БЕЗСМЪРТИЕ

 

В едно малко крайморско градче, в скромен хотел, намиращ се до самия бряг, бе отседнал той. Мъж - дребен на ръст, прехвърлил шейсетте, но със стройна снага, гордо изправена глава и свежо весело лице. Хората,които го познаваха, твърдяха, че е много известна личност, ала другите дори и не бяха чували за него и когато се случеше да го срещнат, го оглеждаха смутени и негласно си казваха - тоя май са го пуснали в отпуск... Така че, независимо дали му се искаше или не, този мъж, решил да изкара своята почивка в малкото градче, не оставаше незабелязан.

Най-вече биеше на очи млечнобялата военна униформа, която несваляше от гърба си дори когато термометърът сочеше 30 градуса над нулата. И дали в действителност трябваше да бъде така или не, на мястото, където обикновено стояха пагоните, бе винаги празно.

Хората, които бяха чували за него, знаеха, че е военен, но въпреки това се питаха: „че тойняма ли и други дрехи, едва ли толкова беден, щом е отседнал в хотел”. И махваха с ръка: „е,от толкова години служба човекът може вече и да е превъртял. Кой знае!”

Други пък си шепнеха: „той май си мисли, че при вида на униформата му всеки, койтого срещне, ще го гледа с почит и уважение и навярно очаква да му се кланят и да му угаждат на капризите. Изкуфял старец!”

Мъжът обаче изобщо не се интересуваше от мнението на хората. От сутрин до вечер се разхождаше из целия град. Ходеше по плажовете, влизаше от магазин в магазин, сядаше за малко в някое барче или просто скиташе из улиците.

Изглеждаше, като че гледа разсеяно, но всъщност той все още имаше завидно добра памет, а не му липсваше и наблюдателност.

Всички се чудеха „защо е дошъл точно в нашето градче”, защото инстинктивноусещаха, че не си е на мястото. Подозираха, че има нещо гнило, и това ги караше при всяка среща с него да го поглеждат със страх и лека неприязън. Тайно се надяваха той час по-скоро да си тръгне от градчето им, защото чувстваха, че присъствието му някак си енарушило нормалния им ритъм на живот. Просто се надяваха!

А той всяка сутрин излизаше от стаята си и минавайки покрай рецепцията, закачливо, почти флиртово поздравяваше администраторката, която, както изглеждаше, спокойно чака своето скорошно пенсиониране. Тя му отговаряше с кимане на глава и лека служебна усмивка и продължаваше да върти куките, плетейки нова фланела за зимата на десетгодишната си внучка.

В хотела нямаше много гости, така че и жената нямаше друга работа, освен по цял ден да си плете, а и за отбелязване – тя беше така добра, можеше, без да си прекъсва ръкоделието, да наблюдава влизащите и излизащите хора, дори и да разговаря с тях.

Макар да се бе нагледала на всякакви странници, мъжът с военната униформа я заинтригува толкова дълбоко, колкото и съгражданите й. През първия месец администраторката забеляза, че въпросният гост на хотела се движи все сам. Сутрин сам излиза, през целия ден не се прибира, а само понякога го вижда да минава пред хотела и късно вечерта се завръща също сам. Това я успокои и тя реши, че мъжът е безопасен и че вероятно най-сетне се е отдал на заслужено безделие и почивка.

Изглежда обаче жената беше избързала със заключението си, защото един ден някъде към десет часа сутринта го видя да влиза в хотела, държейки за ръката момиче наоколо 18 години.

В този миг куките замряха, а стопанката им замръзна, онемя и оглуша, краката й изтръпнаха. Видяното така я шокира, че докато се съвземе и успее да каже или попита каквото и да било, те се скриха от погледа й. През главата й минаха какви ли не мисли. Трудно й беше, дори невъзможно да приеме видяното за нормално. Да, вярно - тя си помисли, че момичето би могло и да е роднина на стареца, но тогава той маже би щеше да я представи, обаче не го направи...

