ЧАСТИ ОТ ЦЯЛОТО

 

 

Преди няколко години, по време на индианското лято, пътувах на юг през Канада. Бях стигнал до града Хамилтон, там се подготвяше една експедиция в канадските гори за лов на тигрови котки. За съжаление организаторите не можаха да наберат необходимия брой ловци и експедицията се разпадна. Но ако един лов не стане, човек не би скучал в този район, защото оттам много лесно може да се отиде до града Ниагара и водопада и да се види по всяко време на денонощието как река Ниагара тече, пада и продължава. За първи път в живота си видях как една могъща река пада. Не се наемам да го опиша, макар че на два пъти бях на водопада, веднъж при слънце, втори път в дъждовно време. Ако започне някой ден всемирен потоп, то мисля, че той ще започне с бученето на Ниагарския водопад, в дъждовен есенен ден, сив, неуютен, изпълнен с напрежение поради бученето на падащата вода... Ето и сега, подир толкова много години, като пиша и споменавам бученето на водата, мисля си, че не това определение е най-важното. По-скоро би трябвало да се говори за сгромолясване на реката... Една огромна река тече, сгромолясва се в каменна пропаст и без да изгубва нищо от своята цялост, продължава да тече между бреговете си. Помня, че над водопада летяха диви патици. Тяхната поява ме накара да почувствувам сгромолясващата се река близка. Странно е, че не хората, залутани във водния дим наоколо, а дивите патици внесоха очовечаване на тази дива картина, наречена Ниагарски водопад.

Освен водопада този район е богат и откъм ферми за крави, за овце, за благородни коне и за чистопородни кучета, както и с няколко индиански резервата, разположени по брега на Биг ривър. Индианските резервати са бедни, дограмата на къщите е боядисана в.синьо, какъвто цвят у нас обичат циганите. От две къщи на едната прозорците и вратите обезателно ще бъдат боядисани в синьо; почти във всеки двор стои но един автомобил "Форд Мустанг", купен на старо, а върху покрива на всяка къща стърчи телевизионна антена и понякога може да се види върху някоя телевизонна антена да стои унило гарван - тотема на индианците от този район. Индиански тотеми най-много могат да се видят на изложението в града Монреал, там и водна костенурка също така стои редом с гарвана, и тя е свещено животно. Канадците бяха проявили щедрост или разточителство по отношение на индианците, един от павилионите им бе посветен на тях. Това бе огромна дървена чаша, издигаща се високо над околните павилиони. Голям подемник изкачваше тълпи от народ горе в чашата. Посетителите попадаха в нея, околовръст ги заобикаляха индиански тотеми, огромен часовников механизъм се движеше бавно, от невидими високоговорители се разнасяше машинна музика, наричана в ония години космическа - това бяха главно радиошумове, скърцания, трептене на струни, откънтяване на голям гонг, тих вой. Човек можеше да прекара в тази огромна дървена чаша с часове, потънал в съзерцание. Дотук шумовете от изложението не достигаха, високият дървен парапет ограждаше околовръст всичко тъй, че нито изложението, нито градът Монреал се виждаха, а само тези индиански тотеми, огромни, тъмни и мълчаливи, и гигантският часовников механизъм, чиито зъбчати колела се движеха и скърцаха, като че с железните си зъби изяждаха бавно времето. И над всичко това се синее само канадското небе, далечно, избеляло в късното индианско лято. Когато навалицата наоколо стихне и човек се отпусне, то, без да усети, той се обръща постепенно към далечното избеляло небе, постепенно започва да се чувствува частица от вселената, която издалеко му праща своите радиошумове или позивни, загадъчни и неразчитаеми звуци, и подобия на космическа музика. Тази дървена чаша, или кладенец, са останали в съзнанието ми от ония години като праг, на който съм стоял, праг, през който трябва да се направи само една крачка, за да попадне човек в необятната вселена. Но понеже физически това не е възможно, то в такива случаи ние оставяме нашето бедно въображение да блуждае из канадското бледо небе. Запомнил съм от ония години, в дъното на дървения кладенец, баща и дете. Детето беше момче, на пет или шест годинки. За да не го изгуби бащата в навалицата на изложението, бе го вързал за себе си с връвчица. И тъй, баща и дете стояха обърнати в различни посоки, бащата гледаше тотемния гарван, момчето гледаше гигантския часовников механизъм. Подобията на космически звуци пъплеха наоколо им като мравки и мога да кажа, че понякога човек чувствуваше тези мравки как пропълзяват и по кожата му.

