СИВЕНИТЕ НА АЛГОНКИН

 

Разказът е част от подготвяната книга на автора, „Риболовни приключения от Канада“.

 

Казваше се Питър Фрей, симпатичен и среден на ръст канадец и много опитен риболовец, с когото обстоятелствата ме запознаха в завода за спирателни кранове „Крейн” в град Брантфорд на южно Онтарио. Заводът беше част на голямата корпорация „Крейн“, която произвеждаше всевъзможни изделия в много страни по света, включително продукти за авиацията. Звеното в Брантфорд беше без претенции за високи технологии. Аз бях техният нов специалист за подобряване на процеса и снижаване на себестойността на изделията. Питър съответно беше мой помощник във внедряване на промените в допълнение към основните му задачи на транспортиране на детайли между цеховете и отчитане на негодни изделия в системата. 

През първите един два месеца на нашето запознансто, Питър ходеше на риболов главно сам и ми изпращаше резултатите от своите излети в снимки. Това бяха обикновенно стийлхеди (мигриращи американски пъстърви), които идваха в реките от големите езера за да хвърлят хайвера си. Всички от тях Питър улавяше с дългата си 4.5 метрова въдица, специална макара за плувка наречена „центърпин” и мрежичка с хайверени зърна за стръв, която бе завързана на тънък флуорокарбонов повод. Сближихме се от части поради различните си виждания в риболова и желанието да докажем един на друг кой метод е по-ефикасен и до голяма степен поради информацията която свободно обменяхме и очевидно еднаквите интереси които имахме.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto1.jpg

През следващите месеци аз добавих плувките и хайвера към моя арсенал от оръжия, а Питър блесните. Краят на нашите работни седмици обичайно завършваше с уговорки за ранно ставане в съботната сутрин и когато уречения час бе дошъл, Питър ме чакаше със сребристата си Хонда-Сивик и голямо кафе. Връчваше ми стръвта която беше вързал и под рок-ритъм се отправяхме по студените, безлюдни улици на Брантфорд в посока север със скорост доста над установените норми.

Но Онтарио е известно с риба която за района на Брантфорд е по-скоро мит отколкото реалност – сивена. Няколко пъти Питър ми даваше описания за достигане на потоци, които в най-добрия случай се оказваха вади, където сивените живеели. Всички мои усилия, да закача макар и един дребен индивид на този вид бяха напълно безуспешни. Така започна историята с парка Алгонкин, познат на Питър от неговите юношески години.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto2.jpg

„Там трябва да ловим сивен. В потоците наоколо, в най-добрия случай, ще закачиш дребосък. Ти знаеш ли какво ми се случи там? Опъва рибата, но толкова голяма не съм виждал никога, опъва, а аз загубвам баланс и кануто ми се преобръща. Всичките ми неща потънаха в езерото. Излизам на брега, мокър, без сивен и без въдица и почвам да мисля как да вадя кануто и греблата.“

Споменът беше съвсем жив и аз можех да си представя ситуацията. Ясно беше че Питър вярваше, че сивена е още там и го чака някъде в дълбокото покрай големите канари край езерото. Но да стигнеш до това езеро не беше лесно. Това не е едно от тези места до които имаше някакъв път или дори пътека. Там можеше да се достигне единствено по вода, и след пешеходни преходи между три езера, което отвеждаше до сърцето на дивата пустош. Нямаше как да се върнеш от там лесно или да получиш каквато и да е помощ ако имаш нужда. Изкълчване на глезен или друг лек инцидент, се превръщаха в живото застрашаващи събития.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto3.jpg

Най-доброто време за големите сивени е първата седмица след топенето на леда, което, в тази част на страната, обичайно ставаше през третата седмица на май. Питър имаше позната в Хънтсвил – на границите на парка, която щеше да ни даде информация за времето и езерата. Аз съответно направих нужната резервация, защото всички влизащи в парка трябва да са под отчетност. Това беше в същност и единствения начин да се гарантира, че спасителен екип ще ни потърси, ако не излезехме от парка в очакваното време.

Поради различни събития, експедицията ни се отложи с близо две седмици, което породи някои съществени негативни последствия. Северно Онтарио е известно с изобилието от хапещи и кръв смучещи насекоми, на които често не се обръща нужното внимание в рекламните материали за туристи. Ние знаехме какво да очакваме и се бяхме запасили, по мое мнение, с достатъчно количество спрейове против комари, но по отношение на течности, преобладаваше бирата.

Хранителните ни запаси щяха да стигнат за три дена. Тези запаси не трябваше да бъдат лесно откриваеми от мечките които лесно надушват умряла риба от 100 км и същевременно трябваше да можем да носим всичко на гръб през пешеходните участъци, в допълнение към кануто на нашите рамене.

