КЪЩАТА С ПЕТУНИИТЕ

разказ от ИНА КРЕЙН

 

Разказът е получил ПЪРВА награда в категория "Проза" в IV международен конкурс, "По стъпките на лятото" на фондация "Буквите"


Между потока и алеята с диви сливи в горещия летен следобед спеше къщата с петуниите. Или може би  само припичаше старите спомени  в прегръдката на лятното слънце. Сънят бягаше от уморените мисли на старицата и се протягаше като дворна котка в аромата на диви петунии. Колкото красиво бе морето от бели, розови и лилави цветчета около постройката, толкова по-смразяващо болезнена бе грозотата й. С излющена мазилка, счупени прозорци и прогнили парапети на балкона, тя приличаше на  ранен инвалид от войната на времето, което бяха зарязали на произвола на съдбата.

Между петуниите пробяга зеленикаво весело гущерче. Малко по-нататък под къпините, обхванали като в страстна прегръдка двора,  размишляваше върху смисъла на човешкото съществуване една мъдра змия.

А хората минаваха по прашния път покрай къщата, поглеждаха я виновно в горещата мараня и отминаваха. Тя също ги посрещаше с копнеж и надежда, когато се приближаваха, а после ги изпращаше с прикрита въздишка, щом отминаваха. Старите ú гърди изскърцваха протяжено, някой от счупените прозорци прозвънтяваше и глухо отекваше като плач в тишината на летния зной.

- Призраци, много призраци има в старата къща – говореха хората.  – Който влезе там през нощта, му открадват душата.

Хлапетата боязливо поглеждаха тъмния силует на  постройката и хлад докосваше сърцата им.

Кукумявките царствено се разполагаха по покрива и тяхното зловещо куку-мяо караше дори неверниците да се прекръстят.

Така минаваха летата на старата къща, тя се прегърбваше все повече, приближаваше се към земята, за да се слее с нея и най-после да намери покой, а петуниите цъфтяха безмилостно в своята дива красота, между къпините,  тръните и самотата, между тишината и забравата.

Това лято обаче пред къщата спряха няколко модерни коли. От тях се изсипаха като шепа гласовити лястовици наследниците на наследниците на къщата. Разгърнаха планове, скици и документи, започнаха спорове, заплахи и излагане на аргументи.

- Както и да я продадем, печалба няма да има – говореше много авторитетно  брадат мъж на средна възраст. – Вижте колко много сме. Като разделим печалбата от продажбата, ще остане само някой лев за напиване.

- Тогава какво –  озъби се възрастна дама - да я подарим ей така на общината ли, все пак е наследство. Полага ни се по закон.

- Предлагам – бавно  сложи очила с тънки рамки мъжът с брадата – да се откажат всички в полза на един.

- О-о-о – чу се като ръмжене на кучета, готови за бой, от всички страни.

- Не ме разбрахте правилно – отново намести очилата  брадатият – който я вземе, ще я ремонтира и приема всички нас веднъж в годината на гости. Ще бъде като повелител на  рода.

- Не съм съгласна - отсече като нож изрусена млада жена и погледна подигравателно всички. – Ако аз купя къщата, ще бъде само моя. Ще си направя къща за гости. Е, - засмя се  тя - може  да идвате винаги, но ще си плащате.

Къщата слушаше и сърцето ú се пълнеше с мъка така, както не бе   дори през войната, дори когато стопанката погреба в градината починалото от глад дете, дори когато мъжът бе отведен в една тъмна нощ от пазителите на новия строй като неблагонадежден. Това бяха децата на оцелелите тогава деца. Всички те искаха нейната смърт. Хладнокръвно, жестоко, равнодушно. Сякаш нямаха сърца, а портмонета в гръдните кошове.

- Тая жега направо ме смазва – изпухтя дебел млад човек в края на групата.  – В началото  на селото има мотел, цените  едва ли са солени. Предлагам да идем на климатик, студена ракия  и душ. Е, може в различна последователност. Пък утре на хладно да вземем решение  какво да правим с тази рухваща съборетина.

- Аз ще остана тук. – внезапно се чу тих мелодичен глас.