Завидях и на мъжа, и на момченцето. Бащата пазеше своето малко същество от изгубване в огромната човешка навалица, а, от друга страна, малкото човече не роптаеше, напротив, приемаше спокойно връвчицата на бащата, защото знаеше, че накъдето и да се залиса, тази връвчица ще го изтръгва от залисията и ще го връща на сигурно място. Аз ни имах какво да вържа за себе си в тази далечна страна, нито пък мен кой да върже, затуй се лутах като сляпо куче из големите й градове и фермите за добитък с една натрапчива мисъл, че трябва да се заловя в една яка връвчица, за да не се изгубя сред градовете, фермите, великите индиански езера или горите... Една вечер бях в гостоприемни българи-изселници, един от гостите им си пийна, разплака се и започна да разказва как мечтае да се върне в България, да иде той в планината, да намери кладенче, засипано с букова шума, и като се наведе на четири крака да пие вода от кладенчето, да види как едно изплашено жабче скоква от брега на кладенчето и цамбурва на дъното. Но това не му стига; за да се скрие от човека, жабчето размътва с крачета водата, завира се под някоя шумка, а разнеженият по родината преселник чака, докато водата се избистри, навежда се ниско, сякаш се покланя доземи на своята свещена майка-земя и пие дълго и бавно, докато зъбите му съвсем изтръпнат. Тази вода идва направо от жилите на земята и човек с нея най-добре насища жаждата си, защото пие направо от земните жили. Той одумваше чуждата страна по един особено наивен начин - никаква страна не е това, щом няма тя ни щъркел, ни кладенче! Реки и езера Канада има, но никъде този изгнаник не бе срещнал кладенче в тази нито пък щъркел бе видял някъде. Ето как заради отсъствието на едно кладенче и на един щъркел човек е в състояние понякога с най-лека ръка да задраска цяла една държава, пълна с толкова много богатства! А може би тъкмо в тези малки, на пръв поглед незначителни човешки опори, се крие изключителна сила... Възможно е, не съм в състояние да съдя! И съм запомнил от ония години един павилион, пълен с лъвове. Това бе желязна клетка, подобие на похлупак, в която се разхождаха седем-осем лъва от Етиопия. Високо върху желязната клетка бе окачен цветен портрет на Хайле Селасие в императорска униформа. С него страната участвуваше на изложението. И тъй като Канада е северна страна и в нея не се въдят лъвове, то канадците охотно се трупаха пред клетката с етиопските лъвове. По време на храненето там се струпваше толкова много народ, че никакъв лъв не можеше да се види, само над главите на хората стърчеше металическият купол с цветния портрет на Хайле Селасие в императорска униформа.

