ГРЕШКИТЕ НА ЕДИН ШМАТАРОК

 

Първа грешка

 

Това тарикатството си е чисто циганска черта, но защо през последните години и българите тарикатеят, не знам. Мога да споделя за моя опит в тази насока, че да не повтарят грешките ми други хора. Значи тръгвам един ден към съседа Коце, да му искам малък заем. Той тъкмо бе обядвал, доволно трие омазаната си с олио мутра, хили се и отвръща:

- Като ми върнеш ония двайсет лева, дето ти бях дал лятото, тогава ще искаш заем!

Плеснах се по челото:

- Абе аз съвсем забравих за тия пари! Ако ми бе напомнил по-рано, до сега щях да ти ги върна. Миналият месец потроших цели триста лева, от медния казан за ракия дето го продадох.

Коце само вдига рамене, пали цигара без да ме черпи и си чопли зъбите с кибритена клечка. Кофти. Трябва тия дни да му пробия с шило и четирите гуми на таксито. Сякаш доловил сърдечните ми мисли, той се кашля и уточнява:

- И да не се случи да ми счупят огледало или стъкло на колата скоро, че те пребивам! А ако някоя от гумите спадне, ше те карам с уста да я надуваш!

- Чакай, бе! - сърдя се аз - Що ми ги дрънкаш тия простотии? Не се знаем от вчера, я!

- Точно щото се знаем те предупреждавам! Всички в квартала са наясно, кой запали Мерцедеса на Джипсито, след като се бихте с него на Гергьовден.

- Че как няма да се самозапали тая бракма, като и е неизправно газовото! Я кажи ти, що за идиот трябва да си, за да сложиш газова уредба на Мерцедес 500 SL?

Коце ми обръща гръб и си влиза в къщи. Невъзпитан тип. Някой ден ще го накажа подобаващо. И понеже спешно ми трябват тия двайсет лева, се мятам на колелото и завъртам педалите към сточна гара.
Там е като разграден двор и познавам няколко печени циганета. Ще им свирна, да видим няма ли някоя далавера наоколо.

Заварвам мангалите да играят на комар вън на двора. Залагат по два лева за миза което значи, че скоро са тарашили някой влак. Клякам до тях и зяпам развоя на играта. Тя не продължава дълго, щото моите хора си губят парите и стават. Гледат ме като бити кучета, а тоя дето ги е обрал тръгва доволен, за да харчи спечеленото. Аз подканям тримата да ме последват, за да се поразходим и поогледаме. Може нещо да е на сгода да го приберем. Тръгваме между вагоните. На един глух коловоз, върху един товарен вагон забелязваме двама железничари да преслушват чисто нов трактор.

Приближаваме за да видим как апашорите прибират в един сак халогенните фарове и динамото на трактора. Ние мълчаливо се включваме в акцията, а железничарите изчезват с плячката. И тъкмо сме откачили медния радиатор, когато две ченгета от жандармерията изскачат, придружени от железничарите, дето гепиха преди нас.

- Стой, не мърдай! - пени се едно от полицайчетата. Тия са нови и не можем да се разберем като хора. Дори размахват пищови, сякаш сме багдатски крадци. Слагат ни гривните набързо и ни водят в ареста. Там след рутинни разпити излиза, че всички липсващи части на трактора съм взел само аз. Железничарите обясняват, че са ни видели как крадем и докладвали като съвестни работници.

Тримата мангали пък отрекоха да ме познават и да сме действали заедно. Те просто се прибирали към къщи, когато ме видели качен на вагона при трактора. Решили да видят отблизо този хубав, нов трактор, това чудо на техническия прогрес. Тъкмо се качили при мен, и дошли полицаите, и ето ти на беля! Набедили ги за нещо, дето изобщо не са правили. Не са крали те, на, честен кръст, бате! Имали там по двайсет - трийсет висящи дела за кражби, но кой в махалата няма? Гладен седи ли се? Работа няма, чаветата гладни!

Освобождават мангасарите, а на мен ми лепват едно бързо производство. Така сега трябва да търся вече не двайсет, а две хиляди лева, за да платя за глупостта си, да имам вземане - даване с циганите. Те както винаги излязоха сухи от водата, щото са истински тарикати, а не любители като мен. Много сгреших аз, но поне разбрах, че българин заедно с циганин не бива да краде. Накрая все българина ще е прекаран.
И като се сетя за какво ми бяха тия двайсет лева, чак ме заболява главата! Беше ми се припило узо и исках да си купя едно шише. Както са казали умните хора: "Гъз глава затрива!".
Хайде сега излизам да търся нов заем, а ти чакай другата седмица, да ти разправям и за останалите си грешки!

