ЧЕРНИ ПРИКАЗКИ

 

- Деди, помниш ли, като бях малка как ми разказваше приказки?

- Да, моето момиче! Как се сети за това?

- Днес от сутринта се хиля без причина на всичко. Ще ми разкажеш ли нещо тъжно, че да дойда малко на себе си?

- Има ли нещо по-хубаво от това, да се смееш?

- Зарежи ги тия клишета! Хиля се като луда, затова ми разкажи някоя разтърсваща история, от която да ми настръхне косата! Само да е истинска! Да е много хард и адски черна!

- Страшните истории винаги са истински! Това, което животът ни поднася, понякога е по-черно дори от смъртта!

- Че какво по-страшно от смъртта може да има?

- Животът! Черният живот! … Слушай сега какво се случи, когато бях по-млад дори от теб! Уличката ни бе малка, а в края и се намираше грозната сграда. Тъй като живеехме до гарата, там бяха ведомствените жилища на железничарите. Това бе триетажно, опушено-жълто на цвят блокче, с малки прозорци и неприятно излъчване. Обитателите му будеха страх и учудване в детското ми съзнание по онова време. Тогавашните локомотиви вървяха с въглища и целия обслужващ персонал бе приел цвета на въглени и пушек. Униформеното им облекло бе черно, кожените чанти, в които си носеха сандвичи и термоси с кафе машинистите лъщяха от чернота, лицата им, ръцете и дори очите изглеждаха също като на дяволите, изрисувани по стените на близката черква. По-късно се оказа, че и душите на някои от тях бяха черни!

Гарата бе голяма, с много линии, успоредни едни на други. По първи и втори коловоз преминаваха влаковете, а останалите линии бяха запълнени с композирани товарни вагони. Хората от квартала пресичаха направо през линиите, като се мушкаха под вагоните или прескачаха върху буферите им. Имаше мост, но бе много далеч, за да губят време да обикалят по него. Не минаваше месец, без произшествие. При маневра вагоните зверски се удряха и ако по това време под тях или между тях преминаваше човек или му отрязваха краката, или го убиваха. В детските ми сънища непрекъснато бях преследван от огромни локомотиви – чудовища, които ме гонеха, за да ме сгазят. Поотраснах, но страхът си остана в мен. Често пъти ставах свидетел, как железничарите отварят товарните вагони и посред бял ден крадат кашони с цигари, консерви, жито, бензин от цистерните и въобще каквото им падне. Това – както и да е, но когато един ден се погавриха с моята съседка и пречупиха живота и, страха ми от тях се превърна в презрение.

В къщата пред нас дойдоха наематели. Това бе младо семейство от българин и рускиня, току що пристигнали от Коми /република от бившия СССР/. Около тридесетина годишният съпруг Калин много обичаше да се шегува и да ме закача. Винаги ми помагаше, като си ремонтирах велосипеда. Жена му Рая бе като слънце, с постоянната усмивка на лицето си. Бе в напреднала бременност и скоро чакаха раждането на първата си рожба. Виждах, как Калин след работа сръчно изработва люлка за бъдещото си дете. Един обяд в края на лятото се бях отпуснал на сянка, до купчина пропити с миризма на катран релси. На линията пред мен изпухтя малкия маневрен локомотив и спря малко преди вагоните за прикачване. Преди да ги закачи, от прозорчето на кабината си надникна опушен от въглищата машинист, ухили се гадно и викна на прикачвача:

- Мите, глей как ще я друсна тая булка, дето минава между вагоните! Ще падне като зряла круша!

- Кюмюр, недей бе! Жена е. Ще падне да се осакати нещо! Малко ли са тия, дето ги газим, без да ги виждаме? – опита се да го вразуми прикачвача.

- Кой я кара да пресича там, а? Има цял метър табела, на която пише, че преминаването е забранено! Ама тарикати, я! – отвърна машиниста и късо, но силно удари буферите на вагона. Видях как Рая се изпусна и падна на чакъла край линията. Веднага към нея притичаха хора, за да и помогнат. Локомотивът изтегли вагоните, а до опразнената линия скоро с пусната сирена спря линейка. Аз гледах и не можех да повярвам на случващото се. Как бе възможно, човек да е толкова лош, та нарочно да нарани друг?!

Вечерта, когато Калин се прибра от работа, изобщо не ме забеляза, макар да стоях до самата ограда. Бавно пристъпваше по пътеката в двора, с недовършената люлка в ръце. Седна на трикракото столче под крушата, където обикновено я майстореше и безмълвно заплака. Свел глава, тихо, без глас, без да бърше сълзите си, които падаха върху люлката, той потръпваше от болка. Имах намерение да му разкажа за произшествието:

- Бате Калине, аз видях всичко!

Той се обърна, избърса очи с опакото на дланта си и повдигна безпомощно рамене:

- Щяхме да си имаме синче, а сега … го загубихме! Добре поне, че кака ти Рая е жива!

Стиснах зъби. Не намерих сили да му кажа истината.

Само година след това, възмездието догони машиниста, с прякор Кюмюра. Той живееше на първия етаж в грозния блок. При входната му врата имаше малък навес и три стъпала, където много пъти го бях виждал да седи и пуши цигара. В малката ни уличка нищо не оставаше скрито. Знаех, че машиниста е партиен секретар в депото, че се слави с лош нрав и, че тормози и понякога бие жена си. Не проумявах, как този изверг може да вдигне ръка над приведената, с вечно извиняваща се усмивка женица! Обаче той имаше и дъщеря, която всички наричаха Бинчето. Тя бе две години по-голяма от мен, кротка и много красива. Имаше сини очи и светли коси като на майка си. От пуберетета се бе наляла като плод и много мъже вече я заглеждаха. Това вбесяваше Кюмюра, защото ревнуваше дори дъщеря си. От постоянния тормоз или от друго, жената на злия машинист се поболя и легна. След няколко месеца тихо умря, а Бинчето, която учеше вече в гимназията, остана сама с баща си.

В края на зимата забелязах, че палтенцето, с което бе облечено хубавото момиче, доста и е отесняло. Дори то не можеше да скрие природните прелести на девойката. Само тъмните кръгове край очитеиздаваха трудния и живот. И един ветровит мартенски ден довя страшната вест. Бинчето се бе обесила на навеса пред входната им врата. Имала огромен заголен корем, защото била бременна. Веднага подробностите заляха уличката като мръсна вълна. Още преди да умре майката, Кюмюра започнал да изнасилва дъщеря си. От срам и безпомощност, момичето се затворило в себе си. Било толкова отчаяно, че в осмия месец на бременността си решило да сложи край на тази агония. Зловещо съвпадение бе, че година преди това, съседката ми Рая загуби детето си, точно в осмия месец!

Не се разбра какво стана с Кюмюра. След погребението на Бинчето той изчезна и не го видяхме повече. Жилището им остана празно, защото никой не пожела да живее вече там.

Това достатъчно тъжно ли беше?

- Деди!!!... Това бе ужасно гадно! Моля те, никога не ми разказвай повече такива истории! Предпочитам да се хиля като луда без причина, отколкото да си спомням за тези ужаси! Кажи, нали е измислена тази гадна история? Това просто … не може да е истина!

- Нали искаше страшна приказка? Да е черна и хард, и да настръхваш?

- Бях глупава! Все пак съм още малка. Наесен ще си вадя лична карта, а дотогава си оставам малкото момиченце на дядо! Нали, деди? Кажи сега, че историята не е истинска!

- Да, моето момиче! Тази история, както и повечето ужасни неща в живота са измислени от … страховете ни!