БЕЗ КРИЛЕ НЕ СТРУВА

разказ от Красимир Бачков

 

 

 

 

Винаги съм обичал небето. Градът в който съм роден, се намира на петдесет километра от морето, затова втората ми любов – морето, се появи по-късно. Аз съм правен с любов. Знам го, защото обичам живота и обичам да обичам.

Съседът ми Венци е грешка на зачатието. Жал ми е за него. Винаги е намръщен и недоволен от всичко. Гледа на хората като полицай. За него всички са виновни и трябва да бъдат наказани. Той никога не греши и това го прави най-противният тип под слънцето.

За беда и двамата сме влюбени в най-хубавото момиче на света – Галка. Казвам за беда, защото Венци ме превъзхожда почти във всичко. Той е висок, рус и със сини очи. Умен е. Типичен ариец, както би казал Хитлер. Аз съм нисък, слаб и очите ми са толкова противно зелени, че заедно с луничките ми, изглеждам като малко, улично коте. Родителите на Венци са богати. Баща му е адвокат, а майка му лекарка. Аз нямам родители. Всъщност, не че изобщо нямам, а просто не живея с тях.

Баща ми бил квартален пияница с китара и много чар. Поркал здраво и възкачал кварталните хубавици. Така се родили няколко непредвидени от него деца, едно от които и аз. Майка ми била още ученичка, като ме родила. Оставила ме в „Майчин дом” и се преместила в столицата, да не и се присмиват тук. По-късно си създала семейство и други деца. За мен не иска да чуе, нито да ме види.

Баба ме прибрала от дома, докато съм бил още бебе. Баща ми заминал за Коми, което е някъде в Русия и от тогава никой не е чувал за него. Ние с баба страхотно се разбираме. Вярно, караме я доста мизерно само с нейната пенсия, но аз съм вече на тринадесет и карам четиринадесетата си година. Помагам в гаража на мазния Коста и понякога припечелвам някой лев. Ходя и на училище, но не съм голям фен на ученето.

При Венци е обратно. Той е пълен отличник и всички го уважават. Аз не респектирам никого, но когато трябва още един човек за мача, предпочитат мен. Въобще, аз се разбирам с всички, докато Венци се държи с останалите така, сякаш е принц Чарлз. Имам предвид глупавия Чарлз, дето бе зарязан от Даяна и се хвана за полата на Камила. В час съм с английското кралско семейство, поради манията на баба да следи всички клюки от острова.

Тя знае перфектно английски, защото дядо ми бил английски моряк. Запознали се във Варна, поошетали се за ден – два и така се появила майка ми. Изобщо, в нашият род любовта е на криле. Прелита от едно място на друго и оставя следи, като мама и мен.

Сега е литнала две къщи встрани от нас, където живее Галка. Всеки ден правя, струвам и все гледам да се навъртам край тях. Като я зърна, сякаш криле ме вдигат във въздуха. Това много дразни Венци. Той прави същото, но се маскира, като влиза в „Мерцедес” – а на баща си или „Волво” – то на майка си, паркирани на улицата. От там наблюдава, като ловец от някоя вишка. Когато Галка се покаже, той излиза, все едно изобщо не я е видял и започва да лъска колата с гюдерия. Демонстрира благосъстояние, нещастникът.

Аз имам само колело, при това старо и олющено. Мога да го карам както си искам. На една гума, без ръце, с вдигнати нагоре крака, подпрян на една ръка, изобщо съм факир. 

И сега Галка минава край нас, на път за кварталния магазин. Да се направи на велик, Венци ми се присмива:

- Тони, с това колело ми напомняш на маймуната от цирка, дето я гледахме в Германия преди два месеца с нашите. Ооооо, здравей Гале! За малко да не те видя, заради този жалък клоун!

- Здравейте момчета! – усмихва се Галка. – Обзалагам се, че не можеш да правиш такива номера с велосипед!

- Че аз да не съм циркова маймуна! – хили се Венци.

- Той си пада по лъскането на коли! Може да ти лъсне и обувките, ако кажеш! – отвръщам аз. – Изобщо, Венци е лъскав отвсякъде! Лъскач и половина, ти казвам. Като те види и веднага започва да лъска бастуна!

- Ей сега ще ти лъсна един по врата! – засилва се той да ме гони, но аз подкарвам бързо колелото и Венци само се пени зад гърба ми. Галка се смее с глас и отминава.

Конкурентът ми ме мрази от разстояние, влязъл отново в колата. Аз прибирам колелото и изваждам китарата. Няма да падна по-долу от баща си я! Започвам да дрънкам по струните. Знам, че това съвсем ще го ядоса. На връщане от магазина, Галка ще спре до мен и ще слуша с удоволствие песните ми.

