ЧИЧО САШЕ

 

разказ от ИНА КРЕЙН

 

 

 

 

Автобусът бавно и уморено навлизаше в София. Къщите повдигаха сънено клепачи и ги затваряха пак. Утрото търсеше в тъмното светлина, а градът се наслаждаваше на последните минути тишина.

Предстоеше ми кошмарен ден. Ако можех с едно мигване да се върна в света на детството! Първият спомен се търкулна пред мен в образа на чичо Саше. Как иначе! Децата от целия блок го обожавахме. Не че имаше пари, нито беше актьор или известен спортист. Бе обикновен санитар, а възрастните с половин уста намекваха, че май е лежал и в затвора, но нас това никак не ни вълнуваше. Той беше наш спасител и благодетел, пазител на всичките ни тайни и най-верният приятел, на когото винаги можехме да разчитаме.

- Чичо Саше, гумата на колелото издиша!

- Готово, сега ще оправим нещата!

- Чичо Саше, не мога да си реша задачите от домашното!

- Дай насам тетрадката!

- Чичо Саше… Чичо Саше.. Чичо Саше…

Споменът ме стопляше бавно. Бях дете и не осъзнавах, че всеки ден този грозноват мъж, който обичаше да си пийва повечко и не бе от най-верните съпрузи на света, даваше на мен и глутницата шумни зверчета от блока уроци по човечност и мъдрост, нямащи парична цена.

Пространството пред входа приличаше на непроходима джунгла от тръни и треви. В нея от балконите хвърляха костилки, найлонови торбички, огризки от вечеря, непотребни вещи. От последното най-щастливи бяхме ние. Ровейки в боклуците под терасите, намирахме невероятни „съкровища“.

Един ден чичо Саше ни събра. Огледа ни, подсмихна се тайнствено и заяви тържествено:

- Ако до пет следобед изчистим  – тук направи театрална пауза, а ние го гледахме в устата, сякаш от там щеше да изскочи най-малко кит – ще ви направя  беседка, люлки и катерушки.

Бяхме онемели от щастие. Нито за миг не подложихме на съмнение думите му. За разлика от другите възрастни, той никога не даваше празни обещания. Не се замислихме откъде ще намери материал, как ще стане цялата работа въобще. Козирувахме и започнахме бясно скубане, късане, дърпане, събиране и изхвърляне на всичко, което сметнахме за „боклук“.

В 16.15 /няма как да забравя заветния час и минута/ извиках така, както и Аристотел не е крещял „Еврика“:

- Чичо Саше, дървета!

Усмихнат, с навити ръкави и сериозен като училищен директор, той се приближи да инспектира откритието. Клекна до всяка малка фиданка, погали листенцата, огледа клонките и стъблата, почеса се по главата и отсече:

- Дървета!

Прихнахме. Той ни изгледа уж свирепо,  ала сините му очи се смееха:

- Дивачки. Някой е хвърлял много упорито костилки от балкона преди година - две. Хванали са се, ама трябва да се облагородят. За тази работа се иска майсторлък и калеми.

- Чичо Саше, - започнах колебливо, но мъжът ме прекъсна успокояващо. – Всичко ще бъде наред, хлапе.

Много скоро станах свидетел на събитие, което никога повече вероятно няма да видя. От всеки апартамент започнаха да свалят пред входа излишни мебели от тавани, мазета и балкони. После се чу звук на резачка и вече бе ясно откъде ще дойде материалът за пейките, беседката, люлките и катерушките. Чичо Саше като генерал ръководеше операцията и макар да бе само един санитар, всички съседи следваха неговите заповеди без мрънкане.

Втората операция по облагородяването на дивачките завладя с мечти мъжкото съсловие в блока без изключение.

- Като почнат да дават плод – обясняваше разпалено чичо Саше – ще си направим казан в мазето и ще си варим чиста ракийка, без захар, двойна преварка - еликсир, лекарство против всички болести – на което мъжете кимнаха в пълно съгласие.

Жените заеха отбранителна позиция - „пияници с пияници, няма да изтрезнявате тогава“,  ала бяха прикоткани с обещание патокът /тоест слабата ракия/ да им бъде дадена за миене на прозорци. От него те светвали  като венецианско огледало, а от първака /най-силната/ ще им отливат за разтривка на децата през зимата, защото това е то истинско лекарство, не  като скъпите боклуци в аптеките, дето струват майка си и баща си и работа не вършат.

Споменът за чичо Саше и дивачките ставаше все по-слънчев и душата ми разперваше криле въпреки умората, предстоящия тежък ден и глупостите, които бях извършила напоследък. Виждах как през годините мъжете от блока седяха вечер в беседката на чаша сливова ракия, а ние висяхме като маймуни по дивачките, така майсторски облагородени, че имаха повече плод, отколкото листа.

Трябваше да ида да ги видя, дивачките и чичо Саше, ако още беше жив. Щяхме да седнем на пейката под любимката ми, наречена от мен „дървото на живота“ и да си говорим за хубавото старо време, в което хората общуваха, а децата играеха. Когато вършех бели, а синеокият мъж ме прикриваше благородно, без да иска нищо в замяна.

През лятото, разбира се, имахме режим на водата. Нощем пълнехме кофи, шишета, кани и буркани. Никога не забравях да отделям живителна течност за моята дивачка, която даваше бели сладки сливи и имаше най-хубавата сянка на света. Когато веднъж водата не дойде няколко дни, аз не изпих онази, отделена за дървото, а го полях въпреки крясъците на майка ми, че съм същата откачалка като чичо Саше, което приех като комплимент.

Всъщност, връщах се в София не толкова, за да свърша лично работата с идиотите в банката. Това можех да го направя и в Северна Гърция, където от години блъсках. Имах нужда да се докосна за малко до онези години, в които нещата бяха истински. Да поседя под „дървото на живота“ с чичо Саше с надежда той да реши задачата ми за домашно, която аз от години все не успявах.

В шестнайсет и петнайсет бях пред блока. Не можех да повярвам на очите си – от беседката, пейките, люлките и катерушките бяха останали само грозни парчета, натрошени със злоба от времето и хората. Някои от дивачките бяха отрязани. Пред входа пространството отново бе заприличало на непроходима джунгла, в която все още се виждаше тъничка бяла пътека, водеща до моята любимка, „дървото на живота“. Тя бе оцеляла по незнайно чудо. Под нея някой бе сковал нескопосано мъничка пейка, на която седеше млада жена, бутайки напред-назад  количка с бебе.

Четях за стотен път избелелия некролог. Майката прегръщаше детето, а дивачката ги галеше с нежността на сянката си, както мен преди много години. Споменът пристъпи на пръсти и ласкаво докосна душата ми.

- Всичко ще се оправи, хлапе – чух гласа на чичо Саше до сърцето си. – „Дървото на живота“  не умира, докато има майки и деца.

Отново погледнах дивачката, жената с бебето… и се усмихнах през сълзи.