ИЗГУБЕНОТО СЕЛО

 

Подкова бе малко гранично селце в Северна Добруджа. За жителите му времето бе спряло, някъде в средата на миналия век. Тъй като бе отдалечено от всички главни пътища, рядко случаен човек минаваше наоколо. Идваха преди всичко цигани – търговци, които разпъваха две –три походни легла и върху тях разполагаха евтината си стока. Бабите и дядовците купуваха най-вече мушамени покривки, китайски чехли и обувки, черни и кафяви дрехи, и домакинска посуда. Млади хора в селото нямаше и дори през лятото тук не идваха деца и внуци. Морето бе твърде далеч, а планина, някои от бабичките, дори не бяха виждали през живота си. Дните се влачеха вяло и еднообразно, и дори програмата по телевизията изглеждаше като измислена за селяните. Техният живот по нищо не приличаше на живота в държавата. Затова, когато тук пристигна Кристина с баща си, за тях това бе най-важното събитие от последните години.

Девойката бе двайсетина годишна, невероятно красива и нежна на вид. Баща и имаше вид на болен човек, но всъщност неизличимо болна бе дъщерята. Бяха се преселили тук поради ниските цени на имотите. Купиха малка къщичка с толкова голям двор, че се чудеха с какво да го сеят. От самото начало се уединиха и не общуваха много със селяните. Тъй като дойдоха през пролетта, бащата скова маса и дълга пейка, на сянка под старата лоза, встрани от къщата. Там по цял ден девойката седеше самотна, с книга в ръка. Понякога баща и бързо прибягваше към нея, вземаше я на ръце като дете, и я носеше в къщата. Никой не знаеше нито каква точно е болестта и, нито чуха стон, или оплакване от нея.В редките случаи когато Кристина излизаше до магазина в селото, тя винаги вървеше бавно, сякаш едва докосвайки земята, усмихната и ласкава като щерка на слънцето.

Четвъртък бе пазарният ден и тогава всички излизаха на селския площад. През този ветровит и хладен за средата на юли четвъртък, Кристина излезе сама и тръгна между сергиите на търговците. Разглеждаше без да купува, все едно бе на разходка в парка. В самият край на площада, под един разперил широките си листи див кестен, бе паркиран стар пикап, от който звучеше хубава музика. Капакът на каросерията отзад бе спуснат и се виждаше голям, зелен сандък от ламарина. Мъж на средна възраст бъркаше вътре и вадеше изстудена в амониева селитра бира. Пред него бе разположена скара с дървени въглища, върху която се печаха и апетитно миришеха кебапчета и кюфтета. Отпред стояха прави няколко стареца с бира в ръка и лакомо дъвчеха печените мръвки. Отстрани бабите завистливо поглеждаха към кулинарните изкушения, но бяха възпитавани в онзи патриархален дух от миналия век, в който не биваше да се намесват в мъжките удоволствия.

Привлечена от миризмата на скарата, Кристина приближи, но изведнъж спря, поразена от погледа на кебапчията. Той я гледаше спокойно и уверено с най-зелените очи, които някога бе виждала у човек. Усещането бе като игра на котка с мишка. Почти хипнотизирана, тя продължи към този странен мъж и спря едва когато той с усмивка и подаде изстудена от студ бутилка с бира. Тя поклати отрицателно глава, но мъжа все така усмихнат набоде сочно кебапче на пластмасова виличка и с вибриращ нисък бас рече:

- На Киро никой не отказва! Почерпи се, хубавице!

Кристина се смути и повдигна рамене. Бледото и лице се бе зачервило и така изглеждаше още по-красива.

- Не си нося пари, а и не бива да пия алкохол!

Мъжът се изсмя тъй, както никой от селото не се смееше – свободно, силно и високо:

- Че какъв алкохол има в бирата? Я удари една глътка и кусай от кебапчето! Такава скара вече никой не прави! Дръж!

Тя прие почерпката и отпи глътка бира. Стори и се много вкусна. Отхапа от кебапчето с апетит и благодарно се усмихна. Срещу нея мъжа я поглъщаше с очи. Старците наоколо се бяха смълчали. Неодобрително поглеждаха към момичето и дори и обърнаха гръб. Когато преполови бирата, Кристина почувства странно замайване. Ръцете и краката и отмаляха, и тя безволево се отпусна на една, обърната наопаки пластмасова щайга. Киро остави скарата и се наведе над нея:

- Какво ти е Снежанке? Изглеждаш като приказно момиче, на което му е призляло!

- Казвам се Кристина!

- Нищо! Аз ще ти викам Снежанка!

До тях встрани, многозначително се закашля и потропа с бастуна си позачервен от бирата старец.

- Кво има, наборе? – грубо изръмжа кебапчията.

- Остави момичето! Не ти прилича.

Киро се завъртя към стареца с цялото си тяло, снизходително се усмихна и изведнъж го сграби с две ръце. Вдигна и го завъртя с все сила. Старецът изпусна бастуна.Стиснал зъби, той гледаше смръщен под гъстите си вежди, подобно на оживяла мумия. Кебапчията изведнъж го пусна и за да не падне възрастния човек, ловко го подхвана под мишниците:

- Що не си траеш, бе старец?

В този момент лицето на момичето се сгърчи от болка, то се сви на две и глухо изпъшка. Киро се наведе и внимателно я вдигна на ръце. Сложи я на предната седалка на пикапа и вече съвсем сериозен запита:

- Кажи каква ти е болката, Снежанке? Имам познат лечител, дето ще ти помогне на сто процента!