Като адекватен отговор Венци влиза в къщи, отваря прозорците и надува скъпата си аудио уредба. Естествено е намерил станция с класическа музика. Някакви цигулки така скърцат, че уличната котка, припичаща се легнала в края на тротоара става и обидено се отдалечава.

- Тони, я ела при мен! – чувам гласът на баба зад мен. Прибирам се. Тя е седнала и си хапва сладко от дюли, сипано в една малка чинийка. Знам, защото всяка есен ходя да ги крада, от лозята накрай града. Това е любимото и сладко. 

- Седни, де! – кани ме тя – Искаш ли сладко?

- Не!

- Тогава, слушай какво ще ти кажа!

Аз я поглеждам с любопитство. Баба не си пада много по съветите. Интересно, какво ще каже? Тя ме поглежда с премрежени очи и гласът и тихо простъргва:

- Не му се връзвай на съседчето! Няма смисъл! Не можеш да го победиш в неговата игра! Той има всички козове, за да ти види сметката! Богати са, имат влияние, а е и хубав!

- Значи аз съм грозник, според теб?

- Един мъж трябва да приема нещата такива, каквито са! И да ги променя в своя полза, когато може!

- Давай, бабо! Заколи ме съвсем! – засегнат отвърнах.

- Просто ти казвам истината! – спокойно рече тя. – По-добре да си наясно, отколкото да живееш с илюзии!

- И каква според теб е истината?

- Знам, че няма да ти хареса, но…! Това момиче, а и което и да е на негово място, ще предпочете Венци, вместо теб! Такъв е животът, моето момче! Но, ако ти държиш да е твоя, ще успееш!

- Нещо не те разбирам! – опитах да уточня нещата аз.

- Простичко е! – засмя се баба – Ако ти си влюбен в нея, тя ще е твоя, в крайна сметка! Обаче ще се омъжи за съперника ти. Ще преспи с теб първо, ще роди твоето дете, но ще живее с него. В сърцето си ще носи теб, но ще бъде негова! Разбираш ли? 

- Не! Нищо не разбирам, бабо!

- Добре! Значи, още не си пораснал достатъчно. Май просто съм избързала!

Тя махна леко с ръка, за да ме отпрати, а аз излязох замислен на двора. Навън все още се чуваше музикалния терор на цигулките. Излязох на улицата. От края на улицата Галка приближаваше. Вървеше бавно и безгрижно, като всяко момиче на тринадесет години. След като собствената ми баба ми бе дала да разбера, че не мога да се боря за любимата си, поех дълбоко въздух и тръгнах срещу нея. Когато наближих спрях. Тя ме гледаше с любопитство и чакаше какво ще се случи.

- Галка! – едва продумах.

- Кажи, Тони! – мелодично зазвъня гласът и.

- Влюбен съм в теб! Знам, че е глупаво и не съм подходящ, но …. това е факт!

- Тони…! Не знам какво да кажа!

- Не казвай нищо, Галка! Исках просто да го знаеш!

- Знам го, приятелю! Отдавна го знам!

- Като те видя и сякаш ми израстват криле! Иде ми да летя, Галка! Разбираш ли?

- Разбирам, Тони! Всичко знам.

- А Венци…?

- Венци…, си е Венци! Той никога няма да има криле, но… има всичко останало!

- И тогава?

- Какво тогава?

- Мен ли избираш или Венци?

- Тони!!! Аз съм само на тринадесет години! За какъв избор става дума?

Обърнах се и тръгнах към къщи. Явно бях сбъркал, както винаги. Зад мен чух Галка да казва:

- Тони! Спри се!

Спрях и се обърнах. Тя ме гледаше странно. Никога не бях я виждал да гледа така. Беше силна, много по-силна от мен. По-скоро с душата, отколкото с ушите си чух:

- Нищо, без криле не струва, Тони!

Сега съм спокоен. Знам, че не мога да съм победител в света. Вече не искам всичко, на всяка цена! Стига ми да съм жив и да усещам изгрева в лъчите, пронизващи клепките ми на разсъмване. Ако мога през деня да побягам, да хапна нещо вкусно и да попея с любов, значи деня не е загубен! Ако мога да целуна Галка, значи мога да целуна целия объркан свят, без да му обяснявам каквото и да е! Искам си крилете и знам, че нищо не става без тях! Ако не можеш да се издигнеш над болката, несправедливостите и всички неправди наоколо, значи не заслужаваш да летиш! Целият свят е пред мен и чакам, всички хубави неща да ми се случат! Лошите могат и да почакат, както чака Венци, да се покаже Галка на улицата напоследък.

Ехаааа, нищо по-хубаво няма, от очакването за нещо… хубаво!