Легионът на обречените - 2

 

 

IX

 

Една сутрин след визитация мустакатият доктор нареди на дежурния по отделение да му направи скенер, и ако всичко е наред, днес да го изписват. Явор прие новината спокойно без излишни емоции, защото знаеше какви грижи го чакат навън. Някъде към обяд бе готов и след като се сбогува с персонала, си тръгна. Медицинската сестра, която май бе хлътнала по него, отсъстваше и той, вървейки по двора на болницата, тъкмо се чудеше да съжалява или да се радва от липсата й, когато я видя седнала на последната пейка по алеята, към портала. Беше елегантно облечена в зелено вълнено сако, тютюнева риза и черна мини пола. Изглеждаше, като манекенка, а това, че стана, когато той наближи, разсея съмненията му, че е случайно тук. Тя го чакаше. Беше се облякла добре заради него и сега го изгаряше с поглед безмълвно и трепетно като ученичка на първа среща.

- Здравей! - поздрави Явор. Тя се усмихна и отвърна на поздрава му. Извади от дамската си чанта една касетка и му я подаде.

- Желая ти здраве и много щастие, а когато ти стане скучно, си пусни тази музика. Представи си, че аз пея за теб.

- А защо не се записа сама? Щеше да е по-интересно.

- Защото пея фалшиво.

- Не може да бъде. Толкова си хубава, а да не можеш да пееш!

- Едното няма връзка с другото! - изчерви се тя от удоволствие. - Пък и съвсем не съм хубава! Просто ж съм с бялата престилка.

Двамата тръгнаха бавно към портала. Под краката им шумяха жълтите есенни листа. Минавайки край тях, един електрокар, натоварен с одеяла, завихри цял шлейф от листа, като безкрайна огнена опашка. Беше хладно, но не чак до там, че да е студено. След еднообразието на болничната стая, на Явор всичко навън му се струваше красиво и интересно.

- Да пием по едно кафе! - предложи той.

Сестрата се съгласи и двамата  влязоха  в заведението, залепено до портала на болницата. Вътре беше пълно с болни, наметнати със стари избелели халати. Намериха две места в дъното и седнаха. И двамата избягваха да се погледнат. Знаеха, че помежду н се е промъкнало нещо повече от нормалните отношения между сестра и болен, а да се уточнят дацата, не им стигаше кураж.

- Чувствам се като ученик! - призна Явор.

- И аз! - съгласи се Катя. - Много е хубаво това усещане! Знаеш ли... - тя вдигна очи.

- Струва ми се, че съм влюбена!

- Нима?

- Когато те докараха, лицето ти беше обезобразено а и с тази мозъчночерепна травма си беше готов за моргата! От две години съм в това отделение и съм виждала доста по-тежки случаи! Не знам защо обаче, ми стана болно точно за теб. Сякаш бяха докарали мой близък човек! - Тя замълча за малко, а после продължи някак забързано. - После ти заприлича на човек и беше, много добре, че се оправяше бързо. Обаче излезе, че си женен, а на всичко отгоре и жена ти ни свари тогава... Изобщо, чувствам се много глупаво. Знам, че нямам право да се меся в живота ти, но в същото време не искам да си отидеш ей-така - Яворе!

Той вдигна поглед, а тя малко сърдито каза:  

- Хубаво ми е с теб! Не мога да ти го обясня!

- Недей! Не трябва! - спря я той. Като огън го изгори мисълта, че вместо да се прибере по-скоро у дома, при жена си и детето, което обичаше повече от всичко на света, той стои при тази млада жена и я лъже. Лъже я дори само с това, че е с нея тук сега. А Цецко, така ще се зарадва като го види! Той импулсивно се изправи и без да се сбогува, излезе навън. Въпреки, че не биваше да се движи бързо и да се пази от сътресения, той леко се затича. По-скоро трябваше да, прегърне сина си! По-скоро!

 

X

 

- Животът,  синко,  е една лъжа!  Понякога се хвърляме в него като в река и искаме да го преплуваме, плуваме, плуваме, а брегът не само че не се приближава, а дори напротив - по-далечен става! И идва момент, е който нито напред да продължим, нито назад да се върнем, защото сили вече не са ни останали, а и надежда нямаме за нищо. Излъгал ни е значи животът ш разбираме, че не река, а цяло море е той, но както
става в повечето случаи, разбираме това много късно.

Дядо Ахмет въздъхна и забучи нова цигара в цигарето си. Джеват нервно си приглади косата и повтори въпроса:

- Добре, но кажи все пак в кой завод може да яма линия с цистерни бензин?

