ПО ПЪТЯ

 

разказ от Иван Вакрилов


 

 

 

- Вървиш по пътя и си мислиш разни неща. Улисан, не забелязваш как постепенно стъпките ти се забавят, заглъхват... сянката ти се удължава и се слива с пътя. И ето – станал си път. Лежиш под небето, усмихваш се и чакаш някой да те извърви – поп Митър ме погледна с бялото на окото, поусмихна се и продължи: - Защото, за какъв дя.... – млъкна рязко, прекръсти се и въздъхна – та викам ти, Иване, какъв път ще си, ако никой не мине по теб?

Половин час вече се друсахме в поповата каручка – шумковският поп Никанор беше болен, та извикаха нашия за опелото на бай Христо Малката мастика. Споминал се човекът вчера. Както бъркал ярма на прасето и нещо го прерязало, та успял само да стигне до чешмата – там, в каменното корито, винаги държеше едно шише мастика. Ей тъй, за всеки случай – каквото хубаво или лошо стане – да има под ръка. Все разправяше, че ако не била мастиката, хич нямало да доживее до осемдесет години. Тъй, ама тоя път не успял да се докопа до тоя пенкилер-илач и без много шум отпрашил право към небето. То там ще се види имало ли е файда от ежедневното комкане. Иначе, здрав човек беше, ама на.

Та по такава работа бяхме тръгнали с отец Митър. Той – няма как – това му е службата, пък аз да му помагам уж, а и за компания. Не, че много ми се ходи по хорските погребения, ама бях си намислил идната неделя да му искам каруцата – горският е в отпуск, та разгеле, малко дръвца да докарам. Е, нали казват – погледни ме с едното, да те погледна с двете – нямаше как да откажа.

Слънцето се бе изкачило вече над връх Кутра и се канеше да опече всичко живо по пътя си. Беше тихо, даже щурците се бяха заврели в дупките си и никакви не се чуваха. Само мухите бръмчаха наоколо, ама и те без мерак някак си – все гледаха да кацнат на нечия гола глава като моята, та да си починат.

На излизане от село бяхме срещнали Петко, на Янко казанджията голямото момче, и сега го обсъждахме с дядо поп. Път нали е, трябва за нещо да си говорим. И тогава отецът се отплесна да ми разправя как всеки човек бил като път, дето някой го вървял.

- Ей на, Петко да вземем – продължи отецът – какво му е? Здрав, прав, млад мъж, опънал се като полски път – равен, покрит с прах, да ти е драго бос да тръгнеш по него. И ваша Ганка тъй го отъпка, нагоре и надолу, ще речеш, рота войници са марширували по него. Ама държелив излезе, да му се не надява човек. Нали помниш, какво чудо беше?

- Помня, как да не помня. Тя, Гана, малко рода ми се пада, та се знаем. Вироглава като баща си – все нейната да е и сакън, някой да и́ рече нещо на криво – вирне глава като млада кобила и върви я гони после. С Петко се имаха от училище още – и тук, в основното, и в града, като отидоха в техникума – все заедно ги гледаха хората. Заедно, заедно, обаче, две глави различни – той не залягаше много над уроците, а все разни шантави книжки мъкнеше и четеше, а тя – умница, отличничка по всичките там науки. Е, изкласиха. Приеха я, Ганка, в Пловдив да следва. Зор беше за майка и́ и баща и́. Богати хора в наше село няма, ама от тук-от там, наредиха я, накупиха каквото там трябва, наеха една квартира и тя замина.

Но преди туй рекла на Петко: „Идваш с мен! Инак не знам – я се видим някога, я не.” И той отиде – намери си там работа, само и само заедно да са. Мина колкото мина и се ожениха. Забременяла Ганка, та нямало как. Нито сватба правиха, нито нищо, само родителите им отидоха, минаха през гражданското, после в някакъв ресторант хапнали и пийнали и това било. Стават такива неща, нали? Божа работа е тя и като дойде, не пита. Казват, много и́ помагал Петко. Това – готвене, това – пране – върне се от работа, опретне се и за нула време всичко е готово. Само и само тя да има време за учене. Тесничко било, бедничко, обаче, нали се обичаха, та им било хубаво и весело.

