Легионът на обречените - 1

 

 

Първа книга

I

 

 

Учителят беше невероятен. Нисък, много як на вид, с четинеста черна коса и очила с по-дебели лупи от тия на диапроектора, с който въртеше диапозитивите, той бе постигнал непостижимото - бе спечелил уважението на класа. Такъв случай в историята на ПТУ бе рядкост, още повече, че заслуга за това се явяваше не силата, а умът му. Той владееше предмета си толкова добре, тъй свободно импровизираше и вкарваше в основния материал любопитни факти и събития, щото урокът по някое време се превръщаше от догма в театър, а учениците едва ли не в съучастници на разказваните случки.

Джеват го слушаше замислен и се питаше как ли ще се измъкне баща му, ако се случеше да спори с Гочев за нещо. Това слава Богу бе почти невъзможно, както бе невъзможно баща му да загуби спор в махалата.

- Джо! - бутна го съученикът му Невен. После му подаде малка смачкана бележка и кимна към Хамред. Огнената коса на туркинята се отметна в обратна посока, но не успя да скрие зелената светкавица на влюбения й поглед. Джеват отвори бележката. На чист бьлгарски там пишеше: „След часа ще те чакам на нашето място! Ела!" Той смачка бележката и я пъхна в джоба си. В друг случай би я хвърлил от чина направо вI коша за смет, но от уважение към Гочев се въздържа.

Отново се заслуша в урока. Както винаги обаче, часът по история неусетно свърши и трябваше да излизат в междучасие. Гочев ги освободи едва след като завърши мисълта си. На него никога не му стигаше времето, нито пък написаното в учебника за един урок. Джеват избърза и го спря на вратата:

- Г-н Гочев, обещахте да ми разкажете за Левски!

Момчето си бе изградило някаква деформирана представа за българския апостол. Отъждествяваше го с нещо средно между Бъч Касиди и Вито Корлеоне. Възхищаваше му се и тайно в себе си мечтаеше за живот като неговия.

Учителят намести с два пръста очилата на носа си и отбеляза:

Ти си удивително упорит, що се отнася до Левски! Кажи за какво беше?

За турските  букви,  господине!  Предния  път казахте, че Левски похарчил десет хиляди турски лири от революционните пари, за да купи турски букви. Нищо не разбирам?!

Какво не ти е ясно? - усмихна се Гочев.

Ами за книги ли става въпрос и защо изобщо Левски се занимава с турска азбука? Нали е против турците? Той какво, училище ли ще открива?

Гочев отново си намести очилата и много сериозно отвърна:

- Левски не е изобщо против турците, моето момче! Той е против дискриминацията на турската империя спрямо българското население в нея. А що се отнася до буквите, то това са обикновени печатарски букви, с помощта на които организацията е можела да изработва турски тескерета, документи и всякакви прокламации!

- Значи да печата фалшиви документи?

- Точно така!

- И вие сега одобрявате това? - прозвъня гласът на момчето.

- Защо не? - повдигна рамене учителят. – Всеки начин за отвоюване на свободата е почтен!

- Мерси, г-н Гочев! Вие сте най-истинският учител, който съм имал изобщо!

Гочев се засмя и го потупа по рамото:

- Ти си добър ученик Джеват, но не е зле да влизаш и в часовете по останалите предмети! Чувам, че нещо ще те наказват! - Учителят си тръгна и едва след като зави в края на коридора, Джеват навири среден пръст:

- Майната им! Мен каквото ми трябваше, научих! Ясно? - рязко замахна с глава към един от събраните му наоколо съученици, а той уплашено се дръпна назад. Джеват го хвана гнусливо с два пръста за якето и запита, гледайки към всички:

- И какъв е Роко, дето всеки ден го плюят по постниците и телевизията? А? Кажете бе, ахмаци?

Момчетата смутено се отдръпнаха. Никой не смееше да му противоречи или да спори. Той забърса лек шамар на момчето, което държеше и се изплю презрително:

- Ами Роко е като Левски бе, тъпи копелета! Нашият Левски!.. Анадън му?