Старецът извади с треперещи ръце кутия кибрит внимателно драсна една клечка. Запали цигарата и вдъхна дима с такова удоволствие, сякаш това беше първата му цигара за деня. Уморено притвори очи. Потъна в някакъв старчески унес. На Джеват му стана ясно, че е безсмислено да стои повече и си тръгна. Нищо не бе разбрал от мрънкането на стареца. - Животът, животът! Какви са тия глупости? - Стигнал до желязната врата на двора им, той спря и реши, че не бива да се отказва толкова лесно от намерението си. Като не знае къде са цистерните, може да пипне нещо друго, нали!

Сключил заканително вежди, той отново пое към центъра на града. По пътя мина край една автомивка с натрупани една върху друга стари гуми и реши, че това засега ще свърши работа. Трябваше му още половин час, за да отиде до най-близката бензиностанция и да купи четири литра бензин. После прескочи оградата на автомивката и поля с бензин гумите. Най-отгоре хвърли празната туба и прескоча обратно на улицата. Огледа се и като не видя хора наоколо драсна една пиратка, хвърли я върху гумите и побягна. След секунди се чу гръм и нощта изведнъж просветна.

В началото огънят се издигна високо, после намаля за няколко минути, обхвана постепенно всички гуми и забуча с бясна сила. От къщите отсам улицата заизлизаха хора и любопитно загледаха пламъците Питаха се какво става, махаха възбудено с ръце, но не правеха нищо, за да спрат огъня. Автомивката бе отделена от домовете им и нямаше смисъл да се тревожат за пожар. Дузина малки циганчета заподскачаха на почтително разстояние от кладата, като заголваха коремчета и ги печаха с престорено удоволствие.

Горе на булеварда, подпрян на изпотрошена от вандали автоспирка, Джеват спокойно гледаше всичко и се чудеше колко лесно пламна пожарът. - Само кураж! - мислеше си момчето. - Малко кураж и всичко е възможно! Само че хората са страхливи и затова не успяват никъде! Нищо, той ще им покаже! Ще видят те какво значи смелост! Ще им разкаже играта той, не може така изведнъж. Днес - едно, утре - друго, докато всички заговорят за него, както сега говорят за Роко. Откъм центъра се дочу сирена и след малко една пожарна спря пред огъня. Пожарникарите наскачаха и започнаха да снаждат маркучи и шлангове. След минута вече гасяха буйните пламъци и нямаше какво да се гледа. Джеват се изплю с презрение и закрачи към дома ял по един обиколен път.

XI

 

Бобът в тенджерата тихо къкреше и изпълваше малката кухня с апетитна пара. На кушетката Цецко бе седнал върху баща си и се опитваше да го убие с пластмасовия си меч.

- Смълт на динозавълите! - писукаше малкият и правеше страшни  муцунки.  Явор  примижаваше  от удоволствие и от време на време ръмжеше страшно. Играта много му харесваше, затова, когато жена му седна до тях и въпросително го погледна, се изправи с видимо недоволство. Попипа още незарасналата рана на главата си и заяви:

- Отивам в Гърция!

Елица въздъхна отегчено и се загледа през прозореца. Откакто бе изписан от болницата, бе минала цяла седмица, а мъжът и предлагаше от щури - по-щури идеи. Нищо сериозно не бе измислил до сега. Малко неуверено тя предложи:

- Защо не отидеш при Даниел? Той ще измисли нещо! Явор ехидно се засмя:

- Май по-скоро на теб ти се иска да отидеш при него, а?

- Не говори глупости! Знаеш, че не мога да го понасям?

- А аз мога, така ли?

- Добре де, не се сърди! Човек да не каже нещо. Все пак, това е една възможност!

- Същата възможност имаш, ако застанеш на ъгъла на улицата! Дори можеш да изкараш повече!

- Елица го изгледа обидено, стана и напусна стаята. Явор разроши косата на сина си и се замисли. Сама по себе си идеята на жена му не беше лоша. Даниел много пъти бе предлагал да им помага с пари, или нещо друго, но винаги му бяха отказвали. Още от ученици той се влачеше подир Елица, правеше всичко възможно за да я впечатли, с тайната надежда, че един ден тя ще бъде негова. Тя, разбира се, не искаше и да чуе за подобна възможност и когато двамата с Явор се ожениха, тя се почувствува истински щастлива. Престана да отбягва натрапника с мисълта, че ухажванията му трябва вече да престанат. Какво бе учудването й обаче когато всичко продължи по старому, пред очите на Явор, който общо взето не гледаше сериозно на цялата работа. Той до такава степен вярваше на жена си че бе свикнал с поведението на бившия си съученик, че просто не обръщаше внимание на задявките му. Можеше да се срещне с него и да поговорят по въпроса сериозно. Той определено щеше да помогне с нещо, а сега това бе по-важно от всичко друго. Явор стана и отиде в другата стая при Елица. Тя стоеше до прозореца и гледаше навън.

