ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ

 

Необятния син воал остана зад гърба ни. Морските нимфи ни помахаха, а гларусите изкрякаха за сбогом. Пред нас земята все повече се набръчкваше от най-различни по големина и форма, обрасли с дървета, старопланински масиви. А по сгушените в нозете им миниатюрни заблатени полета съсредоточено крачеха в крак с времето дългокраки щъркели.

Отдалечавайки се от морето, ние навлизахме в един друг свят, изпустял от човешко присъствие и едновременно с това, а може би точно заради него, изпълнен с живот и мир, с движение, но и със спокойствие.

Наскоро цъфнали слънчогледи ни се усмихваха със заслепително златисто. Покрай пътя клони отрупани с жълти сливи се покланяха и ни приветстваха с „добре дошли”.

Имах странното усещане, че пътуваме и все повече се приближаваме към слънцето. И ако това бе просто усещане или химера, то онова, което очите ми улавяха през прозореца на автобуса бяха картини от приказен свят, дотолкова ми изглеждаше далечно и непознато. А бързината, с която се движехме, го правеше на моменти дори непознаваемо.

И да... Ето едно същество, приличащо на бял кон, но с осанка на еднорог, което препускаше свободно и величествено из своето малко царство – последната зелена поляна. И то преди да ни погълне, застроения и въплътен с човешко присъствие, свят, хищнически спотаил се между огромните скалисти масиви.

На входа ни посрещна, наежен и обгърнат с грижи за своите кокошки, петел. Той риеше с крак и неспирно се оглеждаше. Прелитащото огромно чудовище, в което бяхме ние, го накара бързо и тревожно да събере харема си. А после... После не знам.

***

Стюардесата съобщи, че в града няма да има престой и ни пусна музика. Припевът неспирно набиваше в ушите ми – „не, не поглеждай назад, не се връщай в отминало време”.

Как ли бих могла да го направя, след като в този момент дори и трошичка спомен не беше останала от онова, което бе зад гърба ми. То ми приличаше на... Да, ето точно на това – скелет на изяден от ръждата автобус, който с времето навярно щеше да изчезне безследно.

И щом го зърнах, усетих как ме прободе една мисъл като светъл лъч, но вместо радост, почувствах тъга. Всичко изградено от човека, както и самия той, и живота му, и света му – е преходно, подвластно на времето.

Какво ли значи нещо да е зад теб или пред теб, след като всяко преживяване е просто миг и той не е в кой да е, а настоящия и не къде да е, а в теб самия.

***

А над нас небето се покри с тъмни облаци. Вятърът сърдито задуха, вдигна прахта по пътя ни, заогъва клоните, разтрака знаците и табелите, и започна да ни цели с капки дъжд. Аз примигвах с очи и се опитвах да видя нещо през размацания прозорец. Там отвън, през мъглата и времето, да надникна в душата на лятната буря, да попия от страстите на природата.

А когато го открих, разбрах, че по-скоро съм търсила огледало, отразяващо моята душа – една малка козичка, бяла с черни петънца по гърба, стоеше със спокойствието на великан, качила се, незнайно кога и как, върху каменен зид. Веднага след това зърнах повехнало и съхнещо слънчогледово поле. А после... Отклониха ни по един черен път, защото била катастрофирала някаква цистерна.

Автобусът се затлачи с хода на крокодил, изгубил реката си. Мъглата от прах стана още по-гъста и непроницаема. И все пак на един завой успях да видя пъплещите пред нас автомобили. Заприличаха ми на семейство огромни трудолюбиви мравки.

Една пчела пък, навярно подгонена от прахта, неистово се блъскаше ли блъскаше в прозореца ми отвън. Помислих си – иска да избяга, да се скрие... А само да можеше да знае, че истинската опасност за нея е точно зад тази невидима преграда. Обаче тя не знае...

Често пъти ми се е случвало да съм на нейното място, и също като нея, не съм знаела. Кой ли знае? Соколите, които прелитаха над нас дали знаеха, а лястовиците, а чучулигите...

***

Най-сетне излязохме от мъглата, едновременно с това се отдалечавахме и от старопланинските възвишения. Горските нимфи ни помахаха за сбогом. Стадо от крави, пасящи на една наскоро ожъната нива, ни посрещнаха с доволно мучене и сластно преживяне.

Срамежливо навели глави, поле слънчогледи се сбогуваха с живота си, пренасяйки се в жертва на човека. Вятърът беше утихнал. Капките дъжд изчезнаха, а небето просветля и изчисти взорът ни километри напред и встрани. И сякаш с едничка цел, да видим как величествено и неподвластни на времето, някъде в далечината пред нас, се издигат Родопите.

Гледах ги и имах чувството, че автобусът не се движеше. Дълго време те ми приличаха на огромни скупчени белезникави облаци, кацнали върху земята. Чудех се, защо са там. Дали за да ни бранят от сърдите богове, защото изглеждаха като стражи. Или са скътали пътя, който води към милостивите богове, защото изглеждаха обгърнали тайнство, достойно за малцина.

***

Родопите бяха моята отправна точка, но те ли бяха целта или самото пътуване – все още не знаех. Не знаех също и дали ще ме приемат и приютят, дали ще ми дадат, макар и временно убежището, от което имах нужда. Не знаех и стъпвайки там с какво ще се сбогувам и какво ще открия. Не знаех дали ще поискам да остана там завинаги или завинаги да си тръгна, без да се обръщам назад към отминалото време.

Не знаех за бъдното, а също и за миналото, и за настоящето, дали бягам от нещо или към нещо. А може би просто пътувах, за да откривам за себе си нови светове, нови чувства, нова форма на живот и най-вече самата себе си.

***

И ето че родопските масиви започнаха да растат и вече не приличаха на облаци, а на огромни тъмнозелени динозаври – цяло стадо – застинали във времето и пространството. И ставаха все по-големи и по-големи. Тръпки на вълнение и страхопочитание ме разтресоха за миг.

Потърсих покой, свеждайки глава и тогава ги видях – нива цъфнала царевица се перчеше на друга със изсъхнали слънчогледи, а едно охранено кафеникаво магаре лежеше помежду им и сънуваше. Странно, помислих си!

Но защо да е странно, че магарето беше намерило покой между разцъфващия живот и другия – замиращия.

Та сънят не е ли точно това – пътуване между живота и смъртта. А какво е живота, ако не пътуване към смъртта. А какво е смъртта, ако не жертвоприношение в името на друг живот. И всичко е толкова преходно, че е сравнимо единствено със съня, независимо колко дълго продължава и колко далече отвежда, и никой не знае дали има връщане назад, и къде е изобщо краят. Има ли край или всяка отправна точка е временна.

***

Още миг, втори и... Ето че се почувствах нищожество в краката на титани, жалко влачещо се по следите, оставени от стъпките им. Въздуха беше напоен с аромата на бор, горски треви, билки, гъби и Вечност!

Вечност, хранеща древното и пренасяща го през времето, за да ни дари с мъдростта, че живота е миг – и то миг, в който ние сме гости. Само гости...