- Анадък! - по-скоро механично отвърнаха няколко гласа. Край тях,   разговаряйки ядосано,  минаха помощник-директорката и някакъв учител. Джеват извади пакет „Мелник" и демонстративно запали цигара. После с присвити очи и гордо вдигната глава напусна училището.

Хамред нервно чоплеше олющеният лак по ноктите си. Джо се бавеше очевидно заради Гочев. Какво толкова го харесваха тоя даскал всички в класа? Груб таралеж, който освен от история едва ли се интересуваше от нещо друго. Сигурна беше, че дори името й не помни смотанякьт му неден! А по-хубаво момиче в училище от нея просто нямаше! Това бе безспорно, както не подлежеше на съмнение, че Джо е най-смел и мъжествен от съучениците й. Вярно, имаше няколко красиви момчета от българите, но те не се брояха. Хубаво бе, че родителите на Джо бяха богати. Притежаваха най-голямата къща в циганската махала, коли, магазини и много пари. Съученикът й ходеше облечен в нови и скъпи дрехи, с повод и без повод демонстрираше самочувствие пред другите в класа. Често си правеше жестоки шеги с някое по-смотано момче, но момичетата Джо не закачаше. Обичаше да използва лафове на прочути филмови герои, понеже по цял ден гледаше филми на видеото у дома си. Много си падаше по филмите с ужаси и гангстерски войни. Беше си оформил доста нереална представа за живота и все повтаряше, че най-интересно е „Когато си от лошите, но имаш благородна мисия". Всичко това го правеше по-различен и привлекателен в сравнение с другите момчета. Жалко само, че Джо не бе от техните! Наистина, той се турчееше, но в крайна сетка си оставаше циганин. Прост циганин при това! - ядно си помисли тя, - след като предпочиташе да говори за някаква глупава история с Гочев, вместо да дойде при нея.

Все пак той се появи. Среден на ръст, с дълга черна коса и жълти измамни очи, Джеват вървеше малко превзето, с някакъв изкуствен непукизъм. Това обаче й харесваше и стомахът й се сви от вълнение. Направи сърдита физиономия и му обърна гръб. Знаеше недостатъка на бялата си, покрита с безброй лунички кожа, да се изчервява, а и така щеше да остави инициативата в негови ръце.

Той спря мълчаливо до нея, продължавайки да пуши. Когато цигарата свърши, с два пръста я запрати високо към кабинета на директора.

- Свърших с даскалото!

- Дай една цигара и на мен! - обърна се към него момичето.

Джеват се намръщи:

- Знаеш, че не искам да пушиш!

- Ти как правиш, каквото си поискаш! – глезено отвърна тя и посегна към якето му. Бръкна във вътрешния му джоб и извади цигари и запалка. Той я гледаше сериозен, без да помръдне. Тя лапна цигара и щракна със запалката. Момчето рязко я хвана за китката. Стисна здраво и през зъби процеди:

- Ако запалиш, ще те ударя! - после й пусна ръката.

Хамред се славеше с опърничавият си характер. Дори сега, когато разбираше, че приятелят й не се шегува, тя приближи огънчето до цигарата и жадно вдъхна дима. Ръката му се стрелна и звучна плесница изби цигарата от устата й. Един миг тя стоя втрещена от станалото, после, съскайки проклятия, скочи да го дере с ноктите си. Той обаче, вместо да се дръпне, я хвана за ръцете, изви ги отзад и притиснал я здраво до стената, се опита да я целуне. Тя отмяташе бясно глава, докато и захапа устата. После, усетила горещите му, горчиви от тютюна устни, се отпусна премаляла. Той й пусна ръцете, за да я хване за гърдите. Досега се бе дърпала и не му позволяваше да стигне чак до там. Бяха се целували няколко пъти на това място, скрити между огромния контейнер и стената в задния училищен двор. Днес обаче усещаше всичко по-различно и примамливо, затова не се противопостави сериозно. Задавена от вълнение, права, опряна до олющената мазилка на стената, Хамред разбра, че чудото, което от няколко години я вълнуваше, се е случило и сега вече е истински влюбена. Тя облекчено въздъхна и обви ръце край врата му:

- Джо!

