ЧЕСТНИ ХОРА

 

РАЗКАЗ ОТ КРАСИМИР БАЧКОВ

 

 

Като хвана големият студ през януари, излязох в отпуск няколко дни и реших да си стоя на топло у дома. Лежах първия ден до обяд в леглото, после гледах телевизия, четох книга и накрая се мръкна. На другата сутрин обаче, още преди да звънне часовникът в шест, вече бях облещил очи и не ме свърташе на едно място. Станах, облякох се, закусих и едва изчаках да стане девет, за да се обадя на кумеца по телефона. Събудих го, защото и той като мен мързелуваше и без много уговорки, след час двамата закрачихме към моето лозе в края на града. Имах там малка къщичка и сега отивахме да видим не са ли я разбили и ограбили. Всяка година вършеха такива поразии, а понякога освен покъщнината, вандалите събаряха стените и прибираха тухлите, тъй че собственикът можеше да не намери и самата вила. Вървяхме двамата с кумеца, въоръжени с туба вино, два суджука и за всеки случай по едно джобно ножче. Виното бе пивко, домашно, започнахме го още по пътя и макар снегът да хрущеше от сертлик, а от дъха ни да се сипеха малки снежни кристалчета, ние се чувствахме добре и вървяхме бързо. Щом приближихме вилата, още отдалеч забелязах, че нещо не е наред. От комина се виеше тънка струйка дим и пердетата, които обикновено оставях спуснати, сега бяха дръпнати, а зад прозореца се забелязваше глава на човек. Спряхме с кумеца, извадихме джобните ножчета, измъкнахме по един кол от оградата и тръгнахме към къщата. Зад прозореца човекът се размърда, надигна се и отвори вратата. В странно изкривените му крака се отърка голяма бяла котка. Натрапникът бе сравнително млад, облечен с окъсани дрехи и мазна ушанка на главата. Гледаше ни мълчаливо, с някакво примирение и обреченост.

- Кой си ти бе? - умишлено грубо запитах аз, а кумецът многозначително изръмжа и почука с кола по стъргалката до вратата. Непознатият сви глава в яката на омърляното си палто и простичко каза:

- Аз съм Илия.

- И какво правиш във вилата ми?

- Ами... тука живея... такова! - смотолеви той с пресипнал глас. В очите му се бе сбрала толкова болка, че на мен ми стана чак неудобно. Все пак аз бях стопанинът и затова, колкото и мизерна да бе къщурката ми, трябваше да предявя законните си права.

- И кой те пусна да живееш тук?

- Никой, господине! - бе откровеният отговор. Човекът дори не се оправдаваше и за да прекъсна нелепия разговор, му казах да влезем в стаята на топло и там да довършим обясненията.

- Няма какво да обяснявам! - омърлушено каза Илия вътре. - Малко повече от месец живеем във вилата ви. Понеже стои празна и... Ние нищо не рушим и не сме ви пипнали нито компотите, нито лука и чесъна.

Наистина всичко си стоеше, както го бях оставил, и дори стените бяха прясно варосани. Това обаче не ме задоволяваше като отговор.

- А защо не влезе в друга вила, а избра точно моята?

Илия пристъпи на кривите си крака и призна:

- Големите вили на два-три етажа са на кофти хора. Те са строени с кражби и стопаните им не биха разбрали един беден човек. А от всички катинари на малките вили, които опита Гошо, само вашият се отключи. Ние не сме разбойници. Просто искаме да изкараме някъде зимата. После ще си идем.

Взех от кумеца тубата с вино, отпих и я върнах, като въпросително погледнах към Илия:

- И к`во да те правим сега?

Той повдигна рамене, без да отговори. Кумецът запита къде е приятелят му.

- В града - отвърна той.

- Какво прави там?

- Събира хартия.

- И, разбира се, краде, каквото му падне?

- Не е вярно! - неочаквано рязко възрази Илия. - Гошо не краде! Тъй си купуваме хляб. Ние сме честни хора!

- Айде, бе! - присмя се кумецът. - Значи честно отключвате катинарите на чуждите къщи и ги ползвате като собствени? Голяма работа сте вие, бе! А?