Когато денят дойде, ролите ни на шофъор и пътник се смениха и този път аз застанах зад кормилото. Движехме се бързо през равен терен по магистралата към Бери, а по късно пътят пое в леко източна посока над големи хълмове покрити с борови гори и по долини, запълнени от мочурища или езера. Скоро първите предупредителни знаци за наличието на пресичащи лосове се появиха. Съответно намалих скоростта, което накара Питър да заяви, че това да се види лос е изключително рядко явление и знаците няма нужда да се спазват. Два километра след това място видяхме и заснехме лос кротко газещ из блатата на 50-на метра от пътя и хранещ се с водни растения. По подобен начин завърши и разговора ни за мечките на километър преди края на пътя в парка.

„Казали на жена ми да си вземем спрей за мечки! Смешна работа. Бил съм толкова пъти в този парк и мечка никога не се е появявала.”

„Какво е това черно нещо на пътя, Питър” – запитах аз точно на края на неговата беседа.
http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto4.jpg

Имаше нещо, което мислех че е овъглен пън на голям бор. Докато колата се приближаваше, „пънът“ се раздвижи и придоби очертанията на голяма черна мечка. Тя лениво влезе в гората наляво от нас. Преди да бяхме спрели да говорим за нея, втора мечка се показа и изчезна по подобен начин и когато накрая паркирах до ръба на едно голямо диво езеро с тъмна вода, никой от нас нямаше желание да излезе навън.

До паркинга имаше пункт на канадските паркове, който беше заключен, а също и телефона с информация, от къде може да се поръча кану. Обадих се и зачакахме доставката да пристигне. Докато чакахме, започнахме да забелязваме присъствието на комарите и черните мухи. Да кажа че имаше много от тях не би дало вярна представа за положението. Насекомите тук бяха по-скоро характеристика на въздуха описваща неговата гъстота. Можеше да се опиташ да отстраниш черните мухи около теб със замах, но получилата се въздушна празнина щеше да бъде запълнена моментално от същото количество черни мухи. Беше безсмислено да се прави каквото и да било.Използвахме спрея за насекоми, чиято ефикасност се оказа незадоволителна и краткотрайна. Когато кануто пристигна и след натоварване на екипировката го отблъснахме от брега, получихме известно облекчение, защото повечето от хапещите врагове предпочетоха да останат на сушата.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto5.jpg

Езерото беше спокойно и единствените звуци които можеха да се доловят бяха леките плясъци на веслата и редките писъци на лунове в далечината и покрай нас. Луновете са птици с размер на гъска и шарена черно бяла перушина, хранещи се с риба и дали името на канадската монета от един долар на която са изобразени.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto6.jpg

Питър не беше идвал тук от много години, и както става в такива случай беше забравил как да стигне до верния ръкав на езерото. Имаше километри пред нас да вървим, но скоро стана ясно, че сме взели грешната посока. Грешката ни изпрати в лутане около острови и ръкави, но след още час и половина по езерото стигнахме до вливането на поток. Покрай него беше и пътеката по която поехме с кануто, раниците на гръб и хладилните чанти в ръце. В това състояние бяхме безпомощни.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto7.jpg

Комарите и мухите веднага се възползваха от положението. Пътеката продължи около два километра по каменист терен, след което достигнахме ново голямо езеро, напълно диво и безлюдно. Понесохме се по него. Надявах се, че Питър ще си спомни потока, до който трябваше да направим лагера. Езерото със сивените беше някъде нагоре по този поток и на следващата сутрин ни предстоеше нов пешеходен преход до него. За щастие точно в края на деня намерихме място за разпъване на палатката. Огънят се разгоря, а вечерята ни скоро се изпече. За мухите и комарите бяхме забравили, с изключение на факта, че се чувствахме едновременно уморени и изнервени от непрекъснато чесане.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto8.jpg

Повечето храна беше от консерви, но за по сигурно вдигнах всички тях на една летва-полица между два бора. Вечерта в палатката Питър моментално заспа. Аз щях да го последвам след минути, ако не беше внезапния шум от падането на консерва до палатката. Чух ясно как някакво животно събаря консервите от полицата и когато всички бяха паднали долу, дочух сумтене и душене непосредствено до нас. Това беше моментът на осъзнаване, че сме оставени на благоволението на дивите зверове. Нямахме оръжие и единствените предмети, които сега можехме да използваме за защита бяха, кухненски нож, малка, безполезна секира и фенера. Раздвижването в палатката, накара госта отвън да затихне. Когато излязахме и го потърсихме от него нямаше и следа. Ракун ли е било или мечка?

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto9.jpg

Сънят ни беше доста нездрав тази нощ и когато поехме към езерото на другата сутрин само с кану и въдици в ръце, се чувствахме уморени от предишния ден. Пътеката се състоеше от изкачвания, спускания и преминаваше през мочурливи места. Потока, покрай който вървеше образуваше малки вирове и водопади, а водата му беше тъмна, по подобие на някои потоци в Родопите. Използвах блесна на едно място, където успях да излъжа две малки сивенчета. В потока явно имаше живот.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto10.jpg

И този ден мухите не ни оставиха на спокойствие, и може би техния тормоз ни накара да стигнем до езерото по-бързо от нормално. Веднъж озовали се във водата, мислите ни бяха насочени вече към подаващите се скали като малки острови от другия бряг, край които трябваше да се намира огромния, лош сивен. Езерото беше съвсем спокойно, водата тъмна и тайнствена и незнайно колко дълбока.

