КУЧЕ В ДЪЖДА

 

разказ от Иван Вакрилов

 

 

 

 

Под навеса на авотбусната спирка, седнала на сгъваемо рибарско столче, сбръчкана баба продава гевреци. Боре Минкин спира пред нея и замислено потупва джобовете си. Гладен е, а от книжния чувал с топлите гевреци се носи аромат, който пълни устата му със слюнка. Напипва някаква монета в джоба на якето, преглъща и я подава на жената. Тя гледа ту него, ту монетата в ръката си и тогава Боре вижда, че това са само пет стотинки. Усмихва се извинително и посяга да си ги вземе обратно – за какво ли? За какво са му тия стотинки, с които нищо не можеш да направиш, освен да ги подхвърляш във въздуха и да гледаш какво ще се падне – ези или тура. Жената свива ръка в юмрук и монетата изчезва. Тя поклаща глава тъжно, бръква в чувала и му подава един геврек. Лицето на Боре гори от срам, иска му се да се врътне и да избяга, но вместо това посяга и взима геврека, като мърмори извинения и благодарности. Бабата махва с ръка сякаш отпъжда муха и той се потътря надолу по улицата, стиснал топлия геврек, с очи забити в паважа.

Боре Минкин е обикновен човек на петдесет, невисок, но с коремче, пооплешивял и с тъжни кучешки очи. Човечец, както би казал бившият му шеф от цеха за метални изделия. Уж е лош човек шефът, но все гледа да те резне с някоя такава думичка, та да ти е чоглаво цял ден. Уж не беше лош, но когато работата намаля на бърза ръка уволни трима души, между които и Боре, който беше счетоводител, касиер и нещо като личен състав. Боре изхвърча, а на негово място сложиха жената на шефа – то така си е, своята риза е най-близо до гърба.

Мина месец от оня ден, когато сложи последната заплата на кухненската маса и съобщи на жена си новината. Направи нескопосан опит да се пошегува: - Доре, утре няма да ставам рано. Ще спя до обяд и после ще ошетам, ще извъртя една мусака, та като си дойдеш – опъваш се на дивана и никакви грижи.

Дора работеше в един фризьорски салон и понеже беше добра в занаята, изкарваше не лоши пари. Стройна, запазена за годините си, с оранжева коса на черни кичури, тя излъчваше самочувствие, далеч надхвърлящо и работата ѝ, и двустайната панелка, в която живееха. Жадуваше за внимание и правеше всичко за да привлече погледите на мъжете.

Боре беше подочул на няколко пъти за някакви любовни афери, но стискаше очи и се правеше, че нищо не забелязва. Отдавна беше минало времето когато русият му перчем гордо се вееше из кафенетата по главната улица, а големите му изразителни очи палеха мераци у младите момичета. Дора го забеляза, грабна го и го закичи като китка зад ухо, а след няма и година се ожениха. Тя роди една дъщеря и категорично отказа второ дете – страхуваше се за фигурата си. Брак като брак – с постепенното отмиране на първите тръпки, с натякванията, че хорските мъже правят кариера, а нашият, видите ли, дреме зад бюрото и не си помръдва задника да осигури по-добър живот за хубавата си жена. Брак, над който полека се спусна една лека мъглица, която му помагаше да не забелязва това което не искаше да забелязва.

Преминаха през годините, белязани от събития, които разместваха пластовете в малкия град. Години, които затискаха дребните хора с несбъднати мечти, попарваха плахите им надежди за по-добър живот и оставяха след себе си разочарования и апатия. Боре знаеше, че не времената са виновни, а самите хора – тия като него, дето си нямаха вълчи зъби, та да прегризат пъпната връв на беднотията. Усвоил урока, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, той старателно избягваше да забелязва – и забежките на Дора, и хлъзгавите усмивки на крадливите си началници. С времето се попрегърби – види се така му беше по-лесно да мъкне еднакво сивите си дни, които го водеха... къде го водеха той не знаеше, но чакаше да свършат. Да свършат веднъж завинаги и да дойде оня, последният ден, за който Боре знаеше, че ще е добър – денят когато щеше да се усмихне и да покаже среден пръст на света наоколо си.

Три месеца бяха минали в безплодно търсене на работа – отначало по специалността, а после – каквато и да е. Деветдесет дни, в които му се натякваше, че за нищо не става, че е лентяй и тунеядец. И деветдесет нощи – нощи, в които пълзящите страхове го задушаваха, нощи на студено мълчание и самота. Виждаше силно гримираната си дъщеря да се качва в лъскави коли и да се губи за по няколко дни, виждаше жена си, която почти не криеше връзката си с един позамогнал се бивш офицер. Виждаше и себе си – с наведена глава и отпуснати рамене – изритан в канавката като празна консервена кутия. До вчера.

- Виж какво – заяви Дора – няма смисъл да се будалкаме, мисля да се разведа с теб. Не става, разбираш ли, не става! Не си ми нужен, не искам да те хрантутя и да гледам увисналата ти физиономия повече. Събирай си багажа и се изнасяй. Това е, чуваш ли?

Боре чуваше. Някак неясно, отдалеч, но чуваше. Чуваше как краят се приближава. Нали го беше очаквал, какво толкова. Погледна жена си без да каже дума, взе якето от закачалката в коридора и все така мълчаливо излезе.

Улицата се казва „Индустриална” и води към края на града. От двете страни има складове, работещи и неработещи цехове – мрачни, сиви стени, изрисувани със спрей от хлапетата. Паважът е разбит и в локвите тихо пошляпват ситни капки дъжд. Неделя е и е тихо. Боре върви без да заобикаля дупките и дъвче геврека. Някъде напред, извън града, сиво-черното небе похлупва земята и над хълмовете проблясват светкавици. Капките дъжд стават по-големи, излиза вятър и той вдига яката на якето в опит да запази малко топлина.

