КОРАБЪТ ОТ ВЧЕРА

разказ от Иван Вакрилов

 

 

 

Прозорците на къщите затварят очи един по един и селото се потапя в тъмнина. Някъде излайва куче, нещо издрънчава откъм бай Христови и това е. Нощта нежно залюлява Мамин дол в скута си като тихичко тананика една от ония песни, които само нощите знаят – песен без думи и без мелодия, песен без звук. 

Свито на кравай под одеялото, което тъмнината и тишината са изтъкали, селото спокойно спи, като от време на време изсумтява и се обръща от единия хълбок на другия. И само ококорените в небето звезди дават да се разбере, че светът не е свършил, ами си е тук – жив и здрав.

По някое време иззад Гола чука надниква луната и разбужда невидими до тогава сенки, които пробягват по улиците като вълнички по водата, сливат се, сякаш да си кажат нещо и пак се разделят – издължени безплътни копия на дървета и къщи.

А после луната и наобиколилите я звезди трепват, разкривяват се и изчезват зад една сивкава, парцалива фигура, пресичаща небето от север към юг. Чува се тихо стържене – отначало басово, разтреперващо костите на планината, а след това изтъняващо до оня звук, който се чува, когато прекараш пирон по стъкло. За миг Мамин дол спира да диша, стреснат в съня си, но шумът бързо потъва в гънките на нощта и селото се унася отново. И не чува нито громоленето – сякаш някой търкаля камъни в голяма метална тръба, нито тихия, но уверен звън на малка камбана. Дори жълтото куче на Динко – Бончо, дето знае всичко за нощните звуци, не се събужда, само едното му ухо щръква за момент, а рунтавата му опашка плясва по земята и покрива носа на стопанина си, като го скрива от всичко, което кучето не иска да знае. Защото Бончо знае играта „ни чул, ни видял”, което много му помага в някои случаи, като например загадъчното изчезване на някоя комшийска ярка.

Нощните часове са черни като катран и толкова гъсти – всеки от тях се проточва бавно и дълго виси на изтъняващата нишка, преди да се откъсне и да тупне меко в праха на отминалото време. Но колкото и бавно да капят, съдинката на нощта се изпразва и когато и последният от тях падне, утрото се покатерва на Гола чука и избутва луната чак на другия край на света. Балканът се изправя, отърсва мокрите си от росата коси и смушква Мамин дол, който още стиска очи с надеждата, че ще може да поспи още малко.

Ден като всички други – заченат от петлите по дворовете и утвърден от псувните на бай Христо, който обяснява на магарето какво мисли за родата му и особено за майката на инатливото добиче. Не, че само бай Христо псува сутрин, но той влага сърце в тая работа и като някакъв божи пратеник припомня на света заръката на Господ към хората – да се размножават. Простоватите маминдолци не винаги разбират езоповия му език и някои сериозно се замислят над възможността и средствата за продължаване на човешкия род. Особено средствата. Някъде тези мисли добиват реална форма, превръщат се от мисли в не толкова осмислени действия, като у Борьови, например, а другаде – не. Какъв филм е гледал Борьо снощи по телевизията не се знае, но се събужда с едно прималяване под лъжичката и като се заглежда в още спящата си жена понечва да я целуне – там, дето е оная трапчинка над ключицата. Двудневната му четина я остъргва като рашпила по бузата и я кара да подскочи:

- Ей! Кръв ще ми пуснеш с това брадище!

Борьо се ухилва и прошепва в ухото на жена си:

- Искаш ли... хайде като снощи във филма, а?

- Филм? Аааа... ама снощи оня беше обръснат, а не като телена четка. И свещи имаше, и...

Разликата между филмите и действителността остава недоуточнена – вратата на стаята се отваря със замах и писъкът на пантите се слива с възбудените викове на двамата седемгодишни близнаци:

- Тате, кораб! Корабът, мамо! Дойде!