- Искам у дома! – безпомощно и тихо, като дете помоли момичето.

Киро поклати глава, набързо дръпна скарата и сандъка с бирата, и потегли. Заведе я до къщата, където вече излязъл я чакаше баща и. Тримата потънаха в обраслия стрева двор.

Никой не знае какво са говорили през него ден Кристина, бащата и кебапчията, но от тогава той остана при тях за постоянно. Всяка сутрин пикапа избръмчаваше в посока към града, а надвечер бавно вдигаше кълба прах обратно. В почивен ден или на празник Киро разпалваше скарата и старците пак се събираха край него. На всичките им въпроси относно момичето, в отговор той само се усмихваше пренебрежително.

В началото на есента селяните видяха как тримата пришълци натовариха малко багаж на пикапа, качиха се и потеглиха незнайно къде.

Времето на село тече бавно. В единствения магазин на площада където се срещаха, те не смееха да обсъждат мълчаливото бягство на Кристина и баща и. Чувстваха се като осиротели и виняха единствено кебапчията. Затова когато след около месец, в един слънчев октомврийски следобед се чу дрезгаво пърпорене на мотор, няколко стареца и баби веднага си намериха работа навън. Забързаха към магазина, където вече оживено се коментираше завръщането на тримата. Една свита на две, с лице като сушена слива бабичка обясняваше:

- Ши кажиш, че не е тя! Една такава румена, усмихната, ама нашата Кристина все пак. И баща и другояче изглежда. Преди на мокър чорап мязаше, а сега се напъчил и вдига чантите като хамалин. Корназ са прави! А онзи вълк кебапчията са хили като улав! Баба Станка реши да погледне в двора им, а той взе, че я плесна отзад, представете си!Стара жена, да умре от срам чиляк!

Другите слушаха, пляскаха с ръце, ахкаха и охкаха, но бяха доволни, че тяхното момиче се е върнало. Още повече се зарадваха, когато всеки ден Кристина започна да ходи на магазина да пазари, или просто да си приказва с тях. Така лека-полека научиха цялата истина за странната и болест, и чудноватото излекуване. Бяха виждали и чували за какви ли не безумства в държавата, но това което им разказа момичето ги потресе.

Тъкмо завършила гимназия, когато се наложило да я оперират от апендисит. Операцията уж минала успешно, но след известно време започнала да вдига температура, да изпитва болки в корема. Ходила на различни лекари, докато накрая специалистите установили рак. Отписали я като безнадежден случай и посъветвали бащата да я заведе на някое уединено и спокойно място. Той продал апартамента в града и така дошли в селото. Кристина се мъчила от коварната болест, докато не се появил Киро.

Още докато я видял разбрал, че срещата им не е случайна. Див и непокорен дотогава, живял безгрижно, като си угаждал на всяка прищявка. Обичал да става по неговото, където и да е, каквото и да прави. Като разбрал за болестта и решил, че няма да я остави ей-тъй да си отиде от тоя свят. Усещал как нещо не е наред, в цялата тази работа с болестта и. Когато отишли при неговия познат – лечителя, бързо разбрали истинската причина за заболяването. А тя била ужасна лекарска грешка. Докторите забравили някакъв тампон в корема и след операцията, и от там дошли болките, температурата и общата и слабост. Лечителят ги пратил при негов познат много добър хирург, който повторно я оперирал. Хубаво било, че нямало сериозни последствия от забравения тампон. След това се върнали при лечителя и останали двайсетина дни, за да се възстанови. Кристина пила различни билкови отвари и ето сега е напълно здрава вече. На въпросите какви са им отношенията с Киро, тя само се усмихваше, като размахваше укорително показалец.

А отношенията излязоха на бял свят в края на следващото лято, във вид на четирикилограмово кресливо бебе. След раждането му, суматохата в селото задмина всички национални и религиозни празници. Старците и бабите бяха толкова горди с новата си придобивка, че дори извъртяха едно хоро на площада, точно пред магазина. Грижите по отглеждането на малкия юнак бяха всеобщи, затова в следващите две години, без особени затруднения Кристина и Киро създадоха още две деца.

И сега Подкова си остава малко, затънтено селце, в покрайнините на Добруджа. Ако човек по някаква случайност се заблуди и стигне до там, няма начин да не спре пред новопостроеното в центъра заведение, с име „Снежанка”. То се намира точно срещу стария магазин, който вече не работи. Пред новото заведение са разположени няколко масивни дървени маси с пейки, на които постоянно седят старци. Те почти не консумират, а само си приказват или просто гледат и се радват, на двете момченца и момиченцето край тях. Бабите влизат да пазаруват хляб, сол и други дреболии, а зад щанда ги обслужва хубава жена, с блестящи очи и румени бузи, в която трудно бихте познали предишната, крехка като статуетка Кристина. Откъм кухнята се чува дрезгавия глас на Киро, който приготвя кебапчета за вечерта. Обикновено си приказва за футбол с бащата на жена си. Това са толкова далечни и непонятни за старците теми, че те дори не им обръщат внимание.

Времето все така се е спряло в Подкова, но сега вече по нов, идиличен начин. Откакто се родиха децата, дори двойка щъркели се засели, върху кубето на полуразрушената църква. Селцето изглежда като стара снимка, от нещо отдавна забравено, като потайна мечта, на бързащ за работа гражданин. И както казва понякога Киро, след като се е почерпил доволно:

- „ Ако депутатите и министрите знаеха колко спокойно и хубаво е тук, щяха да крадат не парите на държавата, а обикновените дни и нощи на селяните от Подкова!”.