ДА СРЕЩНЕШ ДЖО БЛЕК

(откъс от новелата "Българчето")

 

 

Преди това бях намалил звука на телефона си, но въпреки всичко той се чуваше доста добре. Беше скъп телефон, подарък от мама за рождения ми ден, с две СИМ – карти, към два мобилни оператора. Звънеше с музиката на филма „Да срещнеш Джо Блек”. Страшно си падах по този филм. Независимо, че бе тъжен и смъртта играеше главната роля, в образа на Брад Пит, това бе любимият ми филм. Сега по най-бързия начин извадих и прекъснах телефона от калъфчето, прикрепено на кръста ми, но двамата отвън вече бяха чули музиката. Мълчаливо и бързо застанаха пред вратата, започнаха да я дърпат и свалиха заключения наужким катинар. Вратата се отвори и над мен се надвесиха двама небръснати мъже, с пистолети в ръцете. 

- Я виж, кой се спотайвал тук! – изръмжа единият, а другия ме хвана за ръката и ме измъкна навън. Блъсна ме на задната седалка на колата – черно БМВ, седма серия, което за мен бе една от най-страхотните коли изобщо. Единият от бандитите седна на кормилото, другия се намести отзад при мен, като ме натисна да легна на седалката.

- Карай навън, да разберем какво става! – нареди този до мен. Другият бързо потегли и колата излезе от двора на пристанището.

- А си гъкнал, а съм те пречукал! – закани се с пистолета бандита, който ме държеше. После взе телефона ми, който пак зазвъня.

- Обади се! – нареди – Включи говорителя, да чуваме и ние! И внимавай какво казваш! Сгрешиш ли нещо, ще станеш храна за кучетата!

Погледнах дисплея. Обаждаше се Ивета.

- Ало! – едва успях да кажа, с пресъхнало от страх гърло.

- Здравей Иване! Какво правиш?

- Ами ...... нищо!

- Искаш ли да излезем довечера? В летния театър ще има безплатен концерт.

- Искам, но .... съм зает.

- Как нищо не правиш, а си зает? – ядосано изтъня гласът и.

- Просто не съм във Варна! Като се прибера, ще идем където искаш!

- Като се прибереш, вече ще съм ходила на концерта! С някой друг, по-малко зает от теб! – затвори ми тя телефона.

Колата спря, някъде под Аспаруховия мост. През затъмнените стъкла на колата се виждаха огромните циментови подпори и лентата на пътя горе.

- Кой се обажда? – бе първия въпрос на бандита до мен.

- Една моя съученичка. Кани ме довечера на концерт.

- Чухме! – потърка космите по брадата си с дулото на пистолета бандита и бавно го прибра под мишницата си. – Какво правеше в трансформатора? Подслушваше ли ни?

- Не!

- Лъже! – обади се другия

- Да! – съгласи се този до мен – Вероятно е чул, какво си говорихме!

- Нищо не съм чул!

- Ясно, чул е! Кажи сега, защо се бе скрил там? Кой те накара?

- Никой не ме е карал .... чичко! Сам се скрих.

- И защо по дяволите, хлапе като теб, ще се крие в трансформатора на пристанището, рано сутринта? Сега така ли си играете на криеница?

- Не, разбира се! Скрих се, за да изчакам удобен момент, да се кача на кораба.

- Хм! Защо точно на този кораб? И къде щеше да ходиш, като се качиш?

- В Англия, при тате! Той работи там.

- Откъде знаеш, че точно този кораб заминава за Англия?

- Преди два дни спрях да си купя „Кока – кола” на павилиончето, встрани от пристанището. Докато я пиех, чух как двама работници си говореха за този кораб. Ядяха кебапчета и си говореха, че голям контейнеровоз щял да ходи до Бристол днес.

- И ти веднага реши, че това е твоя кораб?

- Аз отдавна искам да ида при тате, но сега случайността просто ми помогна!

- А майка ти? Знае ли, за намеренията ти?

- Майка ми почина, като бях тригодишен! – набързо погребах мама, с цел да умилостивя малко бандитите.

- Кой те гледа?

- С дядо се гледаме двамата.

- Той знае ли, че искаш да бягаш?

- Естествено не! Той е тежко болен! – подредих набързо и него -Много се мъчи, горкият! Не ми казва, но мисля, че е болен от рак!

- Кой знае, за намеренията ти да се качиш днес на кораба?

- Ами-и-и ..... започнах да изброявам тихо на глас – Митко, Вальо Петков, Вальо Янков, Радо, Алекс, Жижо, Пъндела, Крис и Вени. Всичките момчета от нашата банда! (Разбира се, никой освен Тони в действителност не бе в час с намеренията ми, но трябваше да излъжа бандитите, че много хора са информирани, за да не ми сторят нещо лошо.)

- Айде, бе! Че то целият град е информиран за бягството ти, бе зайо?!

Неволно се свих. Щом и мен наричаха заек, нищо добро не можех да чакам от тях.

- Само приятелите ми знаят. Никой друг!

- Я да видим, какво носиш в раницата! – извади изпод краката си раницата ми бандита и надникна вътре. Порови малко и явно се увери, че казвам истината. Въздъхна, поглади си космите на брадата с шепа и нареди на този, зад кормилото:

- Излез и обясни на шефа в какво сме се забъркали! Да каже, как да действаме!

- Сто процента ще ни резнат, заради това помиярче! – изпъшка другият, отвори вратата и излезе навън да говори по телефона. Позабави се, а когато влезе, погледна към мен, присви очи и каза:

- В торбата, при другите зайчета! Няма как! После ще видим кое как!

Прималя ми. Бандита,който ме държеше ми запуши устата и натисна главата ми към седалката. Другият се извъртя и почувствах убождане от спринцовка. Много бързо започна да ми призлява, зави ми се свят и май тръгнах на среща с Джо Блек.