МАГДА ПРЕЗ ЮЛИ

 

разказ от Иван Вакрилов


 

 

 

От града до Нефела са към четири километра и Коце ги взима за пет-шест минути с мотора, значи след малко ще пристигне. Току-що излязла от банята, с още мокра коса, Магда е облякла на голо тънка басмена рокля без ръкави – от тези, с копчета отпред. Не си прави труд да я закопчава – без друго веднага щом влезе, Коце ще я метне на леглото и в нетърпението си ще изпокъса копчетата. Спуснала е пердетата, дано поне малко изолира стаята от горещината на юлския следобед.

Стаята не е голяма, чиста и спретната – като живее сам човек, няма кой да разхвърля. Малко тъжно е ден след ден да влизаш и излизаш, без нищо да се променя, без да чуваш друго, освен тиктакането на часовника. Затова си е взела котка – един дебел, ленив котарак – уж за другар, но той спи по цял ден и се събужда само за да яде. Мъжка му работа, мисли си Магда. Всички са такива – дай им паница манджа на обяд, гол задник в леглото и гледай да не им разваляш рахата.

Поусмихва се на някакъв спомен и несъзнателно докосва гърдите си с ръка. Оглежда масата – салатата е покрита с капак от тенджера, да не я кацат мухите. До чинията стърчи бутилка с ракия, заедно с две малки чашки – Коце е табиетлия и след като се любят обича да запали цигара и да пийне една малка – за отскок, смее се той. В такива дни тя сваля от стената снимката на покойния си мъж, избърсва праха по нея и внимателно я прибира в едно чекмедже. Не за друго, а за да не се дразни Коце – не му било приятно да са трима, както казва. Трима да сме, петима да сме, мисли си тя, ама не сме. Сама. Все е сама, вече три години.
Ето и днес – ще дойде, ще постои два-три часа и ще запраши към дома. Къща си има, жена си има. А тя пак ще остане с часовника и котарака...

Сепва я приближаващото пърпорене на мотоциклет. Става, прихванала с една ръка роклята отпред и отива да отвори. Коце влиза, понесъл със себе си дъх на бензин и нагорещена кожа, усмихнат, както винаги.

- Малко закъснях, пиленце – млясва я по бузата и намига към бутилката на масата – Защото се отбих да купя кренвирши, че ми поръчаха, нали знаеш. Ама съм взел повечко, та половината са за тук.

Тя го прегръща и силно се притиска към прашното му, топло от слънцето яке. Коце не е много висок, набит, мустакат и мургав, с толкова бели зъби, че като се усмихне, прилича на циганин, захапал бучка сирене. Такъв го обича тя, такъв го иска и такъв си го има.

- Да се бях поизмил, а? – и се опитва нежно да я отдели от себе си.

- После, после... после... нищо ти няма, добре си така – шепне Магда в ревера на якето. Придърпва го към леглото и той се предава. Любят се трескаво и малко грубо – сякаш покривът гори и това е последното нещо, което трябва да свършат, преди да избягат. А после лежат по гръб, запъхтени, плувнали в пот. Тя – със затворени очи, под чиито клепачи се въртят червени кръгове, той – усмихнат, вече озъртащ се за кутията с цигари. След малко Магда става, отива до масата и налива ракия в двете чашки.

- Душицо, тъкмо си станала, що не идеш да донесеш по един кренвирш от мотора? – повдигнат на лакът в леглото, Коце пали цигара и поема подадената му чаша.

Магда намята роклята и излиза навън. Мотоциклетът е досам вратата и тя бързо издърпва от торбата на седалката два кренвирша. Пътьом ги обелва и, вече отново в леглото, подава единия на Коце, а сама захапва другия. Обикновени кренвирши, а пък тъй вкусни сега, мисли тя, докато го гледа, как на три големи хапки поглъща неговия.

- Хехеййй, оправих го като гладен циганин друсана джанка! – смее се той и под погледа му, обхождащ тялото и, Магда сякаш изгаря. Пресяга се, взима от ръката му цигарата и я смачква в пепелника.

Сега, втория път, е по-различно – успокоили първата си страст, подхождат по-внимателно, с повече игра, с думи на обич, прошепнати, плуващи бавно наоколо в горещия въздух. Наслаждават се на всеки миг, на всяко движение, а когато свършват, дишането и на двамата е равно и спокойно.

Тя с нежелание се надига за да вземе бутилката. Среща погледа му, сочещ вратата, засмива се и, този път без да се облича, излиза за кренвирши. Взима четири и се връща.

- Ей, нали знаеш, половината са за там! – сумти той, докато отхапва парче.

– И за тук, ама и за...

- Стига вече! – самата тя се сепва от ядния си изблик, но не може да спре.

– Разбрах, разбрах! Няма да я подям, жена ти, стига!

Настъпва мълчание - сякаш нещо голямо, тежко и плътно е обвило стаята. Коце, седнал в леглото, облегнат на таблата, съсредоточено разглежда ръцете си. Устните му са стиснати. Магда е уплашена – защо, откъде и дойде това? Какво толкова са едни тъпи кренвирши? Всъщност и тя, и той знаят, че кренвиршите нямат нищо общо. Те не са важни. Както не е важен моторът, както не е важен котаракът, свит под леглото. Нищо не е важно. Нищо. Майната му. Какво, като е Юли, какво, като е горещо... Майната му, майната му, майната му... Само да оправи нещата, мисли тя, само да не си развалят отношенията...

- Виж... аз не за кренвиршите – тя почти хлипа – само си помислих, че след малко ще си тръгнеш... И пак, и пак...

- Говорили сме за това, нали? – гласът на Коце е глух, дрезгав. звучат нотки на вина и гняв едновременно – Колко пъти сме говорили? Не мога, не разбираш ли, че не мога!

Запалва друга цигара, ръката му потрепва. Да, говорили са. Колко пъти – сто, двеста? И всеки път се съгласяват, че това положение ги устройва, че друг начин няма. Говорили са. О, колко думи са изприказвани! И тя никога, никога не успява да събере сили, да му каже, че така не може. Че така не иска. Че денят, започнал и завършил в самота не е ден, а е... кой го знае, какво е. И той го знае. благодарен е за тази нейна тактичност. И какво от това?

Магда протяга ръка към бузата му, гали го с опакото на дланта си: - Хайде, остави тия глупави кренвирши, хайде... нали останаха още, какво толкова... – казва го и в миг усеща, какви глупости говори. Коце отмята чаршафа и скача от леглото. Както си е – гол – излиза навън и грабва торбата.

В нея са останали три кренвирша, свързани един с друг с найлоновите си опаковки. Изважда ги и ядно, с все сила, ги хвърля на земята. Магда също е станала, покрила с ръка устата си, за да не извика от страх. В този момент изпод леглото, необичайно пъргав, се измъква котаракът, грабва кренвиршите и ги повлича обратно. Двамата стоят – голи, с отпуснати ръце, вперили погледи в онова място на килима, където допреди миг бяха кренвиршите.

- Видя ли сега!!... – извикват едновременно.

В полутъмната стая се открояват два неподвижни силуета, застинали в тишината. Времето е спряло и часовникът на стената е безмълвен. Навън, в жегата на късния следобед, въздухът – тежък и лепкав – е затиснал като с възглавница двора, улиците и къщите. Далеч, някъде отвъд, се чува рев на магаре – протяжен и самотен.