Втора грешка

 

Всеки знае, че в България законите и правилата се пишат не за да се спазват, а да могат да се нарушават безнаказано. В случай, че забравиш, винаги се намира някой да ти припомни, как реда е подвластен на анархията. Още повече боли ако това го сторят органите, които са призвани да следят за спазването на тоя ред.

Миналата събота си купих един хамбургер за обяд и свих в една градинка да го хапна. Седнах на една полунатрошена пейка и се отдадох на кулинарното пиршество. Като приключих, се избърсах старателно със салфетка и представете си, реших да я хвърля в коша за смет. За беля такъв дори имаше наблизо. Винаги съм казвал, че когато човек изневери на природата си, греши. Обикновено хвърлям боклука където ми падне, но сега реших да се правя на европеец.

И това ми изяде главата, разбира се. Хвърлих салфетката и забелязах отгоре на боклуците в коша, лъскав кожен портфейл. Взех го и като го отворих видях различни кредитни карти, пропуски и документи на името Мирча Луческу - румънец от Брашов. Пари нямаше и всеки разумен човек би хвърлил портфейла обратно в коша. Аз обаче реших да го предам в полицията. Да докажа на тия униформени копелдаци, че не съм чак толкова черна овца и дълбоко някъде в мен блести искрица честност. А и кой знае, мамалигара можеше да пусне някой лев за благодарност, ако се случеше човек.

Е-е-е-х! Какво имала да ми пати главата още! Дежурният в близкото полицейско управление бе професионално деформиран. На всички цивилни граждани, минавайки край него, гледаше като на престъпници, включително и на мен. Щом му предадох портфейла и обясних как съм го намерил, той се смръщи и ме прати при някакъв следовател, да пиша обяснение за намерената вещ. Ядосан, че вместо да ми благодарят, ченгетата ми губеха времето с бюрократични формалности, седнах и накратко описах случката. В момента когато се подписвах, вратата се отвори и друг полицай вкара при нас един мазен, облечен в лъскав костюм циганин.

Още докато си отвори устата със златни зъби и забръщолеви на румънски разбрах, че ще бера ядове с него. Оказа се, че е собственика на портфейла и си иска четирите хиляди евро, които съм му откраднал. Помолих следователя да обясни на неблагодарника, че не аз съм му свил парите, а той вместо това ме пита къде съм ги скрил. Аз пощурях, разбира се! Станах и се развиках, румънския мангал ме дръпна злобно за якето и аз естествено му отпрах як шамар. Както предполагам се досещате, пак ми щракнаха гривните на ръцете. В полицията ме за държаха 24 часа, като съответно ми повдигнаха обвинение за хулиганство и представете си .... кражба!!! Сякаш има някъде по света толкова щур крадец, който като преджоби жертвата, ще тръгне да и връща документите в полицията.

След това за мен остана поуката, че НИКОГА не бива да връщам намерена вещ в българската полиция. Веско Маринов може да си пее, че тя ни пази, но аз и всички нормални хора в страната сме на обратното мнение. Баба ми някога казваше: - "Няма ненаказано добро, синко!" и аз съм живото доказателство в случая.
А да видите какво ми се случи после, но хайде да оставим историята за следващата седмица!

 

Трета грешка

 

Имах неблагоразумието да се сближа с една жена. Помогнах й да си пренесе скромния багаж в съседите, където се бе установила на квартира. За благодарност тя ме покани на вечеря в близката пицария, а накрая се озовахме в моето легло. Знаете как стават тия работи. На другият ден двамата се чудехме как да се погледнем, но като настъпи вечерта не се сдържах, купих бутилка "Мавруд" и я поканих на гости. Без дори да се замисли, тя ме последва и отново осъмнахме заедно. Така се започна една връзка, каквато не бях имал до момента. От поркане и дребни кражби, не ми бе останало време да се насладя на женските прелести и сега бе момента да наваксам.

В края на седмицата се оказа, че тя нито една вечер не е спала в квартирата си, а все при мен. Решихме да й пренесем отново багажа, този път при моя милост. И дойде тази квартирна принцеса в моите охлузени две стаички, и веднага се разшета.