Илия сведе глава и отпусна малко дългите си ръце. Преглътна сухо, но не отговори нищо. Виждах, че едва се държи на сакатите си крака, затова предложих:

- Хайде сядай и разкажи как си я докарал дотук! Само не ни разправяй лъжи, щото не обичам да ме будалкат!

Той се отпусна върху един стар стол и молещо запита:

- Трябва ли? Нищо хубаво или интересно не мога да ви разкажа за себе си. Аз съм изгорял човек.

- Хайде, хайде! - подкани го и кумецът. - Трябва да обясниш, за да те разберем, нали?

Илия подсмръкна, изтри носа си с ръкав и започна:

- Моята история е тъжна. Не си знам родителите и роднините, защото съм от детски дом. Приятели почти нямам, поради същата причина. Успях някак да се откъсна от мизерията и духовната деградация край мен, като учех. Изхитрих се дори да завърша гимназия. Намерих си работа, наех квартира и започнах да се оглеждам за близък човек. Какво пък? И сираците имат нужда от любов! Дори повече от другите, дори когато са пораснали! Защото всичките тия приказки, дето ги разправят по вестниците и по телевизията за милосърдие са само думи и нищо друго. Хората с гузна съвест си купуват индулгенции с мизерните подаръци за Коледа и Деня на детето. Те не могат да те погалят по главата или да целунат удареното място, като те боли. Не могат дори да те накарат да се чувстваш по-малко сам, защото с всичкия този шум и сълзливи приказки, хората просто те отчуждават, без да си дават сметка за това.

Та намерих аз момичето, за което си мислех, че съм мечтал, и му предложих да се оженим. И, разбира се, нищо не стана. Като разбраха родителите й кой съм и откъде идвам, прекратиха нейните илюзии и моите надежди. И да пита човек защо? Ами много просто - осмелил се бях да искам такива невъзможни неща, като да имам дом, жена и деца, за които да се грижа и които да обичам като всеки друг човек. Естествено, нямаше да изневерявам на жена си и да я лъжа, защото можех да оценя онова, което другите не можеха. Те обаче имаха това, което аз нямах, а то тежеше повече в техните представи за живота. Както и да е! Свих се, колкото можах, за да не преча на другите и мълчах, докато гледах как крадат, лъжат, убиват и прахосват времето си. Примирих се. Тогава дойде страшната болка в стомаха, операциите и разбитата квартира. Не притежавах нищо ценно и когато при завръщането си от болницата, видях счупената брава, не се разтревожих никак. Дори в полицията не се обадих. Пък и за какво - бяха ми откраднали малкия чернобял телевизор, транзистора и котлончето. Хладилникът бе прекалено стар и очукан, за да си правят труд да го вземат. Все едно, всичките тия предмети вече не ми бяха нужни, след като ми оставаше да живея още някоя и друга седмица. Лекарите ми бяха намерили тумор на стомаха и аз бях наясно, че не ми остава много. Така изкарах няколко дни поносимо, а после болката пак се върна. Сега бе по-остра и нетърпима, а спасение вече нямаше. Един ден все пак се реших и тръгнах. Спомних си как преди много години, като бях малък, на един излет в планината ми се бе приискало да летя. Бяха ни завели от дома - поредното благотворително мероприятие и местността наистина ме смая с красотата си. Гледах от една височина. Под краката ми зееше ужасна пропаст, но пред очите ми се откриваше такъв простор, че най-искренно съжалих, че съм човек, а не птичка божия.