Кой каквото има, това и показва! По препоръката на един услужлив българин можах да се свържа с фермер на име Шлайснер, в чийто гостоприемен дом прекарах седмица време. Това бе в района на града Хамилтон. Шлайснер имаше няколко ферми за крави и една ферма за расови коне. Живееше постоянно във фермата "Нова Каледония" в широка двуетажна къща, обзаведена с мебели от тиково дърво с един препариран кайман в трапезарията, с две кучета, от които едното бе огромна лабрадорска порода, две готвачки - мексиканка и негърка - и част от прислугата, както и няколко скотовъди-италианци. В "Нова Каледония" живееше още и най-добрият бик на Канада, първенец и орденоносец, голяма слабост на фермера, но и голяма негова гордост. От различни страни обикаляха Шлайснер и му предлагаха да купят животното, по мое време във фермата пристигнаха японци, натоварени всички в един автомобил, за да водят и те преговори за бика. Шлайснер, прислугата и лабрадорското куче бяха много изненадани, като гледаха как от автомобила буквално извират японци, един по един, много учтиви и усмихнати, всички еднакви, мургави и монголоидни, та стигнаха на брой седем души. В Канада това прави силно впечатление, защото в автомобил там пътуват по един или двама души. Седемте японци, подобно на седем самурая, застанаха пред бика и започнаха да го разглеждат с любопитство, шепнейки си в ушите един на друг непрекъснато. Сравнен с дребните монголоиди, огромният млад бик приличаше на сфинкс, мускулест и трептящ, излязъл неочаквано от крайбрежните гори на Биг ривър. Животното гледаше над главите на своите купувачи, към зелените пасища и изпъстрените от есента гори, където се разстилаха стада пъстри крави и се мяркаха конници. Наблюдавах Шлайснер. Той беше щастлив, сякаш пред него не стоеше обикновено домашно животно, а свещен бик от старата човешка история, от Египет или от Индиите. Твърде е делничен съвременният свят, за да издига тепърва в божества домашни животни, но това не пречеше на фермера да бъде щастлив, защото първенецът на страната бе негово лично дело, плод на цели десетилетия грижи. През тези десетилетия скотовъдът бе отделял само онези чисти линии, които в крайна сметка са стигнали своя висок завършек. Скотовъдът бе остарял, това бе един старец, чийто живот е минал посред крави и бикове, но той бе щастлив старец... Или поне, докато седемте японци се възхищаваха, той имаше вид на щастлив човек. Прие комплиментите, но бика отказа да продаде. След като се изпи по чаша в дома на фермера, японците отново почнаха да се товарят в колата един по един, за голямо учудване на част от прислугата, на лабрадорското куче и на неговия по-малък приятел, едно късокрако възглупаво куче, чиято порода така и не можах да уточня. След като седемте самурая изчезнаха със своята кола, старият Шлайснер изведнъж се разбърза. Искаше веднага да тръгнем за една съседна ферма, собственост на някакъв украинец. Беше късен следобед.

За фермата на украинеца се минаваше покрай едно гробище. Гробищата в този район напомнят част от пасища, в които са побити и са се скупчили еднакви по големина надгробни камъни, за да се напомня по този начин, че пред смъртта всички са равни; или по-точно, че пред смъртта всички сме равни. Така поне говореше старецът, докато вървяхме по коларския път към фермата на украинеца. Зад гробището имаше неорязан царевичак, зад царевичака купчина брези и канадски дъб, пъстрееха кленове с широкодлана кленова шума - символ на канадското знаме. Канадците и досега вадят кленов сок и го употребяват в своята сладкарска промишленост. Той е противоскорбутно средство и по времето на заселването е спасявал преселниците от гибел. За благодарност преселниците поставили кленовия лист върху знамето на Канада.
По коларския път имаше безброй следи от крави. Старият фермер крачеше замислено по тези следи, по едно време започна да разказва бавно, с прекъсване, че целият му живот е преминал подобно на тези кравешки следи и че времето както тях постоянно заличава, така и неговия труд ще заличи. Защото, казваше старецът, моят живот премина сред крави, хиляди и хиляди крави. Канада изпи млякото им, изяде месото им и от тях нищо не остана, както и от мен един ден нищо няма да остане. Ни от мен, ни от Иван Максимчук!

Иван Максимчук бе украинецът, при когото отивахме.