Почисти, изми и изхвърли толкова боклуци, че дори не можах да повярвам. От продадените празни бутилки купихме четка, боя и валяк за боядисване. Ударихме един жълт латекс и къщичката грейна. Отнякъде се появи саксия с розово цвете, огромна картина с отрязана диня на нея и дори поизтрито, но чисто килимче. За пръв път бедният ми дом заприлича на човешко жилище. До момента напомняше бърлога на човекоядци, но тази жена го промени неузнаваемо. Подозирах, че крои промяна и у мен, и естествено всичко ми излезе през носа в края на месеца. С мила усмивка симпатичната вещица ми съобщи, че ще си имаме бебе.

Аз настръхнах като диво прасе. До момента едва успявах да се грижа за себе си, а тая мизерница искаше да ми овеси и дете на шията. Псувах безадресно половин час, после изкопах скрита за черни дни в задния двор, бутилка ракия. Напих се и отупах жената като черга. Тя порева малко, сърди се около пет минути и ми съобщи, че ще е вечно моя. Мислеше, че с тая новина ще ме зарадва глупачката. Откога ме търсила тя, но най-сетне ме намерила. Аз отвън съм изглеждал лош, но отвътре съм бил душичка. Разбрала ме тя, още щом ме видяла. На ума си признах, че такъв будала като мен трудно се среща вече и е лесно да разбере, колко ми е акъла. За капак заяви, че вече никой не може да ни раздели.

Помислих, помислих и се отправих към центъра на града. Без много задръжки разбих една витрина на магазин за марков алкохол и пред слисаните погледи на продавачката, и случайните минувачи, пресуших на един дъх бутилка осемнайсетгодишно уиски. Полицията естествено не закъсня, щракнаха ми гривните и пак в ареста. Малко ми олекна, но не съвсем. Надявам се по бързото производство да ме осъдят поне на шест месеца с ефективна присъда. Обаче не съм убеден, че ще ме огрее. Тази невъзможна жена ходила при шефа на полицията, молила се, плакала, само да не ме затворят, че кой ще се грижи за нея и особено за детето, дето ще се роди един ден. Глупака на глупаците, пардон шефа на полицията дотолкова се впечатлил от молбите й, че лично дойде при мен в килията, и ми стисна ръката. Трогнат като хималайска мечка заяви, че лично щял да се застъпи за мен пред съдията. Не очаквал от апашор като мен такова благородство, че да приютя бездомна жена, че и да я напомпя даже. Нормално било при научаването на толкова радостна вест като тая за детето, да отпразнувам събитието с бутилка скъпо уиски. Той ме разбирал и дори оправдавал вътре в себе си. Нали сме мъже, трябва да сме солидарни дори в глупостите които правим понякога. Можело и да излезе човек от мен в крайна сметка. Обществото се нуждаело от съзнателни елементи, в какъвто можело да се превърна съвсем скоро. Като баща на дете съм щял да поумнея и нищо чудно един ден дори да пожелая да стана полицай.

Теглих му една на ума си. Човек като сгреши, дори всеки полицай може да се бъзика после с него. А да видите после какво се случи!

Но това ще го оставим за следващата седмица! Сега "Наздраве!" и весели празници!

 

Четвърта грешка

 

Случайно срещнах един авер, с когото заедно правихме чейндж едно време по морето. Гледам, барнал се с ново балтонче, чепика - лъснат, косата - гелосана, абе все едно е Васил Петров, певецът на лигльовците в България.

- Роско! - вика ми авера - Ти да не си изобретил машина на времето, бе пич?

- Що? - чудя се аз.

- Ами преди десет години ходеше с дънки и кожено яке, а като гледам и сега си тъй облечен. И косата ти стои на фитили мазна. Май от десет години не си се къпал, а?

Или си успял да върнеш времето назад?

- Що не почерпиш по случай срещата, ами дрънкаш глупости? - предлагам аз.

Влязохме в ирландския пъб, щото бе най-близо. Аверчето веднага заръча две големи уискита, с две малки бири. Високите цени въобще не го впечатлиха, което значи, че разполага с пари човека.

- Кажи! - питам аз в неговия стил - Да не си направил машина за пари?

- Почти позна! - хили се той - Станах PR на един министър. Разполагам с огромен кабинет, секретарка и служебна кола. Аз определям интервютата и телевизията на моя бос. Каквото кажа - това става!

- Бре! - не мога да повярвам. - Значи, ударил си кьоравото! Че как тъй, бе брато? За такава работа не трябва ли тапия за висше образование?

- Имам си - тарикатски намига авера - Между нас да си остане, но аз светнах Калинчето Илиева, как да легализира нейната, че да стане шеф в земеделието.