Ошашавените родители – единият ядосан, другият примирен, се споглеждат и Борьо се опитва да въведе ред:

- Я тихо бе! Какви кораби са ви подгонили посред нощите!?

- Нали е Архангелов ден – казва жена му – и са се наслушали на бабешки глупости...

- Не са бе, мамо – развикват се пак близнаците – ей го, вижда се през прозореца! Ей го, таман до моста за циганската махала, до гробищата!

Едното хлапе рязко дърпа пердето и мъждивият ноемврийски ден се плъзва мързеливо в стаята, като кара Борьо да изпсува, а жена му да се загърне до врата с юргана.

Прозорецът гледа към реката – виждат се останките от моста, който реката е отнесла през пролетта, гробището и малките къщички на циганската махала, но кораб няма. И какъв кораб може да има насред балкана, в Мамин дол, заврян в тая клисура, до която и джипката на ветеринаря едва стига?

- Тате, може ли да идем до кораба, а, тате?! – Подскачат близнаците. – Айде бе татеееее!

Борьо тежко става от леглото и се заглежда през прозореца:

- Аман... серсемлъци бе, серсемлъци! – махва с ръка и се обръща към децата – Отивайте, ама умната, че...

И докато те трополят надолу по стълбите хвърля с надежда поглед към леглото – може пък... Но магията е отминала и нежните филмови сцени избледняват в ума му.

- Мамицата му – промърморва той и посяга към метнатите на стола панталони.

 Тая работа с кораба, дето уж идвал всяка година по Архангелов ден, е отдавнашна. Толкова отдавнашна, че никой не знае кога за пръв път корабът е спрял до моста на Мамин дол. И все едно и също – имало го, ама само децата и старците го виждали, на другите не им било дадено. Поп Васил от Бяла борика, дето идва веднъж седмично да служи в малката маминдолска църква, е опитвал да се пребори с тия, както казва той „погански дивотии”, но, също като много свои предшественици, скоро се е примирил. Слава богу, корабът се явява само на този ден, та с малко зор може да бъде наместен в християнските обичаи.

През годините, поколение след поколение маминдолски деца се радват на кораба а после, като пораснат, забравят за него. И за нищо на света не могат да си спомнят, че някога са търчали наоколо му, а някои дори са се опитвали да се качат на извисяващата се над главите им палуба. Поради това всяка година, на този ден, селото се разделя на два лагера – от една страна трезвомислещите пораснали хора, а от друга – старците и дечурлигата. Всеки от двата лагера се примирява с глупостта на другия, защото маминдолци са кротки и търпеливи хора, та спокойно изчакват да мине този ден, след който животът на селото продължава по пътя си – ни лук ял, ни лук мирисал.

А корабът – корабът просто си стои там, опрял нос в моста или в онова което е останало от него. Всъщност корабът не е във водата, не е и на брега – изглежда, като че нищо не го свързва с този свят. Обрасналият с водорасли и малки миди корпус, отпуснатите въжета и висящата накриво дъска, на която някога може би е било изписано името му го правят да прилича на стар, уморен пътник. Пътник, който не идва от някъде и не отива някъде, пътник, за когото пътят е неговият живот. На мачтите му леко се полюшват опърпани платна, от една дупка на тумбестото му тяло, близо до носа, се спуска котвена верига, а тризъбата ръждясала котва някак безсмислено виси над брега, защото се вижда, че не тя, а нещо друго удържа кораба на едно място. По палубата няма движение, боята, някога покривала кърмовите надстройки се лющи на парцали, прозорчетата им са зацапани и нищо не подсказва, че има някаква живинка. Само една малка месингова камбанка, близо до голямото рулево колело от време на време се залюлява и тихичко звънва няколко пъти. Никой не знае за какво е тая камбанка, защото тук, насред балкана, са виждали кораби само на картинка, но децата много се радват и тя е главната причина някои от тях да се опитват да се покатерят на борда. Неуспешно, разбира се, защото всъщност не могат дори да докоснат корпуса – някаква мека, но настойчива сила ги отблъсква. Старците, от своя страна, малко се страхуват да се приближат, гледат изпод вежди и се кръстят всеки път, когато камбанката звънне. Ако някой от тях се беше осмелил да се приближи и да докосне поизгнилите дъски, щеше да види как в корпуса се отваря малка вратичка, през която, ако човек се наведе или е изгърбен от старост, може да мине. Говори се, че преди много години някой си бай Михал е хлътнал вътре и никой не го видял повече, но на никого не му стиска да провери.

