КАМЪК ЗА БАНЯ

разказ от ИНА КРЕЙН

 

 

 

 

- Трябва да легне като сърце на дланта ти – тихо ми обясняваше баба. – Да  усетиш неговата сила и топлина.  Вече  си голямо момиче – трябва да имаш свой камък за баня.

Тази традиция - щом детето стане девойка, майката или бабата да изберат заедно с нея камък за баня, бе  неписан закон в моето село. Мигът бе изпълнен с трепет и скрито очарование, сякаш предстоеше намиране на бойно оръжие, с което нямаше да се разделя никога. Тази вещ щеше да стои до възглавницата ми и ако потрябва, да ме пази от всяка опасност.

Спомних си разкази, чудновати и магични, пълни с истина и мистерия, които  слушах от мъничка по женски събирания. С точно такъв камък за баня жени бяха смазвали глава на змия, пропълзяла до леглото им, бяха опазвали честта си, бяха се спасявали от зли кучета и неканени посетители. Затова избирането му не беше проста работа, а изключително отговорна задача.

Стояхме на реката и прехвърляхме  камъни, но никой от тях не прилепваше към дланта ми. Той не трябваше да има остри ръбове, но и не биваше да бъде абсолютно гладък. Неговата отговорна роля бе да „полира“ кожата и да я прави бебешки мека и нежна, а след тайния ритуал на специално изтъркване, което бях виждала да прави баба, ароматна като пролетна утрин.  И не само това – трябваше да се слива със силата на ръката като нейно продължение, за да бъде  и сигурна защита.

Затова старателно търсех своя камък и нямах търпение да отида на своята първа „женска“ баня с другите жени от селото.

- Ето къде си се скрилa – галено  чух да се кара  моята обична баба на някого и се обърнах. – Дай  си ръката, чедо, - докосна ме  тя по рамото.

Обърнах се и разтворих малка длан. Слънцето надвеси любопитно глава между клоните на върбите, а листата отвориха зелени очи. Камъкът легна послушно между моите пръсти като куче – нито голям, нито малък, нито гладък, нито с ръбове, точно какъвто трябваше да бъде. Усмихнах се цялата. Огледах се – усмихваха се и върбите над мен, а престилката на баба грееше от щастие.

Не казахме нито дума. Мълчаливо вървяхме към къщи, гордо вдигнали глави – аз, защото бях вече голяма, а баба – понеже бе намерила за любимата внучка точния камък, който щеше да ú служи вярно цял живот.

За много хора това, което разказвам, може да звучи нереално или далечно. За мен този спомен е лъч светлина, вълшебна машина на времето, с която душата пътува между светулките спомени, за да получи сила и свобода.

Когато утрото изми косите си на чешмата пред бялата ружа, приготвих своя багаж за първата специална баня. От кухнята ухаеше на мафижи – изпържени тестени панделки, които заливахме със сироп от специален вид метла и хапвахме сладко. Само че този път бяха предназначени за всички съседки, които трябваше да почерпим заради моето влизане в „женското общество“.

Баба също приготвяше своя багаж внимателно. Знаех наизуст какво слагаше в тъканата торба – намачкани цветя от роза, разбъркани на мека кашичка със сапун, хума, разтвор от оцет и преварена вода, сода за хляб с няколко капки зехтин, две захарни петлета, дървен гребен и дрехи за преобличане, а най-отгоре – двата камъка – моя и нейния.

Банята бе на няколко километра от селото и до нея ходехме пеша. Сега бих нарекла това „информационен селски бюлетин“, тъй като всяка жена споделяше какви новини е научила за тези няколко дни, в които не се бяха виждали. Така разбирахме кой какво е направил в селото или близките до нас села.

Неусетно стигахме до сградата на банята. Сякаш виждам усмивките на тези, които четат малкия разказ. С баба се къпехме у дома всеки ден – в коритото под асмата, между големите зелени метли, преди да си легнем. Но ходенето на селската баня бе нещо различно, то бе споделяне, общуване, ритуал. И аз  го обожавах.