- Че те нали я отсвириха? И то именно заради фалшивата й диплома!

- Вярно, но тя междувременно надипли милиончето! Да я стигнат вече, ако могат!

- И твоята диплома ли е като нейната?

- Моята е по-добра! От български университет е. Ако искаш и тебе мога да те уредя с такава.

- Че какво ще правя после с нея? Ква ми е далаверата?

- Голям балък си, Роско! - смее се аверчето - От държавната служба по-голяма далавера няма! Ще правиш по-дебела пачка, отколкото всеки апашлък. И ако се издъниш, дори няма да те осъдят после. Чиста работа!

- Хм! - гледам го аз подозрително. Нали знам какъв абсолютен мошеник е. - Трябва да помисля! За фалшива диплома като нищо може и да ме окафезят.

- Мисли, щото сега имам възможност да те назнача на служба "Съветник" в моето министерство! Ще си паднеш от кеф с тая работа! По цял ден нищо не правиш, мацките ти мацки, служебният телефон - безплатен, храна в стола без пари и на края на месеца ти броят по едно бонче.

- Хиляда лева?!

- Хиляда и сто, ако трябва да бъда точен!

- Добре! Ако реша, ще ти се обадя. - стиснах му ръката и се разделихме.

Мина малко повече от месец и като съвсем закъсах с парите, реших да потърся аверчето. Отидох в министерството, като преди това се обръснах старателно. На входа един дебелак от служба "Информация" ме спря и запита кого търся. Като му обясних той си прехапа джуките и завистливо въздъхна:

- Онзи ден приятелят ти отлетя за Щатите. Назначиха го в посолството на някаква важна длъжност. Абе кадърно момчето и е голяма работа! Вече стигане нeма!

Въздъхнах и аз, и се повлякох обратно към къщи. Пак сгреших, този път от страх да не наруша закона. Сякаш до сега ми дремеше за шибания закон. Голям ахмак съм, като се наложи да преценям кое е правилно и кое не в България!

Но да видите после какво се случи! Хайде сега ще ходя, а другата седмица ще ви разкажа какви ги надробих по-късно.

 

Пета грешка

 

Пробвал съм ги всякакви – млади, стари, блондинки, брюнетки, червенокоси, китайки, полякини, рускини, германки, американки, мексиканки и прочее. Най-добри обаче си остават нашите българки! Такива фурии са, толкова чевръсто работят, че конкурентките им могат само да им измият краката и да изпият водата после. Огън момичета са нашите и няма човек, който да го оспори. За двадесет години до сега съм сменил повече от сто жени в ресторанта си. Работили са като готвачки, сервитьорки, барманки и миячки, и са се справяли прилично със задълженията си, но едва когато събрах само българки, разбрах колко съм се прекарал преди това. По-рано все имаше някои издънки, които пречеха ресторантчето ми да стане номер едно в квартала. Откакто събрах изцяло български отбор, елате да видите как си запазват места клиентите, няколко дни преди да ни посетят. Сега печеля на месец толкова, колкото преди изкарвах за половин година.
А бях се отказал от българското и не исках дори да чуя българска реч! Добре, че беше Шматарока да ми отвори очите! Да карам наред, обаче!

Когато преди двадесет години се разведох и според решението на съда жена ми получи апартамента, децата, и дори старата „Лада", благослових съдията, държавата, и си бих шута към Америка. Беше първата година от „демокрацията", мътна вода течеше отвсякъде и аз се изхитрих да прекарам един съсед. Той беше от ония задръстени партийни секретари, на които партията раздаде пълни куфарчета с пари. Абсолютна подляга, съседът бе сторил много мръсотии в жалкия си живот. Последната гадост бе да примами глупавата ми жена, като и купил няколко парцала за обличане. После ходили на ресторант и разбира се в хотел. Моята патка си призна всичко, малко преди развода. Реших да го бастисам и се хванах на работа в склада за търговия на едро, който току що бе приватизирал.

Станах продавач, шеф на още двама и работих точно три месеца. Предварително си уредих виза и самолетен билет за щатите, които платих с парите от оборота. Тогава хората бяха гладни, все още имаха скътан някой лев и купуваха като пощурели. С тридесет хиляди долара в джоба напуснах родината и започнах новия си живот в САЩ. Още в началото си изкарах шофьорска книжка за камион и започнах да работя за един поляк. Той имаше три камиона, с които извозваше контейнери от пристанището в Савана – Джорджия. Карах един „Фредлайнер" почти година и спестих още тридесет хиляди гущерчета. Заедно с моите пари, сумата ми бе достатъчна да закупя малък парцел, в покрайнините на южния американски град. Спретнах скромно ресторантче за работници и бизнеса тръгна. Не течеше, а капеше, щом става дума за пари, но си бях сам стопанин, а имах и няколко работнички.

