Легионът на обречените - 2

 

 

V

 

 

Събуждането бе дълго, мъчително и на няколко пъти. Току започваше да чува неопределени звуци, опитваше да отвори очи и губеше съзнание. Така до момента, в който съвсем ясно чу нежен женски глас, говорещ сякаш повече на себе си.

- Я виж ти! Ами, че днес си направо готин! Отокът тук е намалял, чакай, чакай, чакай - нещо студено и щипещо го галеше по лицето, а жената продължаваше да бърбори. - Така, а сега да завъртим главата насам. Внимателно сладур, внимателно! Я да видим превръзката! - ужасната болка накара Явор да изпъшка и отвори очи. Над него се бе навела млада медицинска сестра, с хубава кестенява коса и топли очи. Тя плахо се усмихваше, като че ли не можеше да повярва на пробуждането му.

- Ей, Христос! Ти възкръсна, бе! Я кажи нещо!

Явор се опита да отвори уста, но болката в главата избухна отново и той загуби съзнание. Когато след малко дойде на себе си, видя до сестрата застанал възрастен мустакат доктор. Той поклати одобрително глава:

- Като че ли ще стане човек от тебе, а? Сега, без да мърдаш и да се опитваш да говориш, мигни с очи, ако ме чуваш и разбираш!

Явор притвори едното си око, защото другото все още бе подпухнало от отока. Докторът продължи разпита, като го накара да си мърда пръстите на ръцете, краката и накрая бодро заключи:

- След две седмици ще си като нов, приятел! До довечера искам да започнеш да приемаш бульон през устата! Ясно?

Явор пак мигна с око, а доктора се обърна към сестрата:

- Махни му тая банка и до четвъртък гледай да го захраниш малко! Пусни си чара и го разпитай как се казва и от къде е. Все още никой не го е потърсил, а от полицията искат да установят самоличността му. До два дни ще му махнем системите. Хайде, шетай, сестричке!

- Веднага, докторе! - отзова се сестрата и се засуети край леглото. След малко, заедно с топлия бульон му донесе и старо транзисторче „Ехо".

- Искаш ли музика? Тая бракма остана от един пенсионер. На нищо не прилича, но се чува добре. Така няма да ти е скучно. Ако си кажеш и името, хубавецо, цена няма да имаш!

- Явор! - изхриптя с подути устни болният.

Сестрата ококори очи:

- Браво, бе! Сега, ако си кажеш и телефона, направо ще те разцелувам!

С огромни усилия, като го повтори няколко пъти, Явор го каза на сестрата. Тя го записа на парче вестник и с новата придобивка в ръка хукна да търси доктора. Не мина и час и при него се събраха уплашени жена му с детето, родителите му и един приятел от блока, който ги бе докарал с колата си.

- Яворе,  майка! - чупеше ръце майка му и поглеждаше с упрек снаха си. - Ние не знаехме, чедо!

Елица нищо не ни казва!

Жена му само го гледаше, разтворила огромните си лешникови очи. Не я интересуваха упреците на свекърва й. Беше като изтръпнала. Първо писмото за операцията на детето, а сега и тоя ужас с мъжа й. Какво бе станало все пак? Явор имаше лошия навик да изчезва за по ден-два при някой приятел, или за риба, без да се обади. Обикновено това ставаше, като се караха за нещо в къщи. Той ставаше и просто се «ахаше, вместо да продължи кавгата. Като се прибереше след това, всичко се оправяше без много приказки. Целуваше детето и жена си и накратко им разказваше какво е правил, докато е отсъствал от дома. Елица бе приела изчезването му преди три дни за поредното спасяване, а сега, разбрала, че са го намерили пребит на сто метра от блока им, се чувстваше виновна за станалото. След малко докторът ги помоли да напуснат и те тихо излязоха от стаята. На вратата звънна гласчето на Цецко:

- Чао, тати! Пак ши додим!