С трепет направих първите замятания някъде в средата на езерото и сякаш при едно от тях имаше едва забележимо почукване от нещо.Достигнахме местата, в които Питър бе ловил преди много години. Движихме се леко покрай брега и забелязахме, че започна да духа лек бриз. Около половин час нищо не се случи и това подчерта нещо, което и двамата знаехме – бяхме закъснели. През първата седмица след топенето на леда е още студено и няма черни мухи и комари, а сивените са край брега. По късно през сезона те отиват в дълбоките води.

Изведнъж въдицата на Питър се огъна и макарата му с лек писък отпусна корда във водата към тайнствения обитател на дълбините. По извивката и начина на опъване беше ясно, че рибата е голяма. Сивена се бореше в дълбочина, след което скочи и запени водата до лодката. Казват че сивените не скачат, но не и тези истинските от Северно Онтарио и Лабрадор. Виждах колко е широка и дълга тази риба и ослепителните отблясъци на зеленикаво и синъо, червени перки с бели кантове и голямата скосена опашка с черни шарки. Беше като модел, трофей, с който всеки би бил горд.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto11.jpg

„Загреби го с кепа!”

„Питър, рано е още, не е уморен!”

„Не, загреби го!”

Бях оставил въдицата в кануто и сега се пресегнах с малкия кеп към рибата, която в най-добрия случай щеше да влезе трудно в него. Почти щях да успея. Когато надигнах кепа нагоре, видях как едрото тяло се извива над рамката и за части от секундата перфектно балансира върху обръча, след което политна навън и остави хубавата блесна забита в мрежата. Беше класическо измъкване!

Стояхме известно време без да казваме нищо.

„Ще хванем друг!” - смънка Питър накрая.

Имахме желание да достигнем още от тези големи, красиви риби и пускахме блесните до най-дълбокото, Така блесната на Питър скоро беше загубена и ни останаха само по-малки и по-леки модели. Започнахме да хващаме други сивени но те съответно бяха доста по-малки. В същност нямаха нищо общо с изпуснатия.

Вятърът се усили и в езерото се надигнаха вълни. Трябваше да пресечем наобратно ако не искахме да се обърнем. Взехме курс косо на вълните и след 15 минути, в които съдбата ни беше неясна, се добрахме до другия бряг. Изчистихме улова и бавно се върнахме обратно в лагера. Имахме време да сложим сивените в тиган над огъня и стоплим боб за гарнитура. Може би двете не са добра комбинация в нормални условия, но в предвид умората ни и все още доброто количество бира с нас, вечерята беше деликатес. Когато Питър заспа, отвън беше още светло.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto12.jpg

Застанах малко в страни от лагера и с хляб започнах да ловя дребни рибки, подобни на нашите лещанки. Когато имах две, три от тях, смених куката с по-голяма и я заредих с една лещанка. Не ми беше ясно какво щеше да излезе на това. Скоро плувката пое в дълбините и на брега се озова приличен костур. Последва го втори и трети. При следващото засичане, нещо доста по-силно изтегли кордата от макарата и заскача пред мен. Оказа се сивен дълъг към 45 см., рибата с която закрих риболова в Алгонкин.http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto13.jpg

На другия ден единодушно решихме, че е най-разумно да поемем обратно. Носехме дълги панталони и ризи с дълги ръкави и не можехме да разберем защо се чувстваме напрегнати. Отдавна бяхме спрели да мислим за черните мухи и комарите. Когато достигнахме колата и след още два часа бяхме южно от Бери, беше достатъчно топло, за да останем по къс ръкав и шорти. Това което видях по нас, не беше точно изненадващо, но обясни, защо се чувствахме изнервени през изминалите два дена.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto14.jpg

Сега вече можехме да се отпуснем и да мислим за хубавите моменти от последните дни, както и да се заречем че догодина ще се върнем на езерото точно когато леда се топи, обещание, което не можахме да изпълним. Заводът за кранове в Брантфорд надмина всички норми по нерентабилност след като канадския долар поскъпна спрямо щатския с близо 50%. Управата на корпорацията избра Китай като място за развиване на своето бъдещо производство на спирателни кранове, закривайки малкия ни завод, и по този начин прекратявайки нашите щастливи риболовни експедиции. През следващите месеци на мен ми предстоеше дълъг път към Британска Колумбия, а Питър Фрей прекарваше доста от риболовното си време в търсене на нова работа.

http://razkazi.net/images/stories/juljelev/foto15.jpg