ОМИР

 

разказ от Ина Крейн

 

 

Седях на плажа и гледах перестите облаци, грациозно плуващи по небето. Тишината лежеше на палмово листо и размахваше ветрило от слънчевата топлина. Ухаеше на море, спряло време и детски смехове. Исках да се разтопя между вълните и завинаги да остана там.

Гласът на продавача ме извади от блаженството на тишината и недоволно се обърнах да видя кой разкъсва ленивото спокойствие на плажа. - Мъж на неопределена възраст – между 40 и 60,  с типично гръцки профил, черна къдрава коса, левантийски нос и леко присмехулна усмивка на лицето. Нито слаб, нито пълен, просто мъж, който работи здраво.

Какво викаше той така ясно отчетливо, дори драматично, кръстосвайки пясъка от единия край на ивицата до другия? Напрегнах се да хвана смисъла на думите му – курсът по гръцки явно не бе отишъл напразно. „Пресни понички за децата, сладки и солени! За децата, майките и бащите! Пресни понички за всички!“

Учителската деформация явно взе връх в мен, защото започнах да анализирам онова, което току-що бях чула. Имаше нещо нетипично в начина, по който говореше. Зачаках с нетърпение да  чуя  цялата тирада на връщане и с радост открих, че наистина говорът на  човека преди малко бе различен от този на останалите продавачи през деня, предлагащи чанти, бижута, рокли, шапки  и сладкиши.

Дикцията му бе перфектна, сякаш е актьор или начален учител. Изговаряше целите думи, слагайки логическо ударение всеки път на различна фраза от произнесеното. При всяко минаване бе различна емоцията, с която насищаше повтарящите се думи.

Изминаха няколко дни. Не спирах с изненада да установявам колко различно можеха да звучат изреченията за пресните понички. Понякога мъжът ги казваше ядосано, гневно, сякаш рецитираше древногръцка трагедия. Може би затова го нарекох Омир – гласът му напомняше монолога на  Хектор, който някога бях слушала като дете. Друг път звучеше философски примирено, уморено, но никога щастливо. Имаше случаи, когато явно улавях иронията, с която „рецитираше“ фразите, или тъгата, с която ги изпълваше в края на деня. Любопитството така ме бе обсебило, че последния ден преди заминаването обратно реших да го заговоря в късния следобед с риск да си имам неприятности.

Повиках го да си купя поничка и докато той внимателно я завиваше в салетка с щампирани маслини, уж между другото вметнах част от своите наблюдения.

– Боже господи! - засмя се мъжът искрено – Мислех, че никой не обръща внимание на моята словесна акробатика. – Вие да не сте колежка?

Омир се оказа колега учител, който играе в любителска театрална трупа древногръцки трагедии. И понеже моят гръцки не бе на необходимото за дълги разговори ниво, уговорихме се да довършим нашия диалог на английски и чаша узо след края на работния му ден.

Мъжът бе точен като английски часовник и за разлика от шумното му провикване на плажа вечерта говореше тихо, подбирайки внимателно думите. Обсъждахме тяхната и нашата образователна система, проблемите, учениците, учебниците и  още куп скучни неща.

Около 21 часа той възпитано се извини, че трябва да тръгва. Явно съм го погледнала иронично, защото зае театрална поза.

– Вечер работя в една специална таверна – обясни ми усмихнато той, после добави тихо. – Имам майка и болна сестра, за които трябва да се погрижа като единствен мъж у дома. Но ви нося малък подарък, да ме запомните и пак да се върнете тук.

Пакетчето беше красиво опаковано и нямах търпение да го отворя, макар  вътрешно да бях почти сигурна, че е символичен сувенир. Бях приятно изненадана да установя, че колегата бе решил да ми остави като спомен откъси от „Илиада“ на Омир в свое изпълнение.

И за какво ни разказвате всичко това, ще попитате вие? За да знаем, че учителите не само в България работят на две или три места, за да свържат семействата им двата края?

Не, скъпи мои, не за това - единствено заради Омир.