Някакви шумове се смесват с потропването на дъжда и Боре се оглежда наоколо. Зад силозите на бившия фуражен завод има голяма асфалтирана площадка – май нещо е щяло да се строи, но сега мястото пустее. Звуците се усилват и когато подминава силоза, той вижда нещо високо и пъстро. Спира и се заглежда през дъжда – на празното място се издига куполът на цирк. На високите гринди са увиснали мокри знамена, а между две колони се полюлява голяма неонова табела „ЦИРК ИНТЕРНАЦИОНАЛ”.

След миг колебание Боре се запътва към фургона с надпис КАСА. Звучи музика, но хора няма – още е сутрин и едва ли има представление. Сигурно репетират, мисли си Боре. Изкачва двете дървени стъпала към фургона и почуква на прозорчето. Отвътре го гледа жена с уморено и безразлично лице. Протяга ръка и плъзва стъклото настрани: - Билети ли? Колко? - А...не, аз само... Чуди се какво всъщност иска от тази жена, която изглежда като част от локвите наоколо и едва ли се радва на самотния мокър мъж. - Исках да питам – изведнъж се сеща той – за работа. Ако има нещо... - Не, няма - думите на жената са студени като капките дъжд, удрят го в лицето и прозорчето се затваря. Той слиза по стъпалата, прави крачка и спира. Къде всъщност отива? Обратно в града, където никой не го чака или напред по пътя, който води кой знае накъде? Става му смешно – изглежда, че е стигнал на края на света. И този цирк, почти невидим под леещия се вече дъжд, е сякаш знак, че нататък няма нищо.

Изпод фургона се появява нещо бяло и след секунда на крачола му увисва малък шпиц. Боре с учудване гледа малката топка, впила зъби в панталона му и ръмжаща яростно. Навежда се и опитва да погали кучето, а то изведнъж се свива и утихва. Взима го на ръце и се оглежда – сигурно е на някого от цирка, може би трябва да пита дъждовната жена от касата.

- Чочи! Чочииии! Веднага ела тук! Гласът е последван от фигура, наметната с дъждобран – твърде тесен, за да обгърне едрата фигура на жената която го носи. Тя застава до ниската метална ограда, само на метър от Боре, който е прегърнал треперещото куче и се вглежда в него:

- Ах, благодаря ви! Толкова е луда, тая кучка! Гласът е плътен, мек и макар приглушен от дъжда, носи сякаш някаква топлинка.

- Хубавица е – казва Боре и продължава неуверено – обичам кучета...

- Подайте ми я, ако обичате. Вие за билети ли?

- Не, не... само минавах и... търся работа, пък тук нали е индустриалната зона, та...  Жената се вглежда в прогизналия от дъжда мъж, по чиято плешива глава се стичат ручейчета, замисля се за момент и се усмихва:

- За пръв път виждам Чочи да стои така кротко у някого, обикновено не търпи чужди хора. Вие май – тя се сепва – работа ли казахте? Търсите работа? Боре кимва и се опитва да избърше лицето си от дъжда без да изпусне кучето. Едрата жена посочва към вратата в оградата: - Елате, искам да поговорим. Чочи! – извиква тя, като вижда как шпицът скача от ръцете на Боре и се втурва вътре – Ела бързо!

Боре минава през вратата, все още несигурен дали иска да говори със собственичката на кучето. Жената го хваща за ръка и като продължава да вика кучето го повежда към един от фургоните. Вътре тя сваля дъждобрана, пресяга се, взима една кърпа и я подава на Боре. Той притеснено бърше главата и лицето си, като тайно оглежда обстановката. Студено му е и потреперва. Домакинята се отпуска тежко на малко канапе и потупва с ръка до себе си:

- Ела, седни тук. Подгизнал си, знаеш ли. Свали това яке, а аз ще ти дам нещо, дето ще те изсуши – засмива се – е, поне отвътре де. Без да става се протяга към един шкаф и изважда бутилка, а след това и две чаши. Отвън някой драска по вратата и Боре, след въпросителен поглед към жената, отваря. Кучето се втурва вътре, отръсква дългата си козина и скача в скута му. - Ама тя се влюби в теб! Я гледай...

Жената отпушва бутилката и налива в чашите: - Това е арменски коняк – ще те загрее за нула време. Хайде, давай. – на възпълното й лице се появява усмивка – седем кучета имам, дресура, нали знаеш? Той кимва. Гледач на кучета? Защо пък не, какво толкова. Седем значи седем. И дресьорката... симпатична жена... Тя го гледа, докато той гали шпица в скута си. Работи с кучета от толкова години и знае всичко за тях. Мъжът до нея има очи на куче, не може да сгреши с този негов поглед. Такива са добри за работа, ако не ги притискаш много. И... за студени нощи също. Защото тя разбира и от студени, самотни нощи.

Следващият половин час е нещо, което Боре няма да си спомня отчетливо. Ще остане само усещане за топлина, за допира до едрото тяло на диванчето. И гласът, разбира се – глас като люлка, минава му през ума, докато пие втората чаша коняк. Ще запомни това, което тя казва, след като се уговарят за работата и заплащането:

- Пътуваме непрекъснато, мисля, че ти е ясно. Утре напускаме този град. Отиваме - не помня къде... някъде.

Боре се е облегнал назад, очите му са затворени.

- Напускаме – промърморва той – отиваме... някъде. Дъждът трополи по ламаринения покрив на фургона, а от шапитото на цирка музиката продължава да звучи. Нат Кинг Кол пее: "Ако се усмихнеш през сълзи... Усмихни се и може би утре ще видиш как слънцето грее за теб..."