- Съжалявам! - прегърна я той. - Ще отида при Дидо.

- Недей! - отблъсна го тя. - Не искам нищо от него! После ще ме гледа като гладно куче!

- Той и сега те гледа така!

- Сега не ми пука! Не съм му длъжна за нищо!

- Ако ни помогне с нещо, не ти, а аз ще съм му длъжник!

- Глупости, Яворе! Тоя мръсник ще стане ужасен, ако по някакъв начин зависим от него!

- Но нали ти самата предложи да го потърся!

- Да, но защото бях съвсем отчаяна! Нали знаеш удавникът и за сламка се хваща!

- Сега не си ли отчаяна?

- Пак съм, но не толкова! - сгуши се в него тя.

Целуна го поривисто и заяви съвсем не в неин стил. - Все ще измислим нещо!

- Явор я притисна до себе си. Тя се отпусна и жадна за ласките му.

Един час след това той излезе от къщи, за да се  из града. Всъщност отиваше при съученика си, но без да казва на жена си. Намери го в ресторанта, който бе купил наскоро и съвсем откровено го запозна с проблема си. Даниел не мисли много, облиза с език тънките си устни и предложи:

- Какво ще кажеш, ако ти изкарам виза за Гърция и те пратя на екскурзия? Ще ти дам и двеста долар да имаш на джоб!

- Добре, а аз ще остана да работя, така ли?

- Разбира се! Сега е сезонът на портокалите, маслините! Ще побачкаш малко и до пролетта и събереш парите, които ти трябват!

- Явор несигурно се огледа. Много бързо съученика му намери решение на въпроса. Знаеше какво се върти в главата му, но в случая съвсем не можеше да избира Пък и каквото имаше да става, и за добро, и за лошо така или иначе щеше да стане!

- А кога ще ти върна парите?

- За парите не мисли! - потупа го по рамото Даниел. - Като се оправи детето, ще ми ги върнеш! Нали за това сме приятели?!

Явор кимна съгласен с глава. Някак не му е вярваше агнето и вълкът да са приятели, но трябваш да се примири. Разбраха се да уредят нещата в най-скоро време и любезно се разделиха.

 

XII

 

Късно следобед в деня след пожара, Джеват излезе из махалата да се поразходи. Щеше му се да чуе някакъв отзив за стореното от него и затова се насочи към малкия зеленчуков пазар до бръснарницата на бай Рамзи. Всички клюки в циганския квартал се обсъждаха от мъжете в бръснарницата, а от жените - на пазара. Очакванията му не го излъгаха. Още по пътя срещна две деца, които на висок глас говореха с ненавист за лошия душманин, който запалил гумите, и хрупаха по лист от зелето, което носеха за дома. Джеват се ядоса и ускори крачка. На пазара се повъртя няколко минути, но за беда не чу никакъв коментар. Влезе в бръснарницата и седна на един стол. Разтвори някакво старо списание и се заслуша в приказките на «станалите клиенти. Тъй като те обсъждаха подвига му, Джеват успя да разбере в общи линии какво е сторил. Възрастният бръснар коряваше неизвестния злодей, а останалите му пригласяха, като същевременно съчувстваха на Димчо. Така се казваше собственикът на автомивката, който сутринта се бе обесил на единственото дърво в двора на сервиза. Преди седмица починала жената на нещастника, деца си нямали, а като му затрили и работата, съвсем се отчаял и решил да приключи с живота. Бай Рамзи прочувствено питаше:

- Кажете, има ли другаде в града майстор, който толкова евтино да ти залепи гума и да ти измие колата? А да сте чули лоша дума от Димчо? Да е обидил някого?

- Вярно! - съгласяваха се останалите, а един черен като негър циганин разказа колко пъти е виждал Димчо да раздава бонбони и дъвки на махленските деца.

- Той нали си нямаше, завалията, драго му беше да се порадва на чуждите и затова все около него с въртяха и играеха там!

- А бе, долен човек е запалил гумите! – допълваш трети. - Не може да е от махалата! Наште хора добро са видели от Димчо и никой няма да стори такава поразия! Само някой от конкурентите му ще е! Ако не е тъй значи, режа си главата!

Джеват мислено му се присмя, като си го представи с отрязана глава. Ама че глупаци! Разхленчили се като баби! Обесил се - обесил! Какво от това?

