ЕДИН ГРЯХ НЕ СТИГА

 

Чистото юлско небе бе с цвета на очите на Лидка. В него някак отчаяно жареше следобедното слънце. Малкото хора на дивия плаж се бяха притулили на сянка под чадърите си. В морето не се къпеше никой. Мартин прекара леко длан по бедрото на момичето. Тя отвори очи и унесено го изгледа:

- Пак ли?

- Защо не! – отвърна той. Тя се надигна бавно и разтърси червената си буйна коса. С изящна походка закрачи към водата. Морето я пое с желание и скоро се виждаше само главата ù. Мартин я последва. Още от плиткото се хвърли и заплува мощно към нея. Тя го чакаше с доволна усмивка. Обгърна с ръце мокрото му тяло и го целуна. Устата ù бе сладка като ягода. Той я прегърна силно, повдигна я и като дръпна банските да не му пречат, влезе в нея. Тя въздъхна гърлено и сама започна да се движи нагоре-надолу. Любовта във водата ги правеше част от големите неща край тях – морето, небето, земята и това полудяло от желание слънце.

- Братовчедке! – впи устни в една от гърдите ù той.

- Братовчеде! – отвърна дрезгаво тя и помоли – Свърши в мен, Марто! Моля те!

- А после? – в един миг станаха сериозни очите му.

- Така или иначе, ще се омъжа за Раев! Нека ми остане поне нещо от теб!

- Като в бразилска сапунка! Ами ако... детето? Все пак сме близки роднини!

- Не мисли! Всичко ще бъде о'кей! Луда съм по теб, Мартине! Като не можем да сме заедно, поне едно дете ми направи!

- Знаеш, че е опасно! Може да стане някакъв урод!

- Няма! Ще бъде силно и умно като теб! Уродът е Раев!

- И хубаво като теб! – допълни Мартин и изля лудото си желание в нея. До вечерта те се любиха още няколко пъти.

До сватбата през миналата неделя те дори не се бяха виждали. Тогава с голяма неохота Мартин се съгласи да придружи родителите си, може би защото нямаше какво друго да прави. Женеше се синът на техен роднина, а поканените бяха тесен кръг, близки на семействата. Ресторантът, където щеше да е празничният обяд, бе на брега на морето, скъп и доста стилен. На паркинга Мартин с усмивка преброи украсените с шарени балончета коли. Бяха седем баровски джипа, девет „Мерцедеса” и две „Ауди”. Само неговата стара „Алфа Ромео” не се вписваше в пейзажа от снобски возила. Всъщност всичко бе нормално за времето си – техните роднини имаха малка фабрика за мебели и се водеха състоятелни хора, а родителите на булката бяха лекари в столицата. Както казват хората – „Пари при пари отиват”.

В ресторанта настаниха роднините на булката от едната страна, а роднините на младоженеца – от другата. Така на масата срещу Мартин се случи негова първа братовчедка, която го изгледа доста заинтересувано, като ги запознаваха. Придружаваше я около четиридесетгодишен мъж, с остра като четина коса и много скъп костюм „Армани”, както по-късно поясни самият той. Беше главен експерт в някакво министерство и отскоро бе сгоден за братовчедка му.

- А аз съм обикновен лентяй! – представи се с нахална усмивка Мартин, но майка му овладя веднага положението:

- Не го слушайте, г-н Раев! Той нарочно така се шегува! Синът ни завършва магистратура по биотехнологии в щатите. Сега е тук, за да си почине малко през лятото.

- Минути за реклама! – прекъсна я Мартин – Аз съм само един беден студент. Дори работя, за да се издържам!

- Но имаш и стипендия за отличен успех! – не се предаваше майка му.

- Тя не стига за нищо, мамо! Отличниците са тук, в България! Виж техните коли на паркинга, виж моята! За дрехите да не говорим! Има разлика, нали?

- Има, но тя е в твоя полза, братовчеде! – засмя се хубавицата отсреща – Пред теб има толкова много неща да постигаш, че винаги ще ти е интересно! А животът на г-н Раев е уреден за три поколения напред. Пълна скука!

