да посмее!

- Ако дойде пак, ще му удалиш едно клоше и ще го оделеш като котка, нали?

- Да миличък!

- А кога ще си дойде тати, мамо?

- Скоро, мило! Скоро!

 

 

XIX

 

 

Цял предиобяд полицията разследва случая с обесеното момче. Взеха отпечатъци, нещо мереха, разпитваха съседите, а от зачернената къща ревовете и оплакванията не спираха да ехтят. Юксел бе потресен от случилото се, но виждайки колко е спокоен и почти безгрижен големият му син, отхвърляше възможността да го е сторил той. Недоумяваше кой може да го е обесил, след като момчето естествено не се бе самоубило. Полицията обаче май се задоволяваше с версията за самоубийство, защото в следващите дни не предприе нищо. Съседите го погребаха, оплакаха го, а Юксел с чиста съвест им съчувства, защото греха в крайна сметка не беше негов.

- Аллах е велик! – каза той с патос на старшата си жена, когато един ден останаха насаме. Тя бе убедена, че той го е затрил, както и Селмиха. След погребението момичето залиня и се топеше с всеки изминал ден, но това не впечатляваше никого, защото останалите мислеха, че е болна. Две седмици след това една нощ тя предизвика спонтанен аборт и умря от загуба на кръв. Следователите го отбелязаха като медицински случай и не ровиха за подробности.

Юксел и устрои бързо и тихо погребение, като не пропусна да отбележи рязкото отчуждение на съседите си. Сега почти всички го избягваха и когато влезеше в магазин или кръчмата на Берол, разговорите стихваха и всеки се правеше на зает с нещо. Той повеждаше разговор, но му отговаряха едносрично и скоро се дърпаха от него под предлог, че имат някаква работа. Това почти го подлуди и един ден не издържа, и влезе в стаята на Джеват. Момчето тъкмо се обличаше, да излиза навън.

- Ти ли го направи? – изтръгна се от бащата? Джеват не отвърна нищо и се опита да излезе от стаята.

- Чакай! – хвана го бащата за рамото. – Кажи, ти ли си, защото ще полудея?! Трябва да знам! Кажи ми, като мъж на мъж!

Синът му се усмихна спокойно. Бутна ръката на баща си и запита:

- Ти мислиш ли се за мъж? Дето остави едно хлапе да чука жена ти безнаказано? Я се разкарай!

Юксел дори не разбра, кога сина му излезе. Приседна на леглото, защото нещо стегна гърдите му и не можа да си поеме дъх. Стаята изведнъж се смали и почерня.

Една от младите му жени го намери след минута и веднага извикаха линейка. Лекарят установи инфаркт и го прибраха в болницата. В махалата циганите се събираха на групички и си приказваха на ухо разни работи. Нищо обаче не излизаше извън тяхната общност. Когато случайно Джеват влезеше в магазин, или друго заведение, никой не му обръщаше внимание, защото за тях той бе все още хлапак – един от многото нахални момчурляци наоколо и нищо друго. Това прекрасно го устройваше за мисията, която си беше набелязал. Откакто баща му бе влязъл в болницата, той ни веднъж не му отиде на свиждане, а един ден направо заяви на майка си:

- Дай ми хиляда долара, че ми се ще да походя малко из страната!

- Къде ще ходиш посред зима? – скара му се тя. – А и сега трябват много пари за баща ти!

- Тогава го питай и ще видиш, че той ще е съгласен!

Майка му го изгледа подозрително, но замълча. Учуди се на категоричното съгласие на Юксел, малко по-късно при посещението си!

- Ако иска повече, дай му! – дори предложи той. – само една молба имам! Ако успееш, нещата да се оправят!

Майката замислено се съгласи, без да задава въпроси. Беше разбрала всичко.
Три дни след това Джеват се качи на влака за София. Не го интересуваше какво иска майка му или баща му. Той си имаше цел, от която никой не можеше да го отклони.

 

 

XX

 

 

Към групата на гарата, се бе прикрепило още едно момче, на около двадесет години. Каза, че е племенник на преводачката на графията. Платиха си билетите за Аргос и се качиха на влака, водени от брадатия. Седнаха, където намериха свободни места. Явор и Венци се случиха до едни украинци, и Венци веднага завърза разговор на развален руски.Оказа се, че Вова е педагог, а Митя – колега на Явор, също машинен инженер. Отивали при другите украинци, установили се на работа в Каламата, преди повече от година. Работели като строители, а през сезона беряли маслини и портокали. Изкарвали по 150 – 200 $ на месец, докато в Украйна за подобна работа заплащали десет пъти по-малко.

- И в България е така! – потвърди Венци.

- Всички сме тръгнали да печелим, а като се върнем, наведнъж да си решим проблемите!

- Печели се от „Лотото”, момче! – забеляза Вова – Ние ще работим за парите си! При това много!

- Едно е да работиш и да ти плащат прилично, а друго – да се гаврят с труда ти!

- Ех! – въздъхна украинецът.

Всички се умълчаха. Пренесоха се мислено по родните си места и си спомниха за близките През прозореца на влака залезът палеше огнени ивици над морето  и създаваше илюзията за лъчи, създадени по изкуствен път. Морските вълни се полюшваха леко и спокойно и къси като в езеро. Рядко се виждаше рибарска лодка или корабче. Току прелитаха край дребни, сгърчени дървета оцелели някак по каменливия бряг. На едно място влакът изтрополя по мост на изрязан в брега канал, на друго – намали скорост минавайки край изрядно подреден и чист химически завод, а колкото по-доближаваха крайната цел на пътя си, толкова по-често се срещаха с маслинови и портокалови дървета и стопанства, както и многото трактори и мотоциклети.

