ЧИЧАК

 

разказ от ИНА КРЕЙН

 

 

 

 

Студеното мъгливо утро завиваше деня с пухкави шалове мъгла и намусени облаци. Асфалтът проблясваше като полиран и превозните средства танцуваха утринен валс по спящите улици на града.

Бързах за автобуса, по-кисела от панер с лимони. Нямах билет, местата преди празника бяха изчерпани. Имах само един шанс - шофьорът да ме вземе на служебното място зад себе си. Трябваше да избягам за ден-два от града, себе си и лошия късмет, лепнат за мен като нежелан ухажор.

Пристъпвах от крак на крак на сектора. Оставаха десет минути до часа, обявен за тръгване, а автобуса го нямаше. Струваше ми се, че ще колабирам от напрежение.

- Моля пътниците за осем часа по линия София – Кулата да изчакат на сектора. Автобусът не е отменен, ще пристигне със закъснение.

Прехапах устни, а лошият късмет протегна ръце за прегръдка. Обърнах му гръб и в този момент съзрях превозно средство да се насочва към чакащата тълпа. Хората зажужаха – автобусът бе „втора ръка“, пускаха ги, когато се случи авария – да спасят временно положението.

Вратата се отвори и пред множеството слезе един … чичак. Изглеждаше на неопределена възраст - с каскет, мустаци и смешно големи ръце. Очите му, ярко зелени, гледаха иронично. Дали щеше да ме качи без билет?

- Дано не е пиян - недоволно „изръмжа“ жената до мен.

- Точно тези резерви правят големите катастрофи – наля масло в огъня специалист мъж.

Шофьорът се направи, че не ги чува. Бързо въдвори ред, за нула време прибра чантите в багажника, а мен настани на служебното място странно миролюбиво.

- Добро утро на избраните от съдбата пътуващи по най-хубавия маршрут в света с най-красивата стюардеса – заяви по микрофона той и аз онемях. – На вашите услуги извиканият по спешност редник Димитров.

Тембър, дълбок като кладенец, топло прегърна пространството и го зави с кадифе. Джоко Росич, Леонард Коен и Бари Уайт си бяха дали среща в гърлото на непознатия. Усетих трепване чак до корена на душата си и се загледах към хълмовете навън.

Лошият късмет подтичваше до автобуса и сякаш искаше да го спре на стоп, но много скоро му стана ясно, че с този шофьор няма никакъв шанс. Машината плуваше по асфалта леко и гладко, а скоро се оказахме на ретро-концерт с удивителни анонси, които усмихнаха мен и киселите пътници.

- За всеки, имал щастие да обича или все още чакащ да срещне избраната - „Влюбена жена“ и Барбара Стрейзън. Можете да танцувате мислено или да се наслаждавате на прекрасните пейзажи навън, понеже сте в автобуса на топло.

Изслушахме родни и световни хитове, осведомихме се за пътната обстановка и интересни забележителности, покрай които минавахме.

Денят развиваше своите шалове от мъгли, слънцето надничаше весело между сърдитите облаци, а душата ми бавно отваряше светли очи. Може би лошият късмет щеше да се изпари заедно с отиващата си сивота на деня.

Приближавахме Благоевград и чичакът съобщи:

- Имам няколко изненади за вас. Всички до една - приятни.

Направи пауза и продължи:

- Понеже това е моят любим автобус и пътувам по най-удивителния маршрут, малко съм се увлякъл.

Още глътка пауза.

- Пристигнахме с двайсет минути по-рано. Тръгваме след половин час.

Недоволството се изсипа от всички страни върху водача на превозното средство.

- Времето е прекрасно, поръчал съм го специално за вас – осведоми пътниците той и отвори вратата.

Хората помърмориха, но слязоха и се запътиха към близките кафенета. Нямах настроение за разходка, нито бях гладна или жадна. Седнах на пейката пред буса. Възрастен мъж, странно облечен, и явно „не сам“ вървеше напред-назад, търсейки храна и пари от хората, които се отдръпваха гнусливо от него.

- Как сте, декан Петров?

Не можех да сбъркам тембъра. Чичакът от автобуса подаваше кафе и баничка на „оръфания“ мъж. Явно често се виждаха, защото просякът се усмихна и промърмори нещо като „Още жив, Диоген търси хора“. После се отдалечи на няколко крачки, а шофьорът седна до мен.

- Този човек беше декан на престижен университет. Уволниха го по партийна линия преди години. Целия си живот е дал за науката. Не го преживя. Мозъкът му не издържа.

Погледнах просяка внимателно. Хранеше се изискано, сякаш бе на гала вечеря.

- Откъде знаете всичко това? – учудено го погледнах.

Чичакът нямаше повече от петдесет години, а очите му с цвят на гора хвърляха светкавици.

- Работехме заедно.

Говорихме за живота, за силата в нас, за шанса, за достойнството и съдбата. Вятърът гонеше мъглата и слънцето се протягаше в хамака на белите облаци мързеливо. Не виждах своя лош късмет наоколо. Може би щях да се справя.

Потеглихме отново на път.

Настроението се повишаваше постепенно и вече не мислех за случката от престоя. През Кресненското дефиле минахме като на ски слалом и аз очаровано гледах как големите силни ръце на водача плъзват автобуса послушно и леко по завоите.

- Извинявай – обърна се шофоьорът към мен. – В жълтата чанта има бутилка узо и мънички чашки. Нали си ми стюардеса?

Докато наливах по глътка питие на всеки, зеленоокият мъж пусна гръцки хитове с бузуки и преди Петрич вече приличахме на голямо семейство, тръгнало на екскурзия с най-веселия екскурзовод на света.

От сивото утро, недоволните пътници и моето кисело настроение не бе останало и следа.

На Кулата слязоха последните няколко души. Останах последна, за да благодаря на шофьора за най-прекрасното пътуване, което бях имала някога.

- Какъв беше поводът за почерпката – попитах весело, обръщайки се след последното стъпало. – Да нямате рожден ден?

- Баща ми почина вчера. Дано успея да се върна за погребението. – глухо отрони той и затвори вратата.