Постепенно хората в квартала свикнаха с мен и заведението ми, приеха ме, и така я карах до миналата година. Една вечер се изтърси някакъв мизерен тип с апашорска мутра и проговори на български:

- Здрасти, братчед! Аз съм Шматарока. Дай да хапна нещо, че не съм ял от два дни!

Дотогава най-старателно избягвах контакти с други българи. Докато карах камиона дадох няколко заема на наши момчета и никой не ми върна и цент. Дори си правеха майтап зад гърба ми. Сега тия пройдохи бяха пратили този гладник, вероятно за да се посмеят отново. Заявих му, че не съм благотворително дружество и ако действително иска да се нахрани, да иде в църквата от другата страна на улицата. Той се плесна по сурата и изцвили:

- Ей, верно те плюят момчетата! Срам нямаш ли, бе? Да пъдиш сънародник, без да го нахраниш!!! Ега ти кръчмаря!

Признавам, чоглаво ми стана. Не бях за едната манджа, само исках да се предпазя от нашенски паразити. Затова наредих на готвачката да увие храна в един пакет и я подадох на навлека:

- Вземай и бягай! И повече да не си стъпил тук!

Проклетият мизерник седна на близката маса, взе една недоядена кокоша кълка от порция на клиенти, които бяха вече излезли и я сръфа като гладен вълк. Примижа с очи, облиза се и заяви:

- Не ти ща храната, скръндза такъв! Търся си работа, но ти сигурно ще ме разкараш.

- При мен работят само жени!

- Щото можеш лесно да ги командориш, нали? Вероятно ги шеташ от време на време?

- Не е твоя работа! И жена да беше, нямаше да те наема. С българи не работя.

- И защо? Че нашите са най-точни за всичко!

- Мерси! Нищо хубаво не съм видял от българи и България до сега.

- Значи вече е дошъл момента да ти се отворят очите!

- Не ставай нахален, човече! Хайде, вдигай си задника и се измитай!

Негодника ме изгледа преценяващо, изчисти с език зъбите си и предложи:

- Да направим така! Аз ти осигурявам жена за ресторанта, която е по-добра от всички тук. Независимо като каква ще работи, при това без да получа никакъв хонорар за услугата. Ако се окажа прав, ще ме направиш търговски директор на ресторанта. Ще ти повиша оборота поне с двадесет процента повече отколкото досега. Става ли?

- Ти си луд, човече! За нищо на света не бих се съгласил. А сега по-добре си вдигай чукалата и си тръгвай!

Той се надигна и в същия момент една от сервитьорките ми идва, цялата грейнала от радост.

- Шефе, ще се омъжвам! Преди малко приятеля ми се обади да ми предложи. Местим се в Аляска, затова ще те помоля да ми уредиш финансите и да тръгвам.

Нямаше как, трябваше да и честитя, и да я освободя. А навлека само това чакаше. Вече бе говорил по телефона със своя позната и я чакаше да пристигне всеки момент. Докато се чудех какво да правя, пред ресторанта изви едно такси и от него слезе познатата на нахалника. Прималя ми под лъжичката. Жената спокойно би могла да стане „Мис Америка" с тия лешникови очи, дълга руса коса и преливащи отвсякъде сексуални атрибути. Заговори не на български а на английски, при това толкова чисто, че ме досрамя от собственото ми произношение.

- Шефе, вземете ме да работя една седмица и ако не сте доволен, просто няма да ми платите!

Преглътнах и със свито сърце я назначих. Бях убеден, че тази красавица ще ми донесе само беди. Обаче седмицата мина, после мина и втора, а оборота в ресторанта видимо се увеличи. Тая маймуна така баламосваше хората, че те идваха и за обяд, и за вечеря. Поръчваха си деликатеси, нещо което по-рано се случваше изключително рядко. Бакшишите естествено оставаха за нея, а те вероятно бяха по-голяма сума, отколкото заплатата и. Междувременно Шматарока не се вясваше и тъкмо се бях успокоил, че се е разкарал, когато цъфна една вечер с усмивка:

- Шефе, намерил съм ти такава готвачка, че и президента може да ти завиди за нея!

