БОСТАНЪТ

разказ от КРАСИМИР БАЧКОВ

 

 

 

 

Привечер над равнината повяваше хлад. Черни като маслини щурци изпълзяваха под ластуните и започваха тъжната си песен. От пояса край горския път се обаждаше нощна птица, припляскваше с криле и млъкваше. Изведнъж тишината затискаше всичко. Точно тогава Тодор тръгваше да обикаля бостана. Знаеше къде се намират почти всички големи дини и следеше да не изчезне някоя. Внимателно крачеше през пастелно-зелените проточени ластуни и скубеше с ръце щира и другите плевели, когато много избуяваха. Всяка вечер се повтаряше едно и също, без да му омръзва.

Този ден мина бавно поради тежкото, влажно и облачно време. Дъжд така и не заваля, а от жегата мухите хапеха жестоко, рубашката му се напои с пот и започна да залепва за тялото му. Щеше му се да се облее с вода, но тубата бе наполовина празна, а чорбаджията щеше да му донесе свежа вода и храна, едва в други ден. Докато вървеше му се причу някакъв неестествен звук, който го накара да спре и да се ослуша. От долния край на бостана, на моменти се чуваше пискане. Той тръгна направо към звука и като наближи разбра, че това е котешко мяукане. Под свежозеленото стъбло на млад татул се бе отпуснало малко котенце и мяукаше отчаяно. По жълтата му настръхнала козинка бяха полепнали бучици пръст, на моменти главичката му клюмваше и Тодор разбра, че ако не се погрижи за него, скоро животинчето ще умре. Той го взе в шепи и тръгна към колибата. Никога в живота си не бе гледал животни, защото гарсониерата в града едва побираше семейството му. Това първо лято след като излезе на пенсия реши да прекара на бостана, за да си отпочине и изкара някой лев едновременно. В ръцете му котето затрепери. – „Щом в тая жега трепериш, значи работата е сериозна!” – помисли си Тодор и го постави на грубо скованата маса. Наля вода в една капачка от буркан и я бутна под нослето му. Котето не и обърна никакво внимание. То все така жално писукаше и караше сърцето му да се свива от съжаление. Той бръкна в хладилната чанта и извади консерва с русенско варено. Сряза капачката и постави кутията пред жълтото си гостенче. То видимо прояви интерес, помириса месото и бавно започна да се храни. Тодор седна на пейката и въздъхна доволно. Погали меката му козинка и заключи:

- Щом си почитател на русенското варено, ще те кръстя Руско!

След два дни когато чорбаджията дойде, котето неотлъчно следваше Тодор и видът му бе повече от приличен. Вероятно смяташе бостанджията за свой родител, защото го гледаше доверчиво със зелените си очи и непрекъснато се търкаше о краката му.

- Я виж ти! – засмя се чорбаджията – Ти си имаш вече компания!

- Ами да! – поглади небръснатата си от седмица брада Тодор – Кой го знае откъде дойде това приятелче, но с него ми е по-добре. Приказваме си двамата тука. Батерии за транзистора донесе ли?

- Ееей! – плесна с ръце чорбаджията – Как можах да забравя?! Ама ти не се ядосвай! Ей сега ще запаля колата и ще прескоча до селото.

- Вземи тогава и няколко кутии русенско варено за котето! Удръж ми ги от заплатата!

- Хайде сега! – засегна се чорбаджията – Щом си имаш помощник, ще го храня и него! Друго трябва ли ти?

- Едно шише ракия донеси! Имам киселини тия дни, че може от ракията да ми мине.

- А така! Може ли мъж поне глътка ракия на ден да не близне? Ще поумнееш ти на бостана, Тодоре! Сега тръгвам, а след половин час ще имаш всичко.