Зад дърветата се провидя къща, ниска, едноетажна, но кроена широко. От едната й страна се разпростираха стопански постройки, вратите им бяха разтворени, някои нямаха и врати, всичко това зееше празно и пусто. Една машина за разхвърляне на тор бръмчеше зад постройките, подир малко видяхме и машината, която се показа, яркочервена, нещо средно между хеликоптер и веялка за слънчогледово семе. Тази странна машина се управляваше от самия Иван Максимчук. Щом ни видя, той изгаси мотора и слезе да ни посрещне. Беше висок старец, към седемдесетгодишен, кокалест, с бистри сини очи. Родителите му били преселници от времето на Тарас Шевченко. В Канада има много украинци, преселници от старо време, те са най-добрите житари на страната, заселени главно в провинцията Манитоба. Ръкувахме се, както му е редът, Иван Максимчук се смееше и ту той тупаше по рамото Шлайснер, ту Шлайснер тупаше него по рамото и още докато стояхме пред къщата, се разбра по каква работа идваме от "Нова Каледония". Шлайснер имаше крави за продажба, предлагаше изгодно на Иван Максимчук да купи хубава млечна крава на изплащане. Сянка премина по лицето на украинеца, сякаш гарван прелетя над нас, но сянката се изгуби бързо, стопанинът направи широк жест с ръка и ни покани да влезем в къщата му.

В отворената врата стоеше дребна жена. Лицето й бе като малка домашна библия, по чиито страници е изписан тежък живот. Тя се ръкува с нас, покланяйки се, и ни поведе към вътрешността на къщата. Ако у Шлайснер в "Нова Каледония" всичко бе богато откъм добитък, прислуга, мебели, кучета, стопански постройки и прочие, то у Иван Максимчук всичко бе бедно. По стопанските постройки навън, които зееха празни, и по широко скроената къща личеше, че някога, вероятно през младините на тези хора, тук също е имало живот, макар и не много богат, но живот, пълен с труд и с надежда. Дребната стопанка ни въведе в широка стая, служила някога за трапезария. Дълга маса стоеше върху тежките си крака по средата на стаята. Насядахме около масата и се изгубихме веднага, защото това бе маса за двайсет души работници и скотовъди. Докато домакинята обикаляше безшумно наоколо и пренасяше сладкиши, чай и захар, аз разглеждах къщата. Изведнъж ме заля гореща вълна и изпаднах в такова умиление, сякаш бях срещнал нещо много близко и отдавна познато. Върху една от варосаните стени на стаята бе окачена икона с образите на Кирил и Методий. Над иконата бе заковано платно с някакъв надпис, от мястото, където седях, не можех да различа никакви подробности, затова станах и отидох до иконата. Жената безшумно ме придружи, докато двамата старци в края на масата сърбаха горещия чай и говореха високо, защото, мисля, че и двамата недочуваха.

Кирил и Методий бяха изрязани по всяка вероятност от стар календар и турени в рамка. Над рамката жената сама бе изплела и изработила с бели букви, а още по-точно избродирала бе тя с бяла кирилица на червен фон надписа: "Господи, благослови нашия дом" (Господи, благослови наш дiм). Изкатерих се мигновено през студеното Лабрадорско течение, през океана и за миг само от долната земя на света и от индианското лято се прехвърлих върху горната земя на моята България, в циганското лято на детството. Духова музика гръмна, издалеко бръмнаха мъжки гласове, някъде пееха "Върви, народе възродени"... и аз развълнуван и вцепенен едновременно, започнах да подсмърчам пред двамата братя в къщата на Иван Максимчук и си спомних как една по една, с какъв египетски труд и с каква пот изучавах печатните и ръкописни букви на азбуката. Канада цялата е осеяна с латиница, а освен латиница в Торонто могат да се видят и цели улици с червени китайски йероглифи, обаче никъде още не бях срещнал моята мила азбука. То не бе и цялата азбука, ами само няколко букви, колкото да могат стопаните да се обърнат към господа, за да благослови техния дом. Звездното небе над Канада е друго, молитвите към бога там се отправят на английски език и се записват на латиница. Къщата на Иван Максимчук правеше изключение. Тази стара чиста женица бе взела няколко букви от моята азбука и посредством тях и с подкрепата на двамата братя Кирила и Методия се обръщаше за благословия към господа.

