ДА ПОГЛЕДНЕШ ОТ ОБЛАКА

разказ от Красимир Бачков

 

 

 

 

 

Учителят по рисуване Ясен Чарски влезе в осми „в” клас и застана до катедрата. В дъното на стаята учениците подхвърляха някаква раница, крещяха и въобще не го забелязваха. Двама трима от учениците на първите чинове станаха, но останалите продължаваха веселбата си. Чарски постоя около минута, после вдигна дневника на класа и с все сила го удари върху катедрата. Чу се оглушителен гръм и учениците започнаха да застават по местата си. Той ги поздрави, те отвърнаха с половин уста и часът започна. На последните чинове няколко момчета продължаваха да се хилят и закачат. Докато с гръб към класа учителят скицираше на дъската, как се рисува интериор на стая, отзад раницата хвърчеше, докато накрая се озова в краката на Чарски. Той се наведе и я вдигна. От нея се изхлузи пакет цигари и той го хвана още във въздуха.

- На кого е раницата? – попита с присвити очи Чарски.

Класът се смълча. Никой не искаше да издаде собственика на раницата.

- Значи, за цигари имате пет лева, а за един лист и един молив нямате петдесет стотинки? Я се погледнете! Половината клас сте дошли неподготвени! Защо? Толкова много ли искаме от вас?!

- Господине, хайде не се впрягайте! – отвърна Николай, неформалния водач в класа – Голямо чудо станало! Знаете, че всички пушат, нали?

Учителят бавно смачка цигарите и ги хвърли в коша за смет. Усмихна се накриво и кимна:

- Знам, разбира се! Човек не може да излезе или влезе в училище, от вас! Наредили сте се пред вратите на двора и пушите, сякаш ви плащат за това! И да ми каже някой, защо се тровите може ли?

- Щото е гот! – отвърна Николай и всички се захилиха. – А да рисуваме не е готино! Не е интересно да правим нещо, което не искаме!

- Слушай, момче! – с глух глас изръмжа Чарски – Не са ви пратили тук, за да правите каквото си щете, а каквото е нужно! Училището не е цирк, за да ви е интересно и да ви се харесва!

- Говорите така, защото сте учител! – обади се Ния от втория чин. – А когато сте били на нашата възраст вероятно сте били също като нас!

- Не отричам, че на вашата възраст съм вършил щуротии! – прошепна Чарски – Но по мое време знаехме кога да спрем с глупостите! Вие сега нямате мярка за нищо, нямате срам и дори не разграничавате лошото от доброто! Понякога се чудя, как могат да деградират хората, само за две – три поколения!

- Хайде, да не ни обиждате! – изписка Ния – Знаете, че нямате право!

- Знам, моето момиче! Знам! Само вие имате права...!

- Добре, господине! – изправи се Николай – Да се хванем на бас, че няма как да ни мотивирате, за да рисуваме! Става ли?

Чарски направи няколко крачки между редиците, после седна на стола зад катедрата. Потри уморено очи и вяло каза:

- Добре, но без никакъв бас! Просто ще ви разкажа за едно осемгодишно дете, което видях преди месец. После ще изляза от стаята и ще ви оставя сами. Това ще е тест по човещина. Може да го издържите, но се съмнявам ….! Всъщност, ще видим!

- И ще ни оставите сами?!... Да правим, каквото искаме?! – писна отново Ния.

- Да! Ако щете, вдигнете училището на главата си! Щом толкова ви е ума...!

- Да не съжалявате после? – поклати глава Николай.

- Едва ли! – тъжно се усмихна учителят. – Ще съжалявам, ако няма полза от това, което ще ви разкажа! Другото е без значение!

- Става! – плесна с ръце Николай – Разказвайте, господине! Имайте предвид обаче, че сме гледали всякакви екшъни по телевизията и с нищо няма да ни впечатлите!

- Кой знае? Може и да си прав! – потри небръснатата си брада Чарски и започна – Миналият месец ходих с една моя позната до столицата, в една голяма болница. Тя е онкоболна, трябваше да си направи изследвания и определени процедури там. Почти цял ден висях по коридорите, докато я чаках. Бях се задръстил от скука, когато забелязах да се събират лекари и сестри в предпоследната стая на коридора. Нещо ставаше там и реших да погледна. Групата медици стоеше странно смълчана, докато всички се бяха вторачили в едно слабо дете. То лежеше на болнично легло, но специално повдигнато зад гърба му. Рисуваше върху обикновен лист от тетрадка, голям формат, с цветни моливчета. Главата му бе остригана, очите му бяха огромни, красиви и тъжни. Щом свърши рисунката, детето я подаде на една медицинска сестра. 

- Нали ще изпълните желанията ми? – кротко попита то, а сестрата побърза да го увери:

- Разбира се, Криси! Всичко ще бъде така, както искаш, миличка!

- Защото аз ще гледам от някой облак и ще видя всичко! Моля ви, направете го!

- Разбира се, ангелче! – с накъсан глас обеща сестрата, а по лицето и се стичаха сълзи, които оставаха мътни следи. Тя подаде листа с рисунката на лекарката до нея, а после всеки протегна ръка, за да го види. Така детската рисунка стигна до мен. Знаете ли, какво бе нарисувало това дете? ……. Себе си, седнало на едно облаче. Гледаше от там, а на земята имаше три деца, пред всяко от които имаше изображения и написани с разкривени букви думички. Изображенията бяха на сърце, черен дроб и бъбреци. 

Такаааааааа...! Разбрах, че Криси бе пожелала, след смъртта си, нейните бъбреци, черен дроб и сърце да бъдат имплантирани на нуждаещи се болни деца. Така децата щяха да бъдат спасени, а малката Криси щеше да живее в тях, по някакъв странен начин. Детето нямаше възможност, като вас да рисува в училище …! Нейната мотивация да рисува, бе самия живот! То не си пожелаваше подарък от дядо Коледа …! Малко преди смъртта си, то искаше да помогне на други болни деца! …… Единадесет дни по-късно разбрах, че Криси отлетяла на нейното облаче ! Това не е екшън, а черен цвят от истинския живот, но как бих могъл да ви впечатля с него...? Вие сте виждали всичко... по телевизията!

Чарски се надигна, хвана дневника под мишница и напусна класа. Бавно закрачи към учителската стая. Чудеше се, дали ще успее да стигне до нея, преди учениците от 8 „в” да излязат от класната си стая. Тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу, как някой бяга към него. Разочарован се обърна и видя Николай. Момчето се приближи, спря отведнъж и смутено каза:

- Извинявайте, господине! Ние не сме чак толкова сдухани! Ще се върнете ли при нас? Но... и да не дойдете гарантирам, че гък няма да чуете от никого в класа! Честна дума! А и..., може пък това дете да ни гледа там, от облака си...!

Учителят прехапа горната си устна, шляпна момчето по врата и двамата се насочиха към стаята на 8 „в”.