- Никой не го е карал все пак! Щом го е направил значи е имал достатъчни причини и без унищожения, му сервиз! - той ядосано подхвърли списанието на масата и напусна бръснарницата. И през ум не му бе минавало, че всичко може така да се обърка. Един свестен човек да има наоколо, а той точно на него да попадне! Ама, че късмет!

В края на улицата срещна дядо Ахмет. Поздрави го гузно и побърза да се отдалечи. Старецът се спря извади цигарето от устата си и с присвити очи дълго гледа след него. Когато момчето се скри, той въздъхна и полугласно рече сам на себе си:

- Тоя пожар и други къщи ще запали!

 

XIII

 

Бързият влак от Добрич до София пристига с половин час закъснение, но до тръгването на автобуса та Гърция имаше още много време. Явор нарами голямата чанта с багажа си и бавно тръгна към новотел „Европа". Въпреки ранния час обаче, там чакаше голяма група хора, с много чанти и нетърпение за предстоящото пътуване. Явор застана до тях, намествайки собствения т багаж. Нямаше кой да го изпраща за разлика от повечето чакащи до него. Снощи се бе сбогувал със семейството си и сега като изтръпнал слушаше глъчката наоколо. От различни страни се чуваха съвети и заръки за предстоящите живот и работа в Гърция. Хората говореха възбудено, но без излишен шум и емоции. На гурбет не се тръгваше от добро. Изведнъж припадна възрастна жена. Свлече се на тротоара, както си стоеше, без никакъв стон. Над нея стреснато се наведе млад мъж с мустаци, извади шише с вода и започна ш я пръска по лицето.

- Мамо! Стани! - тихо, като че ли се срамуваше от станалото, я молеше, докато жената се съвзе и отвори очи. Изправи се немощно, хваната за ръката му и като се притисна до него, жално зарида:

- Затова ли те гледах, майко, затова ли те учих? Затова ли от хапката си делих, човек да станеш? Без баща, без помощ от никого, мъж като скала изправен, да ходиш роб на чужди да ставаш! Ох, милото ми момче!

Междувременно се появи луксозен автобус табела „София - Атина" и всички се раздвижиха Повлияни от жалната изповед на майката, изпращач и изпращани се прегръщаха до болка, без желание да се пуснат, сякаш отиваха на война. Никой не криеше сълзите, никой вече не говореше. Нещо в гърлото на Явор се събра и понеже не можа да го преглътне, се закашля. В автобуса влезе пръв. До него седеше  трийсетгодишен мъж, облечен в черно кожено яке и светли дънки. - Венци! - представи се и въздъхна. - Да тръгваме най-после, че ми писна!

- На повечето май не им се тръгва! - отвърна Явор а спътникът му прецеди през зъби - Че на кого му се тръгва?

Явор млъкна сконфузен и след малко потеглиха. След безбройните светофари на столицата, най-после излязоха на Витоша. Шофьорът пусна гръцка музика и скоро всички се отпуснаха. Започнаха да приказват помежду си, а Венци неочаквано изтърси:

- Майка му стара! Трябва да си луд, за напуснеш тая красота! - гледаше през стъклото, а навън есента се правеше на художник сред дърветата. Пръскаше нюанси и оттенъци на червеното и жълтото, размахваше синият плащ на небето отгоре и съпоставяше величието на природата с нищожеството на хората в една държава. По целия път до самата граница минаха край много разрушени безстопанствени сгради и постройки. Сякаш местността бе претърпяла бомбардировка.

На контролно пропусквателния пункт от българска страна нямаше никакви проблеми, но гръцките митничари се направиха на важни и накараха всички да покажат с колко пари разполагат за мнимата си екскурзия. Едно момиче се оказа без нужните двеста долара и бе свалено от автобуса. Не помогнаха нито молбите, нито сълзите му. От чантите, пълни с храна, единият митничар отбра няколко щафети шпеков салам и гнусливо ги хвърли в коша за смет отвън. После автобуса се изнесе малко напред, за да чакат за паспортите. Явор мръдна до тоалетната и на връщане се облещи от изненада, Митничарят, който изхвърли салама, сега бърникаше в     коша и го прибираше в голяма кафява чанта. Явор никога не бе имал добро мнение за митничарите и бе стигнал до извода, че румънските са най-корумпирани и неприятни, но тоя тук автоматично оглави класацията.По-жалък тип от представителите на тая общо взето облагодетелствана професия, просто не бе виждал. Като   минаваше   край   него   се   изплю демонстративно, но митничарят не му обърна никакво внимание. Явор се  качи в автобуса.  Върнаха им паспортите и потеглиха. Не изминаха и триста метра обаче, когато спряха на един паркинг и ги прехвърлиха в друг, гръцки автобус. Шофираше го слаб, нисък мъж, с лице като прегоряла филийка и амбиции на състезател от формула 1. Явор седеше на седалката зад него и можеше да гарантира на всеки, че по целия път до Атина, най-ниската скорост, която километражът показваше, бе 100.