Искаше да му каже нещо, но не знаеше какво. Би му целунала краката, ако не я беше срам. Единственото нещо, което съзнаваше ясно беше, че вече му принадлежи и бе готова да изтърпи всичко, за да бъде негова. Той запали нова цигара и повтори, че е зарязал училището.

- Как така? - не разбра тя. - Нали още не са те изключили?

- Майната им! - изсмя се той. - Аз ги изключих! Знаеш ли какво казва баща ми?

- Какво?

- Училището ти трябва дотогава, докато се научиш как да прецакваш другите! Останалото е лъжа!

- Ами диплома няма ли да ти трябва? - чисто по конски недоумяваше тя.

- Като ми трябва, ще си я купя! Хем, каквато искам, а не от това скапано ПТУ! Дърводелец-мебелист! Ха-ха-ха! Знаеш ли какъв ще стана, Хами?

Момичето го поглъщаше с влюбени очи.

- Ще стана голям човек! Като Ал Капоне, Роко и Сокола!

- За Ахмед Доган ли говориш?

- Да, Хами! Само, че аз ще ги задмина във всичко! Ще бъда новият Левски!

- Говориш като хлапак, Джо! Все едно ще ставаш Зоро! А защо веднъж Гочев отбеляза, че се интересуваш от Левски, както дяволът от евангелието?

- Защото е гяур!

 

II

 

На централната улица в Добрич трима перуанци свиреха в дъжда. Бяха си опънали малък навес и изправени под него разстилаха гордата, но малко тъжна музика на народа си. Привлечен от необичайната мелодия, Явор се спря да послуша. Беше излязъл да купи две-три блокчета на сина си, защото малкият рисуваше хубаво и белите листи все не му достигаха.

В огледалните стъкла на ресторанта, пред който се бяха спрели музикантите, Явор се видя в цял ръст. На тридесет и две години, висок, с черна коса и светли очи, в небрежната елегантност на дънковото си облекло, той имаше вид на преуспяващ филмов актьор. За жалост, същото не можеше да се каже за вътрешното му душевно състояние. Притеснен от липсата на постоянна работа и доходи, живееше в несигурност и постоянно напрежение. Чувстваше се като експлозив, на който му липсва само детонаторът. Иначе бе с благ и уравновесен характер, а сред познатите си минаваше за спокоен и разумен човек.

- Амиго, купува една касета? - застана пред него четвърти перуанец, държейки в ръцете си седем-осем различни касети. Каза го достойно, без да се натрапва, както звучеше и музиката им.

Въпреки, че нямаше излишни пари, Явор взе една касета и малък амулет за сина си. Останаха му пари, колкото за един чай в заведението насреща. Той седна отвън, на два метра зад музикантите, и се зазяпа безцелно. Дъждът тихо ръмеше, но хората не преставаха да се движат напред-назад. Някои се спираха и слушаха, други безразлично отминаваха. Повечето обаче изглеждаха зле в сравнение с перуанците. По дрехите и замръзналите в недоволство физиономии личеше жалкия им живот, провинциалния манталитет и липсата на самочувствие. Бяха като уморени животни, с помръкнал поглед и недоумяващо свити фигури.

От перуанците напротив, лъхаше свобода и някакво позабравено мъжко самочувствие, каквото Явор си спомняше имаха героите от филми като „Двама мъже в града" и „Едно време на Запад". Стана му болно за съгражданите му, защото в крайна сметка и той беше един от тях. Въздъхна и стана от масата. Пое бавно към дома. Прогони тъжните мисли, като си представи как ще го посрещне синът му. Дъждът изведнъж се засили, и късният следобед натежа и се превърна във вечер.

- Тате, какво купи мен? - протегна ръчичка Цецко, още преди Явор да се е съблякъл в коридора на гарсониерата. Малкият бе толкова мил, тъй чисто и непринудено го гледаше със сините си очета, че бащата неволно въздъхна и се отпусна. Винаги по един и същ начин детето го питаше и винаги Явор се вълнуваше, като му даваше поредното малко подаръче. Радостта, с която синът му приемаше пакетчето бонбони, евтината играчка или дори простата дъвка, отмиваше всички неприятности, сбрани през деня. Обикновено след това си играеха няколко минути, като се боричкаха, гонеха и наддаваха всевъзможни крясъци, докато, надничайки от кухнята, майката не им се скарваше да мируват.

