ХИЕНАТА

 

разказ от ИВАН ВАКРИЛОВ

 

 

 

 

 

Както казват – да му имам на българина задния акъл. То не е, че акъла ни е в задниците, ами щото като стане нещо всеки вика „Абе знаех си аз“ или „Казах му на наш Тодор, ама той си пита оная работа“. А маминдолци са хем до един българи (даже Муси циганина – и той барабар Петко с мъжете), хем са все от сой – на кой дядо му писар в кметството бил, на кой пък вуйчо му тъй бележел трупите из сечището, че никой не можел да разбере какви са тия знаци. Дяката, дето по едно време се учеше за студент – той пък все да е най-отгоре – имал бил синя кръв. Може бе, може – то аслъ, колкото мастило е похабил из тия училища и университети, като нищо може и да му е посиняла кръвта. От друга страна, обаче, когато на бай Христо помиярът му сръфа задника, кръвта дето текна си беше червена. Фукльо. Тъй стана и с хиената – като свърши данданията всеки знаеше кое какво и как, ама докато се разхождаше из селото само се чешеха по кухите чутури.

По всичко личи, че пръв я е забелязал Недин Кольо. Той обича да се прави на бабаит, особено като осмуче две-три шишета вино при Жеката. В такива вечери отваря вратата със замах, потопорчва се на прага и гледа страшно:

- Я да те видя, жено, какви си ги забъркала днес, а ?

И почва да трополи с тенджерите и да мърмори:

- Аха, картофена манджа, а…ама постна, значи…Бе ще има лобут май…

А Неда горката, се свива до печката и само го дебне – хай е вдигнал ръка, хай се е мушнала под масата. Кольо рядко посяга да удари, само му е кеф да я плаши, че така някак по юнак се усещаше, а не като в стопанството, дето му викаха Мърсъка.

Та нея вечер, след като й свил сърмите, дошъл му мерака и набързо я строил да ляга в кревата. Катурнал се и той до Неда и с много сумтене и пъшкане взел да върши оная работа, зарад която господ събира жените и мъжете под един покрив. Свършил той на две на три и се опънал възнак, а Неда се изсулила из кревата и отишла по вънка. Таман се унасял нашичкият и навън, под прозореца, се чул смях. Не смях, ами кикот - такъв един злобен, подигравчийски, да ти се обърнат червата като го слушаш. Брях, мамка му, рекъл си Кольо, тая жена майтап си прави с мене! Жегнал го тоя смях, право в сърцето го ръгнал – щото и той, като всички мъже, все се чудел мъж ли е, не е ли и ако не е мъж, то колко не му достига. Рипнал, запасал гащите и излязъл на двора. А там ни Неда, ни дявол, само някаква сянка мърдала до чешмата. Развикал се Кольо, размахал ръце, а онуй нещо се втурнало към оградата, като все се кикотело. Бързо-бързо минало през мястото, осветено от прозореца и на Кольо му се сторило, че е куче, ама не баш куче, а по-едричко, жълтеникаво и на петна. И докато нашият се чудел да го гони ли, да бяга вътре ли, то се совнало през комшулука в градината на Петко Драмсъза и изчезнало. Прибрал се Кольо, влязъл в кухнята и гледа – Неда седи кротко на миндера и нещо плете.

- Ти ли се хилеше вънка, ма? – А гласът му хем страшен, хем някак треперлив.

- Бе как вънка бе, Кольо, не ме ли виждаш, че съм тука, на? Чорапи плета, че за зимата…

И се свива уплашено. Уплашено, ама лицето й едно такова, гаче ей сега ще се разсмее, а очите й сякаш жълтеели.

- Бе аз мамицата ти…мамицата му… - Измърморил Кольо и като не можал да измисли друго, се запътил обратно към кревата.

Туй е нединкольовата история.

Но хиената не миряса. На другата сутрин, неделя беше, Динко Зарзалов беше събрал половин село в читалището – да ги кандърдисва колко хубаво щяло да бъде, ако го изберат за кмет. Облякъл новите дрехи, зализал перчема, той се изпънал на подиума и взел да се пеняви:

- Няма да е тъй вече – кат‘ стана кмет ще асфалтирам улиците, та да не си губим чепиците из калта; ще каптирам минералния извор и баня ще вдигна! И кулата – к‘во прави тая кула там, а? Ще я турим насред…

И в тоя момент видял точно напреде си едно животно – жълто, петнисто – клечи, зяпа го и се хили. Ама страшно се хили, разправяше Динко отпосле – страшно и тъй силно, че му писнали ушите. Млъкнал той, огледал се – народът си седи кротко по столовете, кой слуша, кой дреме – и сякаш никой нищо не забелязвал.
- Чиба! Чиба бе, верицата ти кучешка…

Просъскал нашият оратор, а проклетото добиче хич не ще и да знае, курдисало се току пред стола на бай Христо, раззинало една паст, не ти е работа. Кипнал му келя на Зарзалов и с все сила замахнал да го ритне. Уцелил бай Христо по коляното и го катурнал барабар със стола. И станала една – будните се развикали, спящите се събудили – ужас! А над цялата дандания гласът на бай Христо:

- К‘во ма напраи ти бе, серсемино със серсемите! Осакати ма бе, ей! Кмет щял да ми става той, кмет! Ти отсега взе да риташ хората, а какви ще ги вършиш кат‘ та изберат, един господ знае! Айде бе, хора, айде да си вървим, че тоя тука току виж и нож извадил!