„Значи все пак - умуваше тя - става нещо нередно, но какво мога аз да направя”.Освен притеснение, администраторката почувства, че я обхваща и страх, независимо от това обаче, тя продължи да търси някакво решение.” Трябва да отида и да видя какво става там” - каза си тя – „Да, но как да оставя рецепцията без надзор... не, не става. Ако пък позвъня в полицията – какво толкова ще им кажа, след като и аз не знам защо това момиче... О, Боже Господи!” - почти извика тя.

– „Това е нелепо!" - и веднага съжали, защото пред нея минадевойчето и усмихнато й каза:

- Довиждане!

Това още повече я обърка, но и поуспокои u реши просто да забрави какво е видяла. Дори наистина си помисли, че може и нищо да не е видяла, защото на нейната възраст може вече и склерозата да я гони.

За съжаление обаче, не беше склерозата, защото след три дни сцената се повтори,само че героинята бе друга. Нямаше как да сбърка - първото момиче беше русо, а това счерна и дълга коса. Не, няма грешка. И то, както и първото, не изглеждаше нито притеснено,нита уплашено, а напротив - усмихнато и радостно, като че ли беше спечелило от лотарията. И на излизане момичето с нищо не подсказваше да му се е случило нещо неприятно,крачейки бързо, то поздрави усмихнато:

- Довиждане! – и излезе.

- Администраторката все повече се объркваше. Вече се чудеше дали пък не сънува. Питаше се дали трябва да предприеме някакви мерки, или просто да продължи да се прави, че нищо не вижда.

Тя не беше фанатизирана моралистка, нито пък клюкарка, но когато след три дни странникът доведе ново момиче, почувства, че повече не може да задържа тази тайна, която и се струваше, че я прави съучастничка на престъпление. Администраторката, разбира се, продължи да се прави на "дръж ми шапката", но започна да умува с кого би могла да сподели театъра, който се разиграваше пред очите и. "Ако кажа на съпруга ми - разсъждаваше тя – не, нестава. Предварително знам какво ще ми отговори - това не те засяга, твоята работа е да пазиш рецепцията, а не да се бъркаш в живота на гостите." А на кого другиго би могла да каже, който да не разнесе мълвата из цялото градче?

Дните минаваха, изтърколи се месецът. Жената вече не броеше момичетата, а теставаха все повече. Тя си мислеше, че ако все пак има нещо нередно в тази история, то някое от тях щеше да се оплаче, щеше да дойде я полицай, я родител, но никой не идваше и нищо не се променяше. Нейната интуиция обаче й подсказваше, че независимо от това – горе встаята на стареца се върши нещо грозно и мръсно и тя, както изглежда, е единствената, която маже да сложи края.

Така или иначе, администраторката беше в неведение и най- малкото, което можеше да направи като начало, бе да го разбули, казано по друг начин - просто да шпионира. За целта помоли една своя приятелка да й погостува на работното място, като не уточни причината, разбира се, за да не се окаже в смешно положение, ако наистина безпокойството й е било напразно. Приятелката й беше значително по-млада от нея и в действителност й се виждаше интересно да прекара един ден в хотела. Когато набеденият в нечистотии мъж влезе, хванал нежно поредното момиче, и както обикновено без да поглежда къмрецепцията, продължи спокойно и нищо неподозиращо към своята стая, администраторката каза тихо на приятелката си:

- Аз ще отида да приготвя една стая, че ще идва нов гост. Ти стой тук и не мърдай, докато не се върна.

- О, разбира се! Не се притеснявай! - отвърна гордо и радостно младата жена.

Администраторката почувства как сърцето й започна да бие в друг ритъм, краката й стъпваха малко несигурно и една буца сякаш беше заседнала в гърлото и. Но вярата и, че върши добро, за което навярно впоследствие ще и благодарят, я окуражаваше.