- Тоя, а не е казал, а не е литнал! – констатира Венци.

- Да! - засмя се Явор - най-много да ни размаже на някой завой!

- Гледай, гледай! - посочи навън спътникът му. Значи,  ако в някой друг живот успея да спечеля достатъчно пари, ей такава къща ще си вдигна!

Къщата бе двуетажна, бяла с плосък покрив и големи тераси. Имаше най-малко десет стаи, виждаха се два гаража, пред единия от който стоеше паркиран жълт трактор. Около къщата имаше поне три декара двор, с кокетна тухлена ограда.

- Виж, още една! – вълнуваше се Венци - И тя хубава!"

Така прелитаха край много красиви къщи, символ на благополучието на гърците, а неволното сравнение с руините по нашите пътища ги караше да се чувстват бедни и нещастни.

- Ама виж им природата! - злорадо се присмя Венци. - Лунен пейзаж! - По цялото продължение на пътя се простираха скали и много малко растителност Въпреки богатите къщи, многото светлини и подредения живот на съседите, дядо Господ явно ги бе ощетил откъм природни дадености. Единствено морето разнообразяваше от време на време сивия монотонен пейзаж наоколо.

- Ти при някого ли отиваш?- вече загубил интерес гледката вън запита Венци!

- Не познавам никого тук! - отвърна Явор.

- Значи на работа! Маслини, портокали?

- Да! Макар че съм инженер по професия!

- И доктор да си – тъжно се усмихна спътникът му – пак портокали ще береш!

- Щом сме я докарали до тук! – сви рамене Явор.

- Докарали сме я! - злобно изпсува Венци. –Докарали са ни! Тъпите копелета от пет поредни правителства ни докараха до тук, драги! Голите им лъжи и алчните усти! Прокудиха народа мръсниците! Да бягам аз от страната, в която съм роден. Ега ти демокрацията!
Навън бързо прелитаха сенките на спусналата се вечер.

 

XIV

 

Бащата на Хамред, заедно с по-големия й брат, през 1988 г. се беше изселил в Турция. Оттогава разделеното семейство се бе виждало два пъти. Първият льт, през гладната Луканова зима, когато умря бабата, а вторият, когато баща й си купи кола и дойде, за да я покаже. Обикновен дърводелец тук, когато се установи в Турция, бащата разбра, че със занаята си може да печели добри пари. За пет-шест години, с помощта на сина си успя да купи малък апартамент в Измир и почти нов Фиат-Картал.

Всеки месец изпращаше по петдесет долара на семейството си в България и чакаше момента, в който да прибере жена си и дъщеря си. Сега времето бе дошло.

По натежалите от мъгла улици, Хамред бързаше към дома на Джеват. Никога не бе ходила у тях и доста се притесняваше от това, как ще я посрещнат.  Откакто, се бяха скарали на рождения му ден до днес бяха изминали четири дни, които и се сториха дълги като години. Не искаше да го търси по телефона. Предпочиташе да се срещнат и да поговорят. Никога преди това не би потърсила сама някое момче, още повече у дома му. Сега обаче отиваше без всякакви задръжки и изобщо не и пукаше. Искаше да го види, да чуе гласа му, представяше си как я целува.

Отдалеч видя голямата им къща и без да пита стигна до нея. Посрещна я една от младите жени на Юксел която и бе връстничка. За съжаление Джеват бе излязъл  из  града и нямаше как да го види. Разочарована, тя си тръгна. Не бе направила и десет крачки когато го зърна в края на улицата. Идваше насреща и малко да я бе видял, по лицето му не личеше нито радост, нито чувства. Спря пред нея и я изгледа безизразно. Тя се изчерви, ядоса се от това и като преглътна сухо, му каза, че следващата седмица ще заминава за Турция. Той не реагира по никакъв начин, едно, че не го интересуваше.

- Джо! - промълви тя - Преместваме се да живеем там. Няма да се връщам повече! - Очите и се насълзиха и тя стисна зъби, за да не заплаче.

Момчето вдигна рамене и без да каже нещо, и тръгна към дома си.

- Джо! - извика след него Хамред.

Той продължи, без да се обърне. Тогава без да, мисли тя насред улицата изкрещя първото любовно признание в живота си.

- Джо! Обичам те!

Наперената фигура на момчето се скри зад кованата порта. Светът изведнъж опустя.