Бях наблюдавала хиляди пъти как баба използва камъка, уж беше лесно, но сега усещах тръпки по мокрия гръб въпреки жегата. Ами ако той се изплъзнеше и се изтъркаляше чак до басейна? Щях да стана за смях, да изложа и себе си, и своята баба. Тя сякаш усети моето напрежение и стисна ръката ми. Погледнах слънцето, сега ми се стори, че облаците се кискаха подигравателно и поклащаха многозначително къдрици.

От парата не виждах нищо. Седнахме на крайното коритце и се намокрихме с топла вода. Баба постла мушамичката на плочките и извади всички необходими неща. Първо разбъркахме хума с малко вода и зехтин и си намазах косата. Завих я на руло и сега идваше ред на камъка. Отворих бурканчето с листенца от рози и сапун -  започнах да топвам камъка в него и да масажирам и търкам тялото. Стисках  го здраво, а той като жив подскачаше в дланта ми и аха-аха да го изпусна за мой срам. Трябваше да внимавам с натиска върху различните части на тялото – баба ми бе обяснила всичко – къде да  търкам по-силно, къде само да галя кожата, къде да намокрям допълнително. Когато стигнах до коленете, очите ми се напълниха със сълзи. Нямаше да се справя с кръговите движения. Идеше ми да потъна в земята. Дори ми се привидя в средата на басейна между парите лице на жена, която ме сочеше с пръст  и се смееше на моята непохватност.

- Ще ми помогнеш ли малко с гърба? – тихо попита баба и ме погледна особено.

Нямах сили да отговоря и само кимнах с глава.

Стоях с гръб към жените и сълзите ми се смесваха с парата от топлата вода. Докато търках гърба на баба с нейния камък, тя стоеше полу-обърната към мен. Видях как устните ú бяха свити на черта. Досрамя ме. Преглътнах сълзите си и бързо извърших каквото трябва. После грабнах моя камък и леко отхлабих натиска. Усетих как той „заплува“ в дланта ми и  вече нямаше опасност да излети. Нататък беше лесно.

Накрая намазах петичките със зехтин и сода, изплакнах косата от хумата, после последваха железните редувания на пет серии топла и пет студена вода, накрая оцетената течност направи косата ми да скърца от чистота и бе мека като заешки пух, а кожата беше гладка като мед и ухаеше на разцъфнала роза.

Вървяхме горди по пътя обратно и ядяхме захарните петлета. След баня бяха изключително вкусни. В селото срещахме мъже и жени, младежи и ми се струваше, че всички ме гледат особено и се усмихват някак странно. Дори облаците изненадано бяха се умълчали, а върбите се извъртяха любопитно да ни огледат, когато ги задминахме. Как иначе – едно сребърно и едно тъмнокосо момиче се прибираха у дома, първото – дало пореден урок по смелост на своята внучка, а второто – спечелило своята първа момичешка победа.

През годините с моя камък за баня преживяхме вълнуващи приключения – разбихме носа на един досаден ухажор, прогонихме заблуден гущер, спасихме се от нахално куче, с него се къпах преди своята първа любовна нощ. Всички тези пъстри моменти в живота ми той пази и досега мълчаливо и вярно. И не само моите.

Когато баба замина за Там, в ковчега сложихме до главата ú нейния камък за баня.

- Ако стане грешка и не отиде в Рая, ще ú потрябва – каза многозначително баба Евангелия.

Тогава проумях, че във всички разказани  странни истории  има частици истина. И камъкът отпътува с нея, да ú служи вярно Там, както вярно  ú бе служил тук.

До нощната лампа, когато заспивам и когато отварям очи, нямам нито икона, нито снимка на смъртен човек. Там стои като най-верен страж моят камък за баня, който ми служи вярно тук, а когато и аз отпътувам Там, също ще бъде с мен - как иначе ще ме познае моята  обичана баба, когато се срещнем?

 

 

* Разказът е отличен с Първа награда в раздел Проза на националния  литературен конкурс „Рада Казалийска“ – 2015г.