За неин късмет хотелът бе малък и предлагаше само единични стаи, така че това улесняваше шпионската й дейност. И стигайки до номер 38, където бе настанен военният, тяприлепи ухо до вратата.

- Хайде, миличка, съблечи се! - прозвуча съвсем делово гласът на военния, след коетосмени интонацията - Ах, ти, балсам за очите ми! Бленувана райска градина! Не мога да ти се нагледам! Толкова искам да те погаля и да попия от твоя плам...

- Но нали казахте, че няма... - прекъсна го с треперещ глас момичето.

- Не, не се притеснявай, миличка! Обещавам ти, с пръст няма да те докосна. Но нали разбираш, аз трябва да се възбудя. Хайде, кажи ми нещо. Искам да чуя гласа ти.

- Аз... не знам. Какво да кажа? Нали само... - започна момичето, но спря, явно стегнатоот неудобството дори на самите думи.

- Отпусни се ... - с изящна и някак си неприсъща, но като че ли стотици пътитренирана нежност каза старецът.

- Не мога... не мога... - заповтаря отчаяно и объркано горкото дете, навярно най-сетне осъзнало в каква гадост се беше забъркало.

- Можеш, можеш! - подкани я той - Ето, аз вече съм готов! Хайде, свали си воалчето, за да се открие най-прелестното и жадувано от всеки мъж кътче на тази земя! Ти също си готова, чувствам го.
- Ами ако се изпуснете? - попита момичето, готово вече да отдаде тялото си, но всепак с надежда случилото се да остане без последствия.

- Как ще се изпускам? Та аз даже няма да го вкарвам целия, само главичката. И налити обясних, че всъщност спермата ми трябва. Ей там на масата има едно шишенце, в коетощом настъпи моментът, ще се изпразня, и нито капка няма да докосне твоето тяло.

- Но защо аз... – едва - едва успя да чуе администраторката тихото просълзено гласче.

- Ето... Така е добре! Така... Ти си богиня, а аз съм в твоята райска градина! Ти си богиня, защото ме дари с щастие! Толкова си добра!

- Стига! Стига! - извика момичето. В гласа й обаче се долавяше по-скоро срам. Срам, че този непознат възрастен мъж бе проникнал в нея и тя за първи път в живота си усещаше насладата. Срам и страх от самата себе си, от това, че не й се искаше да свършва блаженството. Но разумът й бе все още буден и диктуваше „спри”!

А в коридора до вратата, превърнала се цялата в слух, администраторката бе забравила да мисли, бе забравила къде е и защо е там. Докато слушаше ”радиотеатъра”, неусетно тя се беше свлякла на земята, стискайки до посиняване своите чаршафи, и сякаш бе потънала встранна смесица от възбуда и погнуса. Леглото скърцаше вътре в стаята, а тя се чувствашетака, като че ли вълните на похотта люлеят самата нея.

Изведнъж скърцането спря.

- Готово, миличка! - делово и с нотки на задоволство каза мъжът като ехо от доскоро скърцащото легло.

Администраторката се сепна, като че ли се събуждаше от сън.

- Хайде, миличка, - чу се отново мъжкият глас - разкажи ми за твоите проблеми.

Момичето обаче, при цялата тази смесица от страх, срам и удоволствие, които преживя, и то в действителност без някой да и окаже насилие по какъвто и да било начин,вече не си спомняше дали изобщо е имала проблеми, а още по-малко пък да ги споделя.Чувстваше се така, като че ли този ден нещо се откъсна от нея, сякаш нещо и отнеха завинаги. Не, не беше девствеността, защото отдавна я беше дарила другиму. Но със сигурност бе чистотата.

„Жертва станах - мислеше си момичето - на доброто си сърце и отзивчивостта, на която са ме учили. А сега, какво съм сега? Как ще изляза оттук? Хората ще ме сочат с пръст и с погнуса ще крещят в лицето ми - мръсница„

Старецът отново я подкани да говори. И като доказателство на това, че той е едва лине вълшебник