Окото на Явор се напълни с влага, която потече по лицето му. Всичко го болеше. Колко хубаво би било ако заспи и не се събужда никога. Влязлата в стаята сестра застана пред него и замислено го изгледа. Изтри внимателно сълзите му и рече:

- Много е красива жена ти, хубавецо! И синчето ти е голям сладур! Жалко!

- Жалко за какво? - му се искаше да запита, но не му достигнаха сили.Така, от леглото се виждаше горната част от прозорците в стаята. Навън пак валеше.

Сиви мътни капки се стичаха по ръба на мазилката и образуваха тънко ручейче, изтичащо в сивотата на деня отвън. Непрекъснато пулсиращата болка в главата му също изсивя и се превърна в неспокоен сън.

 

 

VI

 

 

Нещо ставаше с момчето напоследък. Пилееше се по цял ден из града, а като се прибереше по никое време, ядеше като вълк и се затваряше в стаята си. Не споделяше нищо с никого, а това определено не харесваше на Юксел. Вярно, че в тая възраст момчетата ставаха особени, но бащата бе свикнал да държи всичко в ръцете си, а при най-големия му син това не се получаваше. Един-два пъти се опитва да говори с него, но без особен успех. Момчето внимателно го слушаше, отговаряше пестеливо на въпросите, но не разкриваше нищо от мислите и чувствата си. От една страна бащата се радваше, че синът му е толкова потаен. Голяма рядкост беше циганин да е тъй мълчалив и горд. От друга, се страхуваше да не направи някоя глупост. След два дни ставаше на шестнадесет и щеше да получи паспорт. Това предполагаше една възможна присъда, ако се забъркаше в някоя каша. Да, момчето беше вече голямо и имаше нужда от жена. Трябваше да се погрижи за това. Той запали цигара и се излета на канапето. Една от младите му жени се показа на вратата, но той мълчаливо я отпрати с жест. Извади си мобифона и набра номера на един далечен роднина от Разград. Неговото семейство контролираше пазара на проститутките в северна България и неведнъж Юксел му бе правил услуги по тая линия. Зареждаше нови момичета в Полша и връщаше други, амортизирани, които ставаха само за Дунав мост и вътрешна употреба. Отсреща приятелят му се обади и без проблем се уговориха да му прати една дванайсетгодишна девственица за рождения ден на сина му. И тъй като ставаше въпрос повече за приятелство и престиж, не пожела пари за услугата. Това щял да бъде неговия подарък за момчето. Юксел малко неохотно се съгласи, като си отбеляза наум, че трябва да му върне жеста.

Сутринта, два дни след това, Джеват се събуди от нечие присъствие в стаята. Никой от домашните му не го будеше, докато сам не станеше от леглото. Тялото му се стегна, а той съвсем леко отвори очи. Бе готов да скочи и да се бие, за да избяга, ако това бяха ченгета. Вместо полицаи обаче, през полупритворените си клепачи видя малко, наметнато с розов тюрбан момиче, което тихо си припяваше нещо и се въртеше безсмислено край леглото му. Джеват се надигна на лакти:

- Ти коя си?

С някаква нескопосана срамежливост, момичето прикри с ръка устата си, извърна се настрана и напевно отвърна:

- Аз съм   твоят подарък! Честит рожден ден!

Момчето облиза   устните си. Какъв беше този цирк? Кой бе пуснал тая пикла в стаята му? Той лениво се надигна, облече се и без да удостои с внимание момичето, слезе в трапезарията. Край него заскачаха радостно жените на баща му, братът и сестрите му, честитейки му празника. От цялата олелия му се прииска единствено да ги напердаши, но предпочете да се разкара навън. Докато си обуваше маратонките, влезе баща му и запита харесва ли му подаръка. Отбеляза, че може да задържи момичето цяла седмица и остана учуден и огорчен от ироничния поглед на сина си.

- Чакай! - спря го на прага. - Никъде няма да ходиш!