Сега, с касетата на перуанците в ръка и амулет на вратлето, Цецко изприпка до старото „Хитачи" и пусна музиката. Метна се върху слончето на колела и започна да прави кръгове из стаята. Явор нахлузи един стар анцуг и съзря сериозното лице на жена си при полуотворената врата на кухнята. Отиде при нея и я изгледа въпросително. Тя мълчаливо му подаде синкаво разпечатано писмо. Вътре кратко пишеше: „Синът ви, Цветелин Яворов Димитров, е предвиден за операция на 03.04.1999 г. Желателно е три дни преди това, детето да постъпи в ДКО „Д-р Андреев".

Това, което знаеха, че неминуемо ще се случи, бе станало. При последния преглед на Цецко миналия месец, д-р Андреев бе необичайно мълчалив и почти не се шегуваше с детето. Накрая отбеляза някакви увеличени градиенти и заяви, че след като обсъдят случая в отделението, ще им съобщят. Прибраха се от София със свити от страх сърца и до днес таяха надежда, че по някаква случайност всичко ще се размине. Уви, случайности в тия неща не бяха предвидени.

- Какво ще правим? - въпросът прозвуча сухо, но очите на жена му изгаряха от безпокойство. Явор пристъпи и внимателно я прегърна. Тя изведнъж отчаяно се разплака:

- Мъничката рожба, Яворе! Нашата рожба! Как ще отидем за втори път на операция? Ами нали той вече всичко разбира?! Какво ще му кажем? - тялото и се тресеше, вкопчено в него, и той трябваше да я успокои, а не знаеше как. Изтри нескопосано с длан сълзите й и започна бавно да я убеждава:

- Виж сега, Ели! Знаеш, че всичко е за добро! Ако не бяхме направили първата операция навремето, щеше ли да ни е живо изобщо детето? Нямаше, нали! Значи, щом се налага сега да правим друга, ще правим, и толкова!

- А пари откъде? Знаеш колко много ще са ни нужни сега!

- Е, нали самата операция е безплатна! – неуверено отвърна той. Жена му приседна на дивана, издуха си носа в малка синя кърпичка и го изгледа с упрек:

- Пътят, престоят, храната и подаръците за персонала струват пари, Яворе! При това, много пари! Той машинално се хвана за долната устна. Беше му навик от детството, когато се случеше да решава трудна задача в училище, или се сблъскаше с друг някакъв проблем. Тръсна ядно глава:

- Добре де, до април има още половин година все пак! Все нещо ще измислим, дявол да го вземе!

- И какво ще измислиш? - жена му отново заплака. - Зимата посрещаме без нафта или въглища, а като си платим тока за месеца, не остава на ден по една постна манджичка да сготвя на детето! Да не говорим, че дрешките му са умалели и едвам ги облича милото! Кажи ми кога най-сетне ще си намериш работа? Кажи ми?
Явор присви очи. Жена му имаше право, но също така знаеше, колко трудно можеше да си намери работа един машинен инженер в днешно време. Ако не бяха случайните му хамалувания днес на някой строеж, утре в някой склад, едва ли можеха да оживеят в тези жестоки години. И все пак нещо трябваше да се направи и той бе човекът, който трябва да го направи. Да си мъж сега, бе по-трудно и отговорно от това да си наемен войник през средните векове. Той излезе от кухнята и си облече якето. Хлопна външната врата и без да чака асансьора заслиза по стълбите. Навън бе тъмно, студено и мокро, почти колкото в душата му.

