ЧУЖД ЖИВОТ

разказ от КРАСИМИР БАЧКОВ

 

 

 

 

В широката чаша мастиката потрепваше като разтопен седеф. Швайнера се бе вторачил в нея с мътен поглед и сякаш се боеше да я вземе.

- Пий, Швайнер! Пий, прасе такова! – подкани го седналият срещу него на масата брадясал мъж. 

Той държеше своята чаша високо вдигната, като внимаваше да не я разлее.

- Животът ни е хвърлил зад борда! – изръмжа Швайнера пресипнало.

- Майната му на живота! – кресна брадясалият – Каквото животът ни отказва, мастиката ни го дава.

Двамата едновременно отпиха, после сложиха внимателно чашите на масата. В гостилницата по това време нямаше много клиенти. Тя се пълнеше сутрин, когато стари мераклии сърбаха шумно гореща шкембе чорба. 

По обяд изпълваха масите предимно таксиджии и работници от близките строежи, а вечер тук се събираха самотните мъже на средна възраст от съседните панелни блокове.Кухнята в заведението бе добра, а цените не много високи. Това привличаше и няколко квартални пияници, между които бяха Швайнера и неговият брадясал приятел. 

Те изчезваха за по няколко дни и изведнъж, докопали с кражба или тежък физически труд някоя малка сума, бързаха да я пропият, за да не ги притеснява мисълта, че са състоятелни като другите хора. Бяха по-безгрижни и по- безотговорни от деца.

Късният есенен следобед избутваше слънцето зад два раздърпани облака. Край уличката бяха строени ред брези, дребните листи на които трепкаха, уплашени от хладните ръце на вятъра. Те сякаш предчувстваха идването на зимата и близката си кончина. Бе тихо и спокойно. Дори въздухът бе чист и свеж, почти като на морския бряг. 

Градът бе притихнал в онова безсилно очакване, в което хора и природа се прекланяха на закономерностите на живота. Някъде зад отсрещните блокове се проточи воят на сирена. След минута се показа и линейката, движеща се бързо по тясната улица. Едно бяло куче с провиснала мръсна козина се стрелна пред линейката и тя го удари с едно от предните си колела.Кучето се преметна на тротоара и заквича пронизително. 

Линейката отмина, а животното се опита да стане, залитна на една страна и се строполи безпомощно. Тялото му потрепваше от време на време, през космите на отворената му уста се провлачи кървава пяна и закапа по земята. То страдаше като човек и скимтеше тъй жално, че Швайнера се надигна и отиде до него. Нескопосано го погали, а то, сякаш разбрало съчувствието, заскимуца, молейки се да спрат болките му.

- Ех! – въздъхна дрезгаво мъжът – Ега ти кучешкият късмет! Да те сгази точно линейка! И кво ше та правим сега?

- Ей, Швайнер! – провикна се брадясалият от масата – Остави тая мърша и ела да си пием пиенето!

Швайнера не отговори на поканата. Той свали омазаното си палто и го разстла на земята. Внимателно вдигна с две ръце кучето и го сложи върху дрехата.То продължаваше да стене и го следеше с умоляващи, обезумели от болка очи.

Мъжът вдигна страдащото животно и се насочи към близкия блок. Влезе в първия вход и понеже асансьорът не работеше, започна да изкачва стъпалата.На два пъти си почива, докато стигна последния етаж. С много усилия успя да прескочи през малкия прозорец до асансьора и се озова на покрива. Тук вятърът се усещаше по-силен и хладен, отколкото на улицата. Недалеч на юг светлееше морето и като че ли привличаше с нещо към себе си. Швайнера застана до ръба на плоския покрив и тъжно погледна към кучето:

- Е, друже! Повече от това не мога да сторя, за да ти помогна. Поне ще се отървеш от тоя мръсен свят! 

Кучето се опита да стане, но не успя. Мъжът се наведе, взе го и ловко го метна в празното пространство надолу, като внимаваше да уцели асфалта. Чу се глухо тупване и бялото петно остана неподвижно. Швайнера плю и въздъхна тежко. Почеса се по мазната, оредяла коса, и тихо промърмори:

- Някой ден ...и аз! След тебе! Кой знае?

Пред очите му се разстилаше градът. В него имаше толкова много болка, а Швайнера не можеше да помогне на всички. Той дори на себе си не знаеше как да помогне, за да живее по-добре. 