- Защо?

- Защото  в  такъв  ден  човек  си  седи  при семейството, ако го уважава! Ако не уважаваш никого в тази къща, няма какво да правиш при нас! Разбираш ли?

- Да.

- Тогава ще излизаш ли, или ще останеш?

- Ще остана!

- Добре! И искам да опиташ подаръка! Вече ти е време да докажеш, че си мъж!
Джеват понечи да отвърне, но се отказа. Какъв смисъл имаше да обяснява на баща   си, че още преди   три години е участвал в изнасилването на една съученичка, а поне десетина пъти после бе насилвал съседски дъщери, но без особено удоволствие. Унило поклати глава и се качи в стаята си. Момичето бе застанало до прозореца и някак тъжно гледаше навън.

- Ей, ти! - грубо я повика той. Тя се приближи трепетно, сякаш  носеше  чуплива вещ  в  себе  си. Усмихна му се изкуствено и тогава той я удари. Видя объркване в очите й, и пак я зашлеви. Момичето се сви покорно, без да се пази и без да каже нещо. Това го вбеси. Заудря  крехкото телце  бавно и методично, докато то се запревива в краката му. Наведе се и разкъса дрехите й.

- Мръсна курва! Малка циганска курва! Иска ти се, а? - пресегна се и взе от масата празна бутилка от Кока-кола. - Това как ти харесва, а? - заби бутилката между слабите крака на момичето. То изпищя и а вкопчи в ръцете му. Той я отблъсна и се надигна. Запали цигара, гледайки я с презрение. После, сети се за поръчението на баща си, изгаси фаса върху неоформените и още гърди и я обърна отзад. Трябваше да докаже, че е мъж.

 

 

VII

 

 

С всеки изминал ден, състоянието на Явор все повече се подобряваше. Вече не бе на системи, говореше и се хранеше нормално, но все още не можеше да се движи. С медицинската сестра бе завързал странна отношения. Нещо средно между флирт и приятелство възбуждаше въображението му, защото до тоя момент не му бе и минавало през ум за други жени, освен съпругата му. И сега не стигаше по далеч от двусмислените закачки с чисто платоничен характер. Те обаче го развличаха, особено като забелязваше как се пали сестрата и как блестят очите й, като го докосваше. Днес слънцето за малко се показа и той неуверено помоли:

- Катя, ще ми помогнеш ли да стана?

Тя остави подноса с лекарствата, който държеше и се приближи.

- Докторът каза, че когато решиш, може да опиташ да повървиш!

- Знам! Хайде да видим! - Той внимателно спусна краката си от леглото и с нейна помощ се изправи. Кръвта мощно нахлу в главата му и болката в раната го преряза. Зави му се свят и почти се отпусна в ръцете на сестрата. Тя го притисна до себе си. След малко той посвикна с изправеното си положение и реши да направи крачка напред. Тогава изведнъж, като удар от ток, усети формите на тялото на сестрата. В полупрегръдката, която бяха направили, имаше и доста лично отношение, ако можеше да се съди по очите й.
Той смутено помоли да го остави на леглото. Преди обаче да направят каквото и да било, вратата се отвори и се показа жена му с детето. Един миг Елица стоя, гледайки ситуацията, после влезе и бавно затвори след себе си. Сестрата се притесни, изчерви се и доста грубо го пусна на леглото. След това грабна подноса с лекарства и излезе, без да погледне съпругата.

- Както виждам, не скучаеш! - иронично отбеляза Елица.

- Исках да направя една-две крачки! - отвърна той.

Неприятното усещане, че се оправдава го дразнеше, още повече, че жена му се държеше хладно и отчуждено.

Тя помълча малко и продължи със същия тон:

- И защо не почака да дойдем ние? Аз не ставам ли за упражненията ти?

- Не е това, което си мислиш! Исках, като дойдете да ви посрещна прав, но като в евтин сапунен сериал  вие се появихте баш, когато не трябва.