- Но ти избра скуката все пак, красавице?! – завъртя годежния си пръстен експертът.

- Знаеш защо! – потъмняха иначе сините като незабравки  очи на момичето.

- Да, знам! – присви очи Раев – Остана да го разкажеш на целия си род!

- Та те всички са в час, бебчо! – изсмя се глезено Лидия  и като глътна наведнъж виното от чашата си, предложи:

- Братовчеде, ще ме поканиш ли на танц? Моят бебчо не танцува, а ние, бедните студенти, трябва да се подкрепяме, нали?

- Става! – надигна се Мартин и двамата се включиха в кръга на танцуващите двойки. Без особени задръжки Лидия обясни, че да не влезе в затвора заради някаква фалшификация, баща ù бе задлъжнял на Раев. Когато обаче експертът я видял, предложил дъщерята да стане разменна монета срещу големия дълг. В семейството дълго го обсъждали и накрая на нея ù писнало. Така или иначе нямала приятел, защо пък да не помогне на родителите си! Скоро се сгодили и някъде около Нова година решили да се женят. Раев бил много богат, защото техните били отдавна във властта и в мътните години на прехода успели да се замогнат неимоверно.

- Значи си се продала, братовчедке? – уточни Мартин безцеремонно, а Лидия отвърна, сякаш не се отнасяше до нея:

- Така излиза. Но ми е все тая! До сега не съм се влюбвала, а вече съм на двадесет! И нали, за да си уреди живота прилично у нас, едно момиче рано или късно трябва да се продаде?

- Задължително ли е?

- Ха-ха! Задължително е да ме целунеш веднага! – глезено го изгледа тя.

- Ей! Палавнице! А годеникът ти?

- Той няма да ни види! Ела зад колоната! – изтегли го тя  зад една от масивните колони на ресторанта и впи устни в неговите. След къса, но много страстна целувка, те  продължиха да танцуват, а Мартин не се стърпя:

- Ти да не си нимфоманка, братовчедке?

- Съм! – усмивката ù блестеше от невинност и чистота – Ако искаш да знаеш, за пръв път аз целувам някого! Ти направо ме омагьоса!

- А това, че сме братовчеди? А Раев?

- Условности без значение! Ти не разбираш ли, че аз за пръв път си харесвам някого, глупчо? Възползвай се!

- Как?

- Излез след малко от ресторанта и иди за нещо до колата си! Аз ще дойда след теб.

- И какво ще стане?

- Много питаш! – постави длан на устата му Лидия.

След половин час те за пръв път се любиха в старата му „Алфа Ромео” посред бял ден на паркинга. Черните лъскави возила край тях не одобряваха тая безумна любов, но ги прикриваха за всеки случай.

Три месеца по-късно, излизайки от университетската библиотека в Атланта, Мартин се препъна, гледайки към едно момиче. Подпряна на една пейка, пред него стоеше невъзмутима Лидка и се усмихваше. Двамата постояха безмълвни един миг, после като тласнати от велика сила  се хвърлиха един към друг. Прегръщаха се и се целуваха, без дори да се сетят за хората наоколо. А американците, като тактичен и възпитан народ, само се усмихваха и отминаваха по пътя си.

- Как така? Защо си тук? – като се успокоиха малко, запита Мартин.

- Всяко бебе трябва да си има баща! И по възможност – неговия!

- А Раев? А вашите? И защо не ми се обади, че идваш?

- Знаеш ли, Марто! Аз се мислех за грешница, но през тия три месеца до сега разбрах, че в сравнение с Раев, съм невинна като хлапе от детската градина. Просто бе задължително да сторя още един малък грях и да избягам от него.  Обичам те, братовчеде! Това също ли е грешно?

- Не знам, слънчице! Ако е така, и аз не съм праведник.

Двамата дълго стояха един срещу друг, гледаха се с любов в очите, а когато тръгнаха прегърнати по улицата, слънцето с последните си лъчи ги погали и прости всичките им минали и бъдещи грехове.