Сякаш едва сега я видяха. Крехко момиченце, като стръкче бяла петуния. С къса къдрава коса и сини очи незабравки. Мъжът с брадата отвори уста нещо да каже, но русата жена го спря.

- Като иска, нека остане. Една нощ с призраците ще ú дойде добре. Малко да охлади ентусиазма ú относно корените, семейното родословно дърво и подобни глупости.

Цялата група се обърна към момичето. Тя беше внучка на дъщерята на последната господарка на къщата. За разлика от тях бе отчайващо бедна, а имаше наглостта да иска къщата и да се премести  да живее тук.

Съжаление се четеше в очите на другите, но и някаква тиха радост. Това същество не бе  от техния свят. И никога нямаше да бъде.

Тишината отново прегърна къщата, а момичето разтвори очи и прегърна спомена, петуниите, потъналите в прах и плод къпини и бягащите между цветята гущерчета. Приседна на двете каменни стъпала пред вратата и се загледа в градината. Златното лято бе дарило с плодове дърветата в двора от бурени. Смокините с натежали сърца въздишаха, бременни от сладост, очаквайки някой да протегне ръка и да откъсне медените плодове. Хлапетата от махалата отдавна биха го направили, но страхът от змии  ги спираше да прекрачат прага на дома. Сливата светеше като отрупана със златни пендари, а ароматът на зрели плодове се смесваше с уханието на петуниите. Всичко това изпълваше душата с мъка, копнеж, светлина   и спомени.

До каменната ограда прасковата бе наляла плод, а лозите, оплетени с тръни и буренак, криеха свисло грозде.  Къщата бе приготвила богат пир за своите скъпи гости, като стопанка, очакваща  сватове да дойдат, за да празнуват ново начало, но само тишината и синеокото момиче стояха в лятната привечер и  дишаха с миналото и настоящето чрез обичта.

Момичето влезе в малката стаичка и се сви на кълбо, щом тъмнината почука на прага. Сънят дойде – последно причастие за къщата, обречена на смърт. Тя влезе в съня на момичето и започна своя разказ за времето, когато бе красива и млада, а  стаите и дворът бяха пълни с детски смехове. Вечер стените попиваха любовните ласки  и въздишки на съпрузите. Разказваше за прекрасните утрини с дъх на мекици, за вечерите - с аромат на петунии, целувки и плодове. Къщата разказваше, разказваше, разказваше... Момичето разтваряше все по-широко своята светла душа да изпие всяка казана дума и запечата всеки изречен спомен.

- И запомни, моя последна надежда и последна обичана дъще,- прошепна нежно къщата на разсъмване.- Спасението е точно в центъра на двойното мазе, под тухлата, където  змията спи.

Момичето трепна и отвори очи. Сърцето ú биеше трескаво, а на бузите си усещаше милувка от майчина топла ръка. Повтори няколко пъти последните думи от съня. Стана и отвори вратата на мазето. Слънцето се процеждаше като капки надежда през отворените прозорци.

Започна да слиза бавно по скърцащата стълба. Помнеше  къде започва двойното мазе, веднъж бяха слизали с най-старата баба там. А змията? Потрепери от студ, но продължи  смело. Дръпна капака и се озова в центъра  му. Огледа се, без да мърда. Очите й свикнаха с полумрака. Нямаше змия. Дори тя бе изоставила къщата. Тогава видя кожата. Бе останала като белег на рана.

Групата шумни наследници се изсипа рано пред къщата. Петуниите радостно се усмихваха. Дори къщата се бе поизправила в утринната хладина. Момичето  изтича напред и изрече на един дъх:

- Купувам къщата!

Огледаха я отново от главата до петите съжалително всички наследници.

- Купувам къщата - повтори тя. – Плащам веднага – в злато.

Къпината, смокинята и отрупаната с плод слива ахнаха, а плодовете им  се пукнаха от изненада. Петуниите  надигнаха ароматни чашки и въздухът затрептя от уханието.

- Спасени сме! Спасени сме! – шепнеха петуниите, камъните в двора и гроздовете на скритата лоза.

Кукумявките се спогледаха и отлетяха, а къщата, разтворила душа в лятната утрин, кихна радостно и се засмя.