 

III

 

Големият човек, както и голямата любов се раждат най-често в малкия град и дори на село. Една огромна метрополия може да осигури на индивида достатъчно свобода, анонимност и възможности за лична изява - нещо, към което се стреми всеки човек в живота си. Славата там е на една ръка разстояние и докосвайки се ежедневно до големите в държавата, останалите се чувстват някак съпричастни, самодоволно обсъждайки новините, преди тяхното излъчване вечерта по телевизията. Егото е сравнително задоволено, както и всички комуникации. В тая здравословна среда кариера не се прави, защото е предварително осигурена по фамилна, партийна или друга някаква линия.

Другояче стоят нещата на село или в малкия град. Там почти всички се познават и знаят кой колко струва. Животът върви толкова на дребно, че единствените големи провокации, са желанието по-скоро да се махнеш от това място и амбицията да докажеш себе си там, където могат да те оценят истински.

Почти целият род на Джеват се бе установил на работа в Полша. В началото на деветдесетте баща му се занимаваше с кражби на коли от Германия и прехвърлянето им у нас. За кратко време натрупа достатъчно средства, за да купи три микробуса и ги напълни със стока. Извика тримата си по-малки братя и започнаха да разнасят стоката в отдалечените по-малки селища, където я продаваха по-скъпо. Поляците бяха търпелив народ, не си навираха носа в техните работи, но когато, някъде към десетата кражба на малко магазинче в Лодз, полицаите ги хванаха, се разбра, че ако не искат да изгният в затвора, трябва да се пренасочат другаде.

Като истински цигански барон, бащата нае малък чифлик и реши да опита вкуса на почтения труд. Прибра при себе си миллета и петдесетина малки и големи цигани се научиха щат-нещат да копаят и плевят, да садят и отглеждат зеленчуци, за което им плащаше общо взето добре. Печалбите не бяха както от крадените коли и магазини, но така се живееше спокойно, а и уважението на роднините не беше за пренебрегване.

Един ден, обобщавайки печалбата от изминалия месец, той усети жилото на носталгията и реши да се прибере в България. Събра братята си, разля по чаша вино и самодоволно се усмихна. Гледаха го с почит и преклонение, нещо, което той ценеше повече от парите. Облиза тънките си устни и с някакъв фалшив патос подхвана:

- Вече съм на трийсе и осем! Доказал съм колко струвам! Името Юксел - тупна се в гърдите като орангутан - значи нещо! Огледа всички наоколо и продължи - Тука аз съм президент, аз съм министър, аз съм цар! Така ли е? Братята му раболепно се съгласиха. Те осъзнаваха своето нищожество, защото бяха от друг баща и гордостта не бе заложена в тях толкова силно, колкото в най-големия им брат.

- Връщам се в онази загубена страна – презрението почти заглуши гласа му - да се изплюя в мутрите им и да си видя жената и децата! От курви тука ми дойде до гуша! Ще вдигна там къща на три етажа, с ей-такива тераси - разтвори широко ръце и глуповато се опули - да се събираме като се приберете и вие, а на всяка стая ще туря по един сателит! Да има! И ще гледаме само турска телевизия! Всички кимаха мълчаливо и слушаха. Юксел глътна наведнъж виното, строши чашата в циментовия под и с едно от парчетата си поряза ръката. Кръвта бързо-бързо закапа.

- Виждате ли? - безумният му  поглед ги хипнотизираше. - Кръв! Това е всичко, братя! Кръвта вода не става. Трябва да завладеем Добрич, като се върнем! Като сме много, градът ще е наш! Затова, като се прибера, ще си купя още две-три жени и ще им направя много деца! Жена над тринадесет не ми трябва!

- Да са млади и хубави! Да раждат! Като се приберете и вие след година-две, ще направите същото!

Братята му се усмихваха като деца, на които са обещали сладолед. С такъв брат никъде нямаше да пропаднат!

- А сега Сали ще остане да му предам ръководството на чифлика! Вие сте свободни! - махна с ръка към двамата най-малки братя.

Две години минават и бързо, и бавно. Зависи как ги живееш. След завръщането си Юксел за две години успя да построи къщата, за която си мечтаеше, купи пет млади жени и в края на втората година вече имаше седем деца от тях. Постъпленията от чифлика в Полша бяха достатъчни, за да живеят охолно и макар братята му да напираха вече да се връщат, той все още не разрешаваше. Трябваше да укрепи абсолютно властта си в квартала, а за това вече можеше да разчита и на най-големия си син - Джеват. От него щеше да стане човек!