Разтурило се събранието, хората се пръснали по къщята, а големите планове на Динко Зарзалов за минералната баня и асфалтираните улици кротко потънали в калта.

Три недели ваджишката хиена обикаляше из Мамин дол, кискаше са на тоя и на оня и на бая народ почерни живота. В чудо се видяхме! Отвързахме кучетата, ега я скепцат някъде по кьошетата, капани наслагахме – нищо! Няколко души взеха да ходят навсякъде с пушките си, та да са готови като я зърнат. Петко шофьорчето я видял една вечер и – бам – гръмнал я. Да, ама туй било на Кина Блажева кучето… А Кина като научи, три дни го кле и проклина, докато прегракна и накрая само съскаше като гъска. Бадева си отиде псето, значи.

И кой знае докога щяхме да треперим от пустата хиена, ако не беше Асенчо, на Муси племенника. Бяхме се сбрали двайсетина души в кръчмата при Жеката и обсъждахме как да отървем селото от напастта. Таман Дяката разправяше как в София от зоологическата градина избягал един вълк, шляел се по улиците и изкарвал акъла на хората. А Дяката, като се научил за тая работа, веднага хукнал подир вълка, настигнал го и като го сграбчил за опашката, та го фраснал с все сила о един дувар. Не можа да довърши Дяката и да каже какво е станало по нататък, щото изпод прозорците се разнесе страшен кикот. Смълчахме се ние, почесваме се по вратовете и на никого не му стиска да излезе и да сграбчи хиената за опашката. Седим си ние засрамени, не смеем да се погледнем един друг и ето ти – вратата се открехна и се показа муцуната на Муси циганина. Огледа се и влезе, а след него Асенчо. Муси вдигна ръце нагоре и с малко попски глас рече:

- Край на кахърите ви, селяни, край! Ша грей слънцето над Мамин дол и туй слънце ей го на – и сочи към Асенчо, а той горкият тъпче от крак на крак и гледа в дюшемето.

И други глупости каза тогаз Муси, ама няма да ги разправям, че то си е за резил. По-важно е какво разправи Асенчо. Хвърлил той око на една млада циганка – от кутренските – и взел да се увърта, та дано му излезе късметът. Сбарал я на тясно в кутренската сладкарница, поръчал й едно реване и един швепс, па взел да й хвърля пепел в очите. Отначало се похвалил, че е майстор дърводелец и отвсякъде го търсели, а после решил да препусне коня в галоп и взел да си измисля какво ли не. И тъкмо почнал, когато насред сладкарницата видял хиената – седи, гледа го в очите и се киска. Уплашил се Асенчо и млъкнал, а като млъкнал, млъкнала и хиената. А, рекъл си, няма страшно и пак захванал. Ама още на първата дума хиената се разсмяла тъй, че нашият едва не напълнил гащите. И тогава му светнало в циганската глава – отвори уста да излъже, хиената веднага се залива от смях, а като говори нормални работи, добичето си мълчи и даже започва да избледнява някак. Пробвал той няколко пъти и като разбрал кое как е, зарязал момата и хукнал за Мамин дол.

- Ми… туй е… - Рече накрая Асенчо, а очите му пак забити в дъските на пода.

Малей, каква врява се вдигна! Всеки крещи, всеки обяснява, всеки знае! А най-много викаше Муси – облещил ония ми ти комбали, изпъчил се като фелдфебел, целия запотен:

- Циганин, а?! Мангал, а?! Ай тоз на, циганин, да вземе да ви отвори очите! Акъл е туй, ей, акъл! – И блъска Асенчо по гърба, ама тъй, че оня само дето не падна.

А като се навикахме едно хубаво и като поляхме акъла на Асенчо със сума ти и ракия, лека-полека се усмирихме. Стана ни ясно отде се е взела тая проклета хиена и защо тъй обикаля и тормози цялото село. Ясно, ама и срамно ни стана. А на човек като му стане срамно, вземе, та си иде у дома, да не го гледат другите. Тъй направихме и ние - вкупом се юрнахме към вратата и като мърморехме „А лека нощ“, се разотидохме кой откъдето е.

А хиената се повъртя още ден-два, покиска се и се загуби. Отдъхна си Мамин дол, отръска перушината си и животът пак си тръгна по пътя. Тръгна той, ама малко по-инак – намаляха ловните подвизи, намаляха и подвизите по тънката част и всеки гледаше да не изтърве някоя опашата лъжа, че току виж хиената се появила пак. Туй горе долу добре, ама две години не можахме кмет да си изберем – вземе, та се появи някой мераклия, ама нали го е страх да лъже, как да убеди хората да гласуват за него?

Ами туй е за хиената. Жив и здрав да е Асенчо, че ни отърва от тоя звяр.