Върнах се назад, за да седна при двамата старци, които сърбаха горещия чай. Стопанката остана да стои права, гледаше тя към нас, но от време на време се обръщаше, за да погледне към равноапостолите, изрязани от стария стенен календар. Иван Максимчук каза, че двамата братя са крепители и закрилници на дома и, слава богу, ето че двамата доживяха заедно по седемдесет години. Нито той, нито стопанката му споменаха, че тази книжна домашна икона не можа да закрепи фермата на украинеца, обедняваше тя от година на година, стопанските й постройки запустяваха и старец и бабичка бяха като две бедни църковни мишки в бедността и в самотата си. Но те все пак се надяваха на божията благословия. Който вярва силно, не е нужно да изпише цялата азбука в молитвата си. Само части, изглежда, от азбуката са потребни или достатъчни, за да може душата на човека да има своя молитва и свой девиз... Мъж и жена, запокитени от бурите на живота чак от другата страна на земята, останали съвършено сами в своята старост и посред белосаните стени на старата си къща... И не съвсем сами, мисля си! С тях са и двамата братя от стария календар, и белите букви на кирилицата, избродирани с любов и с надежда от стопанката. Трудно е да се повярва, че една книжна икона може да бъде пазителка на човешкото жилище и че няколко букви могат да имат някакво чудодейно въздействие върху всички зли сили. Но съм дълбоко убеден, че една стара книжна икона може да бъде закрилница на човешката душа и да поддържа светлина в нея така, както и буквите от една азбука могат да бъдат скелети на човешката душа и неин таен знак. Хората и домашните животни си отиват, фермите се разсипват. От хората остават скелетите, тях ние намираме, когато разравяме с копачките земята под краката си. Где са обаче скелетите на човешката душа? Где са останките от нейните знаци?...

Припомням си отново варосаната къща на Иван Максимчук, виждам как двамата старци се прегръщат на прага, продажбата от страна на Шлайснер е символична, колкото да не оскърби с дарение обеднелия украинец. Жената пророни няколко сълзи на прага, зад гърба й лек здрач запълваше празната трапезария. Целунах ръка на жената и двамата с Шлайснер тръгнахме по коларския път, утъпкан от стадата на кравите. През ума си прехвърлих азбуката, минахме покрай кленовете, канадския дъб и брезите, после покрай неорязания царевичак. И колкото повече се отдалечавахме от къщата на Иван Максимчук, толкова по-ярко се врязваха в съзнанието ми двамата старци, варосаната стая, избелелите от времето равноапостоли и белите букви от азбуката. Части от азбуката, шепа просо, посято с надежда и поникнало, пренесено в старите времена от прародината Украйна. Ето как, мислех си, части от цялото се разпиляват по цялата земя, а цялото винаги остава...

Спомням си сега пак за кленовия лист върху знамето на Канада. Нашите праотци носеха някога конска опашка за знаме, днес ние носим лъва върху знамето, но мисля, че подир хиляда години, ако светът продължи да съществува през това време, е твърде възможно върху знамето ни да бъде изписана азбуката. Или ако не цялата азбука, то поне части от нея. Частите никога няма да накърнят целостта на азбуката.

Времето доказва, че каквито и части да вземе от нея, то цялото винаги остава цяло... Тъй реката Ниагара, докато се сгромолясва с грохот в каменната пропаст, не изгубва нищо от своята цялост. Обгърната във воден дим, тя продължава да се носи по пътя си, без никаква следа от нараняване. Една река може да бъде убита, но не и наранена.

И си спомням още за оня тъжен и пийнал човек, гдето мечтаеше за кладенчето с букова шума, за жабата - да му размъти водата, за мъжа, завързал момченцето с връвчица за себе си. Момченцето отдавна е пораснало, но ето на, аз все така го виждам пред очите си - завързано с връвчица, за да се не изгуби. И от време на време си спомням императора Хайле Селасие в императорска униформа, гледащ строго и изпитателно посетителите на световното изложение, а под портрета му се разхождат или дремят лъвовете...

Казват, че човечеството било единно! Каква единност, господи!... Просто сме натъпкани всички в един прогизнал от времето корабен трюм, човек до човек, нелепост до нелепост, нежност до нежност, глупост до глупост, части от нещо си... Няма накъде!