 

IV

 

След като изпрати Хамред до дома й, Джеват реши да поиграе бинго при „Лъки". Досега не бе удрял нито бинго, нито линия и това много го дразнеше. Щеше му се да спечели не заради парите, защото баща му го осигуряваше със средства повече от достатъчно. Тръпката беше в удоволствието, което изпитваш, като срещаш завистливите погледи на останалите в залата. А и друго си е да знаеш, че късметът ти стои зад гърба. Само че и тази вечер не му вървеше и накрая, вбесен от неуспеха си, за утеха Джеват си поръча голяма водка с тоник. Изпи я набързо и взе втора. Усети как му става леко, почувства се по-силен и умен от тия смотаняци наоколо. Прииска му се да се сбие, но от всички в полупразната  зала  никой   не  успя  да  събуди раздразнението му дотолкова, че да предизвика скандал. Изпсува полугласно, плати на сервитьора и напусна заведението.

Навън отвратително валеше дъжд, капеше върху намазаната му с гел коса и се стичаше във врата му. Дори свитата в шепата му цигара, се намокри и трябваше да я хвърли. Спря под навеса на един магазин и си погледна часовника. Минаваше девет, а почти никой не се мяркаше вече по централната улица. „- Ега ти селото!" - помисли с презрение момчето, спомняйки си нощния живот във Варшава при гостуването на чичовците си в Полша през лятото." - А тук какво? - Селяните продават пуканки!" - и без да мисли много, отиде до близката, вързана за уличната лампа, количка за пуканки и я срита. Тя издрънча и се хлъзна напред но синджирът я спря. Джеват се хвана с две ръце за лампата, набра се и с крака удари силно. Синджирът се скъса, стъклата на витрината се счупиха, а количката се преобърна и разпиля по земята безброй пуканки. Момчето се наведе и взе синджира. Намота единия му край около дясната си китка, а остави другия с катинарчето накрая да виси. Спокойно се отдалечи, без да го види или му попречи някой.

До края на централната улица разби две витрини със синджира и тъкмо навреме сви в градинката пред църквата, за да избегне срещата с полицейската кола. Пое за циганската махала по малките тъмни улички, като от време на време завърташе синджира о някое дърво, или паркирана кола. Доставяше му удоволствие да троши вещи, или наранява хора без причина. Просто така - да предизвика света, за да си премерят силите. Знаеше, че това което прави, е нередно, но усещането за безнаказаност бе приятно и интересно преживяване. По този начин се доближаваше до героите от филмовите екшъни и сякаш бе един от тях. Вече излязъл на булеварда за дома си срещна някакъв мъж, който го запита защо удря спрения на ъгъла Москвич. Джеват стисна зъби и предизвикателно отвърна с въпрос:

- Тебе кво те интересува бе, пич? Да не е твоя колата?

- Няма значение дали е моя! - спокойно отговори непознатият. - Защо всичко рушите бе, момче? Каква е тая безсмислена агресия у всички ви?

Едва чул упрека, Джеват замахна косо и удари моралиста. После пак и пак. Мъжът падна на земята, без да издаде стон и почти без да реагира на жестоките удари със синджира. Изглежда бе сериозно пострадал, затова момчето спря побоя и хукна нагоре из уличките на махалата. Хвърли синджира в една открита помийна яма в някакъв двор и се прибра вкъщи. Влезе в банята, съблече мокрите си и опръскани с кръв дрехи и ги натопи в един леген. Пусна си отначало горещ, а после хладен душ и постепенно се успокои. Струваше му се, че всичко е много лесно, по-лесно дори от екшъните, които гледаше всеки ден по видеото. Само че това все пак бяха дребни неща, а неговата цел бе по-голяма. Трябваше да стори нещо, за което градът да говори поне месец и което да излъчат по националната телевизия. Само така можеше да си подготви пътя напред. Легна си с мисли за предстоящи покушения над хора и обекти и заспа непробудно.