- Мерси, Барбара се справя добре за сега.

- Но тя е дърта и грозна, не може да готви колкото малкия пръст на нашето момиче!

- Ти май вече си достатъчно информиран, а?

- Един търговски директор дори на такова малко ресторантче, трябва да е наясно с персонала си! Може да съм сгрешил, като съм дошъл в щатите неподготвен за тукашния живот, но сега съм си научил урока за шест!

- Добре! – съгласих се – Ще станеш такъв, ако докараш твоята готвачка и Барбара признае, че е по-добра от самата нея.

- Дадено! – плеснахме ръце с Шматарока и още същата вечер жената пристигна. Аз за пореден път онемях. Къде ги намираше тоя мошеник, тези красиви жени? Този път за разнообразие хубавицата бе брюнетка. Влезе в кухнята и омагьоса както старата Барбара, така и помощник – готвачката. Най-интересното бе, че се познаваха с другата българка и бяха добри приятелки. Да не повярва човек – хубави жени да не се мразят и да не си пречат.

След два дни Барбара заяви, че не може да се справя толкова добре, колкото новата готвачка. Оправихме си сметките, тя напусна а това бе сигнал за Шматарока за нови бойни действия. В продължение на месец още пет българки смениха досегашните ми работнички. Така си оформих персонал, който успешно би конкурирал всяка модна агенция. Това се разчу и местните медии пристигнаха. След няколко успешни интервюта дойде и щатската телевизия. Такава реклама ни направиха, че ако си плащахме, трябваше да платим поне милион долара. Мадамите бяха трепачи, Шматарока гордо се надуваше, а аз събирах изобилието от пари и не можех да повярвам на късмета си. Един ден все пак не издържах и му заповядах да сподели тайната на кадруването си. Той се подсмихна и смотолеви:

- Няма никаква тайна, шефе! Цялата работа е заради жегата в гащите им.

- Не те разбирам. Каква жега?

- Просто тия момичета преди това бяха елитни проститутки. Аз случайно познавах една от тях и тя сподели, че няма по-силно желание от това, да се махне от занаята и да стане обикновена почтена жена. Сводниците им ги тормозели и прибирали лъвския пай от заработеното. За тях оставали само трохи и шамари. Само, че сами не могат да се измъкнат от мрежата на сутеньорите. Ако ги пипнат, отиват на дъното на океана!

- И ти какво? Спасяваш ги един вид?

- Така излиза.

- А ако сводниците им разберат, че са дошли тук?

- Не се безспокой, шефе! Те идват от Чикаго и Ню Йорк. Твърде е далеч и не е техен периметър за действие. А и тук са под закрилата на едно наше момче, с много лоша репутация в тия среди.

- Този пък кой е?

- Ами аз съм! – смее се негодника.

- Как ти? – не проумявам аз.

- Обикновено съвпадение на имената, шефе. Казвам се точно като едно българче, от тънкия бизнес. И да разберат, че са тук, само като чуят името ми, ще си траят. В мафията за разлика от държавата, неписаните закони се зачитат.

- И сега какво? Излиза, че сервитьорките, барманката и готвачките са проститутки?!

- Шшшшт! По-тихо, де! Те са отлични във всичко, както успя да се убедиш вече.

- А това как се получи? Професия не се учи за един ден!

- Когато ти е мил живота, се учи. Не за ден, но за седмица - две успяват. Те са оправни момичета, при това българчета! Ще поработят година – две при теб, ще съберат парици и ще се върнат в родината. Там ще са честни девици и ще си уредят живота както им харесва.

- А на тяхно място кого ще назнача?

- Туй да ти е проблема, бе шефе! Момичета с жега в гащите колкото щеш! Мога целият щат да уредя с такъв персонал.

Гледам го тоя Шматарок и не вдявам. Нищо и никаква шушумига е, а успя да ми направи ресторанта елитен. Защо в България всичко се скапва, независимо колко способен си? Защо в родината се проваляме, а навън успяваме? Само от жегата в гащите ли е, или трябва да ни припари и в душата, че да станем като хората и ние? Мисля и не мога да разбера, колко голям пожар е нужно да запалим в България, та да се оправят нещата.

После махвам с ръка и сядам да си пия питието. Какво ме интересува държавата, която е враг на собствения си народ! Може да ми е родина, но е далеч и почти не ме интересува. Да се спасяват тия, дето са останали да слугуват на политическите сводници там. Хайде наздраве, че жегата при мен е в стомаха!