На малката гара Аргос пристигнаха в полунощ. Струпаха си багажа в двора на гарата и насядаха около него, докато брадатият отиде да търси някакъв транспорт Явор отиде до портокаловите дървета в двора и откъсна два портокала. Плодовете бяха свежи, узрели и изключително сочни. Подаде единия на Венци, но той отказа:

- Ще ми омръзне още от утре да виждам, да ям и особено да бера портокали!

Пред гарата спря изключително стар камион Мерцедес, изпълвайки нощта с равномерно тракане на дизеловия си двигател. От кабината му изскочиха брадатия и им извика да идват. Всички наскачаха и грабнаха чантите. Като разбраха, че трябва да се качват в открита каросерия, повечето възнегодуваха, но Венци пръв се метна горе и като започна да поема чантите, викна:

- Къде сте тръгнали, бе момчета? На екскурзия или на бачкане? Който има много претенции, да остане на гарата! Аз съм за портокалите!

Като се пазеха да не се изцапат, всички се качиха и хванаха за двете шпригли отпред на каросерията. Камионът блъвна облак изгоряла нафта и се понесе по тесните улички на градчето. Не след дълго излезе от него и само портокаловите масиви блещукаха с оранжевите точки на безбройните си плодове, в светлината на фаровете. Отминаха едно – две малки селища и накрая спряха пред очертанията на две ниски, продълговати постройки. Приличаха на обори за овце. Всичко наоколо бе тъмно, но след крясъците и бясното хлопане на брадатия в двора, се чу някакво движение и слаба крушка, закачена на едно дърво, освети с оскъдната си светлина, две странни същества. Едното със сигурност бе мъж, което личеше от обраслото с гъста брада почерняло лице, но за другото можеха да се правят само предположения. Гъркът, който доведе групата, им покрещя няколко минути, те му отвърнаха не по-малко емоционално и накрая брадатият се качи в камиона и потъна в нощта.

- Каква стана тя? – учуди се Слави – Тоя защо ни заряза тук, момчета?

- Ами, защото пристигнахме, кукерче! – озъби се Венци. – Я виж, как лакомо ни оглеждат тия човекоядци! Пу не съм първи в казана!

- Хайде да влизаме! – подкани ги племенникът на преводачката. – Да лягаме, че утре ще се работи! - той влезе в двора и отново на руски поведе разговор с двамата парцаланковци.

Оказа се, че групата трябва да бъде настанена в помещение, което скоро бе ползвано за обор, видно по яслата в единия ъгъл и многото животински изпражнения. Беше без врата и прозорец. Две призрачни същества с помощта на племенника домъкнаха отнейде двайсетина пластмасови каси, подредиха ги една до друга и като нахвърляха малко слама отгоре поканиха всички да легнат.

- Айде бе! – изсмя се Венци. – Тия съвсем ни подредиха! Колко звезди е тоя хотел, братлета?

Братлетата тъжно обясниха ситуацията. Преди половин година дошли тук, примамени от обещанията на брадатия грък за много пари, безплатна храна и достатъчно работа. Настанили ги в тая мизерия и се юрнали да работят. На ден групата им от осем човека трябвало да набере портокали за един ТИР, да се сортира, претегли и качи на камиона. Ако всеки набере по един тон, му се заплаща по 3600 драхми. От тях им спирали по 600 за наема на обора, триста струвал един малък хляб, а за хиляда и петстотин можело да се купи буца сирене, достатъчно за деня. Оставали им чисто хиляда драхми, които да спестят. Обаче не всеки ден имало работа, а  като започнел дъждовния сезон, в който се случвало по две седмици да вали без прекъсване, излиза, че не само не са на печалба, но и губят. Бавно, но сигурно задлъжнявали на гърка, докато сега не били нищо друго, освен крепостни селяни. Зад двамата нещастници  се наредиха и събудилите се останали и започнаха да откриват тежкото си положение. Разтваряха широко устни и показваха стопените си кафяви зъби. Това пък било от безплатните консерви, които им давал гъркът за обяд. Не знаели от кое бунище ги събирал, но по етикетите разбрали, че били от запасите на 6 – ти американски флот, всички с изтекла годност и отвратителен вкус. Престанали да ги ядат, но междувременно зъбите им се стопили. Сега се молят да има работа, за да си купят билети и се върнат у дома. Как ще успеят обаче не знаят. Молели се на Бог, да ги погребат поне на родна земя. Всичко това прозвуча така нелепо на българите, че те стояха, слушаха и не можеха да повярват.

- Парижките потайности! – успя да реагира Венци.

- Страхотен материал за Зола! А какъв сериал могат да избичат братята бразилци, няма да ви кажа!
Явор си вдигна чантата и запита руснаците, къде да намери гърка. Те го упътиха, доколкото можаха и той, последван от Венци, а после и от другите българи, тръгна да го търси.Само племенникът на преводачката се опита да ги разубеди:

- Няма смисъл, приятелчета! Да не мислите, че другаде е по-добре? Хайде да лягаме, пък утре ще поговорим с гърка. Може да не е луксозно, но какво от това! Вие на палатка не сте ли спали, бе мама ви стара?

Никой не му обърна внимание и той се повлече след всички. За разлика от обемистия багаж на другите, той носеше на гръб малка полупразна раница.