Хубаво, но по едно време се разбрало, че по двата бряга на реката вървели те – в института Ганка все с учени хора се събирала, такива, дето наш Петко една приказка не можел да върже пред тях. Среднист човек, какво искаш. Ама че работел от тъмно до тъмно, ама че къщовник – не натежали тия неща на кантара. Влюбила се тя в някакъв асистент и всичко отишло по дяволите.

Един ден се върнала в къщи и право в очите – абортирала била. Ама как, ама защо – дума не дала да се издума. И както се оженили, така се и развели. А след някое време асистентът се преместил във Варна и наша Гана – с него. Хем я уредил да се прехвърли в тамошен институт, та да продължи учението.

Петко се повъртял един месец из празната квартира, пък току един ден цъфна в село. Започна работа в дърводелския цех и се виждахме често. Подпитвал съм го не веднъж, ама отворех ли дума за Ганка, млъкваше като пукал и само очите му показваха, че го боли, много го боли. Обикаляха го момите, зер хващаше окото и читав мъж беше, ама не ги огря. Извърви се половин село да го кандардисва – жена да си вземе, дом да свърти. Не и не.

"Аз – рекъл на майка си – едно сърце имам, не сто." Види се, Гана беше заела сърцето му от край до край и място за друга нямаше вътре. Върза го, пусто сърце на възел, пъхна го в килера и туй то. Остана си сам. И така – три години.

А една есен, малко преди Димитровден, те ти я наша Ганка се прибра – издокарана, курдисана, с една камара куфари – абе, личи си градската жена. Клюкарките хлъцнаха и мелницата им заработи с пълна пара. Чоплиха, ровиха и се разбра – изучила се Гана във Варна, ама с асистента нещо не се получило, че женен бил. Три години живели заедно, три години го чакала да се разведе, а той все отлагал. Не стига това, ами лошо пиянство имал – има- няма, пък като сръбнел и налитал на бой. Почакала, потърпяла шамарите тя и накрая решила, че няма да я бъде тая работа. Домъчняло и за родителите, сетила се, че има там един Петко и сърцето и подсказало, че е най-добре да се върне при него.

Горе-долу така беше казала на мойта Славка – дъщеря ми, с която навремето бяха големи дружки. Кой при кого е отишъл, кой първи е почукал на старата врата, не знам. Ама до колкото ги познавам, тя ще да е била. Както и да е, взехме да ги срещаме заедно – види се, останало беше още огънче в душите им. Посръчкаха го от тук-от там и огънчето се разпали - към края на зимата беше ясно, че пак ще се съберат. Бащите им пак си пиеха ракията заедно в кръчмата, майките им си викаха „сватя” – идилия!

И тъкмо тогава се случи оная екскурзия до Охрид. Имаме си тук един белалия – все разбунва хората. Учил-недоучил, Коце Джунката беше подхващал най-различни работи и нито една свястна. То екскурзии, то чествания, то не знам какво си – завърти главите на по-младите и гледа да изкара някой лев. Та на тая екскурзия щяха двамата да идат, обаче другият техник в цеха се разболя и нямаше как – Петко остана да работи. Да беше жена като хорските, да се откаже и тя, ама шило в торба седи ли? Накачулиха се в един микробус петнайсетина младежи, а наша Ганка – баш байрактар и отпрашиха към Охридското езеро.

А след пет дни се връщат – весели, доволни. Наизлязоха близките им да ги посрещнат. Наш Петко и той на площада – да си прибере изгората, дето му е и бивша жена. Като го видели, екскурзиантите се умълчали и някак бързичко всеки се изсулил покрай него, без дума да кажат. А Гана? Нямало я в микробуса. Джунката промърморил нещо и му пъхнал в ръката един плик.