След като чорбаджията донесе продуктите и си замина, Тодор смени батериите на малкия транзистор и пусна новините. Всичко което по-рано го дразнеше като гледаше по телевизора, сега му бе интересно. Приобщаваше го към хората и не се чувстваше толкова изолиран и сам. Наля си в алуминиевото канче от ракията. Пред колибата имаше няколко гнезда с краставици, които бяха назрели. Той ги поливаше сутрин и вечер, и когато пожелаеше си късаше. Сега набра няколко и без да ги мие, ги изсипа на масата. Цял живот бе въздържател и рядко близваше алкохол. Отвътре обаче нещо му тежеше и той рязко надигна канчето. Острият мирис на ракията го задави и той се закашля. Преглътна и пак си наля. След второто канче стомахът му се затопли, а на главата му стана странно леко. Свежите краставици му се усладиха. До него котето стоеше кротко и предеше.

- И какво сега? – несъзнателно се обърна към котето той – Ще се сърдим ли още?

Малкото животинче протегна лапка към него. То не знаеше, че от зимата до сега, Тодор и сина му не си говореха. Синът му работеше и следваше в столицата, като се издържаше сам. Оставаха му още две години докато завърши, но ненадейно обяви, че ще се жени. При това за дъщерята на най-разпуснатата съседка от квартала. Била бременна и не можел да я остави така. Харесвали се още от малки и вече всичко били решили. – „Как сте решили без нас, бе мойто момче? А ти знаеш ли, че каквато майката, такава ще е и дъщерята? Нали утре ще хукне като майка си и тогава какво ще правиш? Какво ще прави това клето дете? Нали ще си съсипеш и следването, и живота?” – питаше го тогава Тодор, но сина му упорито отстояваше своето. Накрая си казаха и няколко по-тежки думи, синът му стана и напусна дома обиден. Каза, че докато не приемат момичето, в къщи няма да се върне. В следващите дни жена му непрекъснато плачеше и го упрекваше за случилото се. Тодор едва издържа до средата на май, когато се премести на бостана. От тогава само няколко пъти бе разговарял с жена си по мобилния телефон, който иначе си стоеше закачен на стената на колибата.

Наля ракия трети път, макар да усещаше главата си вече замаяна. Като казак я глътна наведнъж и погледна към бостана. Тъмнината бе боядисала в лилаво храстите край пояса. Голямата тишина бе отминала и вече се различаваха обичайните звуци наоколо. Пред него котенцето кротко го гледаше, встрани се чуваше транзистора, но самотата го задушаваше все така. Тодор с мъка се надигна и извади мобилния телефон от калъфчето му. Набра номера на сина си и зачака. След няколко сигнала синът му вдигна.

- Саше! – с одрезгавял глас каза Тодор – Може и да не съм прав! Не се сърди, моето момче! Аз уж за добро ама ..... ти си знаеш най-добре! Женете се там, правете каквото знаете, мен не ме слушай ти!

- Тате! – прозвуча зарадван гласът на сина му – Ние вече се разписахме! В края на август ще ставаш дядо. Ели не е лоша, тате! Сам ще се убедиш!

- Тъй, тъй! А с парите как сте? Сигурно ви трябват много пари сега?

- Ще се оправим, не се тревожи! Мама как е?

- Нали я знаеш майка ти! Тревожи се. Изяде ми главата заради оная разправия.

- Ще дадеш ли да я чуя?

- Да ти я дам, ама като не е при мен.

- Що, ти къде си?

- Аз станах бостанджия, моето момче. Вече месец и половина дивея насред полето. Компания ми е едно коте. С него си приказвам само. Тая вечер пийнах малко ракия и не издържах. Затова ти се обадих. По цял ден вървя из бостана и мисля. Накрая реших, че може и аз да греша.

- В събота ще си дойдем, тате! Двамата с Ели ще дойдем. Аз купих едно старо Рено на сметка и сега ни е лесен пътя. Ще вземем мама и ще дойдем на бостана. Съгласен ли си?

- Как да не съм съгласен, моето момче?! Идвайте, чакам ви!

Тодор затвори телефона и се отпусна на леглото. През триъгълния вход на колибата светлееха първите звезди. Котето припълзя и се сви до него. В душата си той вече не чувстваше тежест и самота. Едно топло и пълно доволство го изпълваше тъй, както никога досега не бе усещал. –„Виж ти! Бостанът не раждал само дини! Можел и те накара да намериш себе си!” – мислеше бостанджията докато заспиваше.