- Ето Цецко, видя ли! -  обърна се към детето той. - Излиза, че ние сме виновни! Идваме, когато не трябва. А може би от утре ще си закачиш график на вратата за да не прекъсваме половите ти упражнения? Или по добре изобщо да не идваме?

- Престани!

- Ще престана, Яворе!

- И ще си тръгна с Цецко защото ти не можеш да го сториш!

Тя накара малкия да остави банана, който му носеха, но Явор го върна. Чувстваше се зле, когато купуваха плодове, защото според него те бяха много по-нужни за детето. А и при тоя недостиг на пари. Вратата се хлопна. Болният остана сам. Неволно погледът му се спря на празното легло отсреща.

„ - Поне да имаше още някой в стаята!" - тъжно си помисли той. Включи стария транзистор. От него се разнесе истеричното квичене на някаква оперна певица. Угаси го. Беше му тъпо. Единственото му желание бе да е в къщи и детето да си играе край него.

 

 

VIII

 

Надвечер Джеват все пак излезе из града. Баща му пъхна една стодоларова банкнота в джоба и заръча да я изхарчи. Беше понаправил главата и като щастлив петел в кокошарника си, се перчеше пред жените. - „Старият съвсем се е разлигавил! - помисли момчето. - Освен да прави деца на жените си, май напоследък за друго не става!". Спря пред една барака да си купи цигари и неволно се заслуша в разговора на двамата мъже пред него.

- Абе, ти знаеш ли, колко е опасно? – обясняваше единият. - Един фас да хвръкне и ще пламне целият завод!

- Откъде ще дойде тоя фас на края на града, бе?  - не се съгласяваше другият.

- Пък и кой ще дойде до линията при цистерните освен, за да си открадне малко бензин? Но, че е опасно. щом кранът не държи, съм съгласен!

Двамата тръгнаха, а Джеват се замисли за кой ли завод ставаше дума. Можеше за рождения ден да си запали малко фойерверки. Прехвърляше заводите на ум но за беда те всички се намираха все в краищата града.

Погледна си часовника. До срещата с Хамред имаше пет минути. Нищо, ще почака! Ако държи на него, го ще го чака!

Оранжевата коса на приятелката му се виждаше от един километър. Тя бе застанала в остъкления вход на универсалния магазин и се взираше в минувачите навън. Видя го и без да го дочака, се запъти към него. Така в центъра на града, го целуна и му пожела разни хубави работи. Подаде му луксозен пакет, в които бе увила подаръка му. Джеват скъса опаковката и видя красив вълнен пуловер.

- Защо е жълт?

- За да отива на очите ти! - засмя се тя.

Беше в прекрасно настроение. Запита къде ще ходят и той предложи да отидат в бингозалата. Направи го нарочно, защото знаеше, че т я не харесва това място. Хамред обаче се съгласи, макар и без особено въодушевление. След малко влязоха в голямото полутъмно помещение и седнаха на маса за двама. Джеват извади стоте долара от джоба си.

- Трябва да ги изхарчим!

- Джо, но това са много пари!

- За някого може и да са много! - небрежно махна с ръка той. - Старият ми е заръчал да ги изхарча и аз като послушен син, ще го направя!

- Ти! Послушен! - присмя се тя. - Разправяй ги на баба ми! Теб изобщо страх ли те е от някого, Джо?

- Да. Но това не е страх, а по-скоро уважение!

- Към кого?

- Към баща ми!

- Но това е прекрасно, миличък!

- Не е толкова хубаво, Хами!

- Защо?

- Защото все пак се чувствам зависим от него!

- От никой не ми пука, а с него се съобразявам! Така не съм напълно свободен!

- А защо ти е такава свобода?

- Задаваш едни въпроси..! - презрително се изсмя той. - Един мъж може да е беден, може да е глупав или болен, но трябва да е свободен, моето момиче! Иначе не е никакъв мъж!