 Понякога се хващаше на работа, но както вятърът не може да се хване и постави на едно място, така и той не се задържаше за дълго. Животът на безделник не винаги му харесваше, но свободата, с която разполагаше, си струваше повече от всякакви пари и облаги. Интуитивно бе стигнал до извода, че материалните ценности са преходни и затова не се стараеше да ги придобива. От време на време само го заболяваше нещо отвътре затова, че е сам. 

Някога Швайнера имаше жена, в която бе лудо влюбен. Обичаше я, уважаваше я и правеше всичко, за да се чувства тя щастлива. Живееха на квартира в един таван, близо до централния плаж. Той все се шегуваше, че живеят като студенти. Романтичната идилия обаче продължи само година и половина. Жена му забременя и постави условие- ако Швайнера иска детето, да им осигури по-добри условия на живот. 

Той се втурна да търси квартира на по-нисък етаж, но тогава квартирите бяха дефицит и малкото, които намери, бяха с такъв наем, какъвто той не можеше да си позволи. Така след малко повече от месец търсене, един ден жена му съобщи, че е направила аборт и детето вече го няма. Минаха няколко дни, в които двамата се гледаха, без да знаят какво да си кажат. Толкова болка и някаква празнота се бяха събрали между тях, че Швайнера изобщо не се изненада, когато една неделя видя жена си да слиза от голяма луксозна кола. 

Тя прати въздушна целувка на шофьора и с някакъв непознат израз на лицето тръгна по улицата. Главата й бе високо вдигната и стъпваше със самочувствието на господарка на целия град. Тогава Швайнера се смути и дори не й се обади. Тоя нов израз се наложи през следващите седмици, докато един вторник тя просто не се върна в квартирата. 

 Дойде непознат мъж с вид на борец, за да й събере багажа. Оттогава, макар и да живееха в един град, Швайнера не я бе срещал. Постепенно свикна с болката, която изпитваше от загубата на любимата си. Стана равнодушен към всичко и само алкохолът можеше да извади някакви човешки чувства от опустошената му душа. Той не искаше да живее без любов, а се страхуваше да опита пак с друга жена. Правеше своя протест по най-глупавия начин, който един мъж може да избере – като се напиваше до безпаметност. Така се превърна в алкохолик. Изгониха го от работа, не можеше да плаща за квартира и започна да спи по пейките на градинките, докато бе топло. Като се спуснеше студа, се приютяваше в една ниша между колоните на стар мост над канала към езерото. През последните две години отнякъде се бе появил брадясалият и му правеше компания за всичко. Двамата се носеха по мътните води на живота като две парченца боклук по водите на канала. 

На улицата кучето бе издъхнало. Швайнера внимателно го вдигна и отнесе до контейнера за смет. После се върна и седна на масата до брадясалия. В чашата му с мастика бе паднала една калинка. Тя гребеше бързо с крачета, но полза от усилията й нямаше. Швайнера потопи пръст в чашата и насекомото се заизкачва по него. И както правят малките деца, той вдигна пръста си нагоре. Калинката стигна до върха, разтвори крилца и литна. Швайнера завистливо проследи полета й, изкашля се и на един път глътна останалата мастика. Острият вкус на питието събуди апетита му и той потърка ръце във възбуда:

- Ех, сега да имаше по една тройка кебапчета с гарнитура!

- И кана студен пелин! – допълни брадясалият.

- Щяхте ли да сте доволни, момчета? – обади се зад тях мъж, седнал до вратата на гостилницата.

На масата пред него бяха поставени слънчеви очила, пакет „Ротманс” и някакъв вестник. В ръката си непознатият държеше чаша с кафеникаво питие. Двамата бродяги го изгледаха и без да отвърнат, въздъхнаха почти едновременно. След малко брадясалият промърмори:

- Сякаш живеем чужд живот, мама му стара! Нищо хубаво не ни се случва! Хората печелят пари от тотото, карат скъпи коли и се кефят! А нашият живот пет пари не струва!

- Да! – съгласи се Швайнера – Ако бе наистина нашият, май нямаше да го прахосваме тъй, а?

Без да се подканят, двамата бръкнаха в джобовете на панталоните си и започнаха да вадят дребни стотинки. 

Докато ги брояха и пресмятаха за какво ще им стигнат, до тях се приближи сервитьорката и постави на масата две чинии с димящи кебапчета и запотена от студ кана пелин. И двамата зяпнаха опулени от изненада, когато сервитьорката поясни, че сметката е платена. 

Погледнаха към масата на непознатия, но там вече нямаше никой.