Баро  търси  нещо …

 

 

 Голямата вода заля държавата, също като корупцията, беззаконието и онзи първичен страх, който се таи у всеки низш организъм, при среща с необясними неща. Беше година на повсеместни преливания от реки, канали, язовири и всякакви водосборни съоръжения. Хиляди българи останаха без дом. Животът им показваше, че нещо са сгрешили, че нещо са премълчали и са оставили злото да си развява байрака. Животът вече не искаше тези безразлични и безполезни хора. Те не го заслужаваха, па макар и мизерен. Нищо човешко не бе останало у тях, затова трябваше да усетят болката. Онази неочаквана и пречистваща болка, която щеше да умори по-слабите, и да изправи годните да се съпротивляват, т.е. да живеят.

Цяла пролет, лято и есен Баро си бърка в носа, докато гледаше новините по телевизията за бедствията. Той бе мързелив полуинтелигент, осакатен от близкото минало. Със завършено полувисше библиотекарско образование, бе работил като библиотекар само две години след дипломирането си. След това се уреди барман на Златни пясъци и  всичко потръгна добре. За десетина години успя да изплати апартамента, купи си кола и задели настрана някоя и друга пара. Междувременно дъщеря му порасна, без той да разбере как стана това. И когато тя отиде да учи в столицата, жена му подаде молба за развод и всичко рухна. Баро остана без апартамент, за кратко време продаде колата и остана без работа. Ударът бе толкова неочакван, че душата му изтръпна от болка. Не усещаше нищо, не разбираше как и защо  стигна до тук, и не знаеше какво да прави занапред. Купи си малка каравана, която паркира в средата на останалото му в наследство лозе, накрай града. Случайно срещна съученик от гимназията, който му помогна да заработи като охранител в един МОЛ. Позакрепил се някак, мъжът потъна в сънните спокойни води на зрялата възраст. Усамотен и ненужен като прегорял хляб на празна витрина, той наблюдаваше всичко край себе си, с нелепото спокойствие на човек извън илюзорните игри на живота. И така до вчера.

Когато късно вечерта се прибра от работа, Баро намери лозето празно. Телената мрежа до вратата висеше откъсната, а караваната бе изчезнала. Само дирите от гумите и показваха, накъде бе потеглила. Той се огледа и забеляза силуета на баба Славка, до прозорчето на малката и къщурка. Жената гледаше към него. Той отиде при нея и я повика. Старицата отвори вратата и мълчаливо кимна с глава да влезе.

- Само ги видях, как се измъкнаха. Бях заспала след обяд, но нещо ме събуди. Като погледнах – къщата ти изви, закачена за една жълта кола, която я дърпаше надолу по пътя. След нея двама цигани метнаха скъсаната мрежа от оградата и хукнаха. Да бяха решили, можеха и мен да утрепят!

Бабата повдигаше виновно рамене, въздишаше и избягваше да го погледне, за случилото се в неговия двор. Баро сухо преглътна и запита:

- Да остана да преспя при теб тази вечер? Виж какъв студ е навън!

- То хубаво, ама….! Какво ще кажат хората? – облиза пожълтелите си изсушени устни старицата.

- Хората ли?! – изтръгна се от устата му – Че къде бяха хората, когато циганите ми откраднаха караваната? Защо не казаха нищо тогава? Защо не извикаха, защо не позвъниха в полицията? Защо тогава ги нямаше, а сега щели да коментират, че си ме приютила за една нощ?

- Не знам, баби! Аз спях, като станала тая беля…!

- Да, да! И аз спах, бабо Славке! Проспах си целия живот, ей тъй на! И да ме питаш защо, …. не знам! Поне да се бях наспал, а то…!

Баро отвори вратата и излезе в нощта. Декемврийският вятър го посрещна с тънък порив, примесен със ситен дъжд. По въздуха се усещаше, че скоро дъждът ще премине в сняг. Мъжът се върна в своето лозе. Завъртя се напред назад, после се наведе над  пясъчника, на който си точеше ножовете. Това бе голям, полузаровен в земята камък, до който бе забит един стар сатър. С него през лятото Баро сечеше поникналите издънки и високите плевели. Сега го извади, изтри затъпеното му острие с ръкав и въздъхна. За кой ли път вече не знаеше какво да прави, но като компютър с късо съединение, в главата му просветваха разни идеи, смутни желания и едно непознато чувство за действие. Бе настъпил моментът, в който натрупаното бездействие роди желание за действие, та макар и последно. Със сатъра в ръка, мъжът закрачи към града. Пред една квартална кръчма видя седнал пияница. Спря се и го запита:

- Знаеш ли как се казвам?

- Ни знам и ни мъ интирисувъ! – едва изфъфли пияният.

- Кръстили са ме Барон, приятелю! За да си живея  като барон, лесно ... и безгрижно. Обаче се срамувах от името си. Всички ме знаят като Баро. И знаеш ли защо се срамувах? Защото не го бях заслужил, това име! Както и не съм заслужил да съм човек! Както не съм заслужил и да живея! Но да умра поне смятам, че ще успея достойно! Обаче преди това … трябва да потърся нещо! Не знам какво е. Някои му казват справедливост, други го смятат за отмъщение, а повечето се боят от него. Не знам къде е … това нещо, но ще го намеря! Обещавам, че ще го намеря! … А после, майната му и на живота, и на всички гадни лъжи!

Баро продължи по улицата, а зад него пияният се ухили:

- Барон ….. Мюнхаузен! Ха-ха-ха! Сам човек, накъде …?!