Стои Петко, стиска плика и се чуди – нощ ли е, ден ли е, жив ли е, или умрял. Ха да пита Джунката, ама оня бързо-бързо изчезнал. Навел глава Петко, врътнал се и се прибрал. Разбрах – пак Славка ми каза – какво пишело в писмото. Там, във Варна, като се разсъхнала работата с асистента, се появил някакъв колега на Ганка. Уж любов, уж много се харесвали, но нейното връщане в село ги разделило.

Случайно го срещнала на връщане от Охрид – били спрели на една бензиностанция, за бензин, а и да пият по едно кафе. Заприказвали се и се разбрало, че имало доста неща, останали неясни между тях. Не можело да има такива „висящи отношения” – така ми го каза Славка, така съм го запомнил, каквото и да значи. Накрая Гана пишела, че остава в града, при тоя именно мъж. За да премислела всичко и да разберяла какво иска да прави по-нататък.

Два дни никакъв не го видяхме Петко – беше се затворил вкъщи. Чел и препрочитал, мислил и премислял – какво, аджеба, да прави. А на третия ден сутринта, гледам го, изкарал колата и ровичка нещо по нея.

„А! Заминаваш ли, Петко, някъде?” – питам го, а той ме гледа малко накриво и вика: „Само за два дни, бате Иване, вдругиден се връщаме.” Тогава не обърнах внимание на това „връщаме”. Чак вечерта се позачудих, какво ли ще значи, ама го оставих така. Бездруго, като се върнеше, щеше да стане ясно. И стана ясно, ей!

На втория ден, надвечер, колата му избръмча край нас и спря пред тяхната къща. Гледам през прозореца – Гана! Вдигнала яката на палтото, забила нос в земята, без да поглежда наоколо, се шмугна в къщата. Петко извади един сак от багажника, заключи колата и се прибра и той. Някой и друг ден Ганка стоя вътре, без да излиза. После разбрах, че имала отпечатък от ръка на бузата, та затова не била много за пред хора. Види се, сериозни разговори са се водили там, където я беше намерил. „Ръкопашни разговори” – вика Цепата, кръчмаря. То от Цепата само такива зевзешки приказки можеш да чуеш, я.

И – кротнаха се тия двамата! Ей го, колко години стана, как са заедно и не мога да им се нарадвам. Като Куку и Пипе се водят – където единият, там и другият. Родиха си едно момиченце – хубавица голяма, като майка си. Варвара я кръстиха – малко бабешко ми звучи, ама бива. Ама пък дете – чудо! Всички го обичат в селото. Даже Цепата, дето не съм го чул добра дума за някого да каже, и той току й пъха в ръчичката я вафла, я бонбон, колчем баща и я доведе в кръчмата да и купи лимонада. Заплеснал съм се, види се, защото се стреснах от гласа на отец Митър:

- Иване, ей, Иване! Какво си се одрямал такъв, бе? Я бръкни в чантата и виж там – едно малко шишенце трябва да има. Дай го насам, че да изплакнем гърлата от прахоляка – за резил ще стана, ако почна да грача на опелото – и се смее. Отпиваме по малко и поп Митър прибира шишенцето: - Май се досещам за какво се беше умислил – за Гана и Петко, нали? Нищо не можеш да скриеш от нашия поп – същи детектив е.

Наближаваме Шумково. Магарето и то като че усеща, че иде краят на това пътуване под прижурящото слънце и забързва. Поп Митър тръсва глава, поглежда назад и казва:

- Ами, тъй е тя – ходиш насам-натам по големия свят, избираш уж пътища - широки да са, гладки да са... обаче, той, Господ, е нарекъл за всекиго един път и където и да си, все на него се връщаш. Я Ганка – Петковия път и било писано да държи. Може да е малко забутан из полята, прашен и без лампи по него, ама си е нейният път. Отецът се замисля за малко и додава:

- Ама и Петко... и той я извървя Ганка... зор видя, че тя е като козя пътека из камънака, ама на – извървя я от край до край!

Гледам наближаващите къщи на Шумково и си мисля – ей на, бай Христо Малката мастика си извървя пътя. Хубав, лош – неговият си път беше. С всичките му завои и дупки. Ама, ще каже някой, можеше друг да му е пътят. Е, как друг? Един път има – стига да го уцелиш.