В този ден гробището е пълно – има колкото умрели, толкова и живи, които се суетят около гробовете, скубят бурени, наместват килнати кръстове и бучат в пръстта малки свещички. Кой донесъл питка, кой баница, кой баклава – нали такъв е адетът, да се гостят духовете на умрелите, та да не им е много мъчно там, в отвъдния свят. Преливат гробовете с вино, после отпиват, мъжете запалват цигара и сумтят, а жените тихо си разменят спомени за тоя или оня покойник. Има гробове, на които никой не идва – така става, когато всички от един род измрат или пък младите са някъде по градищата или по чужбина. Но за маминдолеца няма свои, няма чужди – под всеки кръст, дори да не се знае на кого е, гори свещичка, а до нея, на парче вестник, е сложено парче от това, което са донесли за своите си мъртъвци. Обикновено хората идват рано, та като изпълнят дълга си да могат да се захванат с ежедневните си работи, та към обяд няма почти никого, само тук-там някоя баба човърка нещо по гроба и тихо нарежда – като се оплачеш на тоя, дето се е отървал от мъките, олеква ти някак.

Следобедът се изсулва кротко, дори оттатък реката, в циганската махала, е тихо. Мръква рано, студено е и хората се прибират по къщята и се гласят за лягане – умрелите са си умрели, ама и утре е ден, работа ги чака. 

И отново е нощ. Отново тишина похлупва селото и то се унася в сън. А корабът е още там – тъмна сянка над реката, мълчалив и загадъчен. Когато и последният маминдолец заспи, на върха на едната му мачта пламва малка, жълтеникава светлинка. Тънък лъч се спуска до земята и по него, полюлявани от лекия ветрец, се плъзгат безплътни сенки. Една по една те се отправят към гробището, вътрят се около кръстовете и то изглежда сякаш е потънало в мъгла. Тих шепот се носи над гробовете а неизгорелите свещички припламват – малки светулки, търсещи между редовете спомени, разпилени като сухи листа по този и по онзи свят. Като живи са тези сенки – защото, нали казват, докато макар и един човек те помни, не си умрял. Живеят в сънищата на спящите маминдолци и в тази нощ, заедно с тях, тръгват назад през годините – чак до онзи ден, когато някой за пръв път е дошъл в долината, огледал се е и е разбрал, че тук е домът му. Жълтият лъч от върха на мачтата трепка и танцува нагоре-надолу – пъпна връв, съединила последния дъх на миналото с очакваното проплакване на новородения утрешен ден. 

От изток небето започва да просветлява. Сенките се завъртат за последен път над притихналото гробище и се стопяват в сънливото утро. Готови са за отплаване – дълго, мълчаливо плаване през нощното небе. От ден в ден, от едно пристанище в друго – пътуване, отмервано от корабния пясъчен часовник, когото нечия внимателна ръка обръща отново и отново. Дълга вахта, в края на която ще се завърнат в малкия залив насред планината. Пясъкът в часовника ще застине за един ден и една нощ, миналото и сегашното ще се слеят за миг и разделяйки се ще оставят след себе си утрешния ден – куп дечурлига, които тичат край реката и се смеят – напук на всички минали и бъдещи болки и скърби.

Силуетът на кораба се размива в изпаренията над водата и изчезва, като че никога не го е имало. Във въздуха остава последният звън на камбанката – нежен, но достатъчно силен, за да пробуди света.