В града взех такси и помолих да ме закарат на това място. Шофьорът се подвоуми, но като му платих предварително, колкото искаше, подкара колата. Горе ме остави с облекчение и веднага се разкара, защото ме взе или за луд, или за престъпник. Застанах на ръба на моята скала и се учудих. Сега не ми се виждаше толкова красив пейзажът. Напротив. Грозните ръбати камъни ме чакаха на дъното на пропастта, а отвъд тях зеленееха дървета, прехвърчаха птици и толкова. Едно широко небе пред очите ми, което някога гледах с надежда, а сега можех да напълня с болка. Без жал за нищо пристъпих напред и полетях надолу. Всичко стана тъй бързо, че не можах дори да се уплаша. Докато падах, се закачих за клоните на някакво дърво, те омекотиха удара и на камъните само си натроших краката. Почти не ме боляха, макар да ги виждах счупени. Не знам защо се повлякох по корем на земята. Може би, защото не ми се стоеше така безсилен, дори да умра. Лазех и се придърпвах с лакти, докато се стъмни. Тогава започна жаждата. Устата ми пресъхна и всичко, което исках, беше малко вода или бърза смърт. Дъвках някакви горчиви треви, но нямаше особена полза. Така дойде утрото, а после още един нажежен ден, с неговата адска нощ. Едва на третия ден се добрах до потока. Чудех се какво да правя. Да се удавя е много плитко, а да се опитвам да оцелея беше просто безсмислено. Питах се защо Бог ме наказва още. Не му ли стигаха всичките ми горчиви дни в тоя нелеп свят? - "Вземи ми живота, Боже!" - молех се и плачех, докато накрая повърнах. В бистрата вода на потока се изля черна кръв и го размъти. Напъните ме накараха да изхвърля още от отровата в стомаха си. После пих вода до премала и успокоен заспах. Събуди ме ужасна болка в краката. Бяха се подули и на места бяха синьочерни от кръвонасяданията. С мъка ги прехвърлих във водата, където болката леко намаля. Стомахът за пръв път от много време не ме болеше и дори усещах глад. Огледах се и забелязах малко по-нагоре по потока гъст малинак. Все по водата се завлякох до дивите малки плодове и ядох от тях. Бяха вкусни. Една илюзия на живота се завръщаше. Разбрах, че Бог ме бе помилвал. Там лежах седемнадесет дни. Когато ме намериха, четиримата туристи се изплашиха от вида ми и побягнаха. Съобщили в града, откъдето дойдоха полицаи и ме прибраха. Отново постъпих в болница, този път заради краката. От тумора в стомаха нямаше и следа. След два месеца ме изписаха и си тръгнах към квартирата. Там видях, че са я наели други хора, събрах си дрешките в една торба и се върнах при потока. Трябваше там, на място да разбера за какво ми бе дадена тая отсрочка. Може би водата или билките бяха лековити и трябваше да помогна на други болни хора? Може би не ми бе мястото в този чужд, настръхнал град? Може би имаше някакъв смисъл да живея? Много въпроси се блъскаха в главата ми и трябваше да им търся отговор. Мислех за тия неща там, сред природата, възможно по-далеч от всякакви хора. Обаче все пак един ден наблизо мина Гошо и с него си допаднахме по някакъв начин. И той е сиромах като мен. Събира хартия и празни бутилки, за да живее. Няма си близки, няма никой. Сбрахме се двамата, да ни е по-лесно. Като хвана студът през есента, решихме да отключим някоя малка вила и да изкараме зимата на топло и сухо. Знам, че не е редно, но иначе щяхме да замръзнем навън. Сега чакаме да дойде пролетта и да се върнем при потока. Там е красиво и на никого няма да пречим. Ще си построим колиба, ще завъдим няколко кокошки и кози, да има с какво да се храним, ще събираме билки и ще ги продаваме за цяр. Това е - вдигна рамене Илия и се загледа през прозореца.

- Ще пиеш ли едно вино? - подаде му тубата кумецът.

- Не пия алкохол - нещо като усмивка се появи на лицето му. - Заради стомаха!

- Нищо! Суджукът не пречи на стомаха! - извади своя суджук кумецъът и понеже Илия не го взе, го остави на масата. Оставих и аз моя, станах и заръчах на Илия:

- Значи ние тръгваме, а ти и твоя Гошо стойте колкото искате тук. Хем ще ми пазите вилата. Аз ще дойда чак през март, да сея чесъна. Хайде, със здраве!

Илия нищо не отвърна, а ние с кумеца побързахме да си тръгнем за вкъщи. Студът на синкавата вечер вече спускаше виолетова мъгла над панелните блокове в края на града. Като стигнахме първата тролейбусна спирка, пихме още по веднъж от виното и кумецът запокити тубата встрани. Тя се хлъзна и спря до едно счупено кошче за смет. Останалото вино се проточи като локва кръв по блестящия сняг. Отдолу по улицата заискриха контакторите на тролея по жиците. Кумецът ме изгледа намръщен:

- Как мислиш, кръстник, ние честни хора ли сме?