- Да, да! - побърза да се съгласи приятелката му, но беше ясно, че нищо не е разбрала от думите му.

Сервитьорът застана пред тях и запита какво ще желаят. Джеват подаде банкнотата:

- Обмени ми тия пари и тогава ще поръчаме!

За един миг сервитьорът протегна ръка, но после се дръпна и сконфузено заяви:

- Не ни разрешават да правим чейнч с клиентите!

- Размени ги при по-нисък курс! – предложи момчето.

- Забранено ни е! - тъпо повтори сервитьорът.

- И какво да ги правя аз тогава тия сто долара, щом не мога да ги похарча в скапаната ви дупка?

Сервитьорът се впрегна и язвително отвърна:

- Каквото искаш, малкият! Запали си цигарата с тях.

Джеват извади незапалената си цигара от устата и отново я захапа. Изгледа с омраза келнера и му предложи:

- Дадено, но ти ми донеси огънче!

Хамред усети предстоящия конфликт и го хвана за ръката. Той я отблъсна, без да я погледне. Взираше се в сервитьора като змия, без да мигне, но онзи изглежда бе приел да играе играта до край, защото извади запалка и я запали. Поднесе я към момчето. То се усмихна, без да сваля погледа си, и бавно намота банкнотата на фунийка. Протегна я към пламъка и с леко пукане тя се запали. Като запали цигарата си, поклати догарящата банкнота пред лицето на сервитьора.

- Как е хапльо? Ти можеш ли ги тия номера, а?

Сервитьорът се завъртя и побърза да се покрие зад бара. Срещу него Хамред го гледаше с укор.

- И каква полза от това? - недоумяваше искрено тя. - Направи се на велик пред един сервитьор! Но това е просто глупаво, Джо!

- Всяко куче да си знае колибата! – изръмжа момчето.

- Бабината ми пенсия е едва една трета от парите, които ти ей-тъй просто изгори, Джо!

- Я се скрий, с тъпата си баба!

- Добре! - тя стана, а сълзите от разплаканите и очи тупнаха върху стъклото  на масата. Обидата я стискаше за гърлото и едва успя да каже:

- Ти, ти...! - после се обърна и излетя от залата.

- Майната ти! - промълви момчето и също стана.

Като минаваше край бара, сервитьорът му подхвърли:

- Всеки може да гори фалшиви долари, малкият! Опитай да изкараш пет лева с бачкане, пък тогава се фукай!

Джеват се обърна и светкавично го удари с юмрук в лицето. Сервитьорът се свлече като дрипа. Момчето побърза да напусне заведението, преди да са го закопчали. От едно магазинче си купи кутия пиратки и реши да се поразходи из центъра. Като минаваше покрай витрините, които преди десетина дни бе счупил, видя, че стъклата са сменени и по нищо не личи за покушението му. Собствениците се бяха бръкнали с по някой лев и толкова. Минувачите си ходеха спокойно по улицата и дори не подозираха за неговото зловещо присъствие. Без определен план, той знаеше, че е по-различен от другите хора и дори от другите цигани в махалата. Искаше да стане известен, да го уважават и се боят от него, а защо не и да го обичат. Тия неща обаче не се получаваха даром, а се заслужаваха. Той трябваше да влезе в очите на хората, но как? Значи все пак трябваше да ги стресне с нещо, но освен за бензина в тоя завод, дето си говореха ония двамата, за друго сериозно дело не се сещаше. И кой по дяволите беше заводът? Докато вървеше пак запрехвърля мислено възможните обекти за покушение, но единственото удачно заключение до което стигна, бе да се върне в махалата и да попита дядо Ахмед, който дивееше в края на тяхната улица. Той знаеше всичко за града и хората му, а и баща му единствено него признаваше за умен човек в квартала. Вече се бе стъмнило. Тъкмо време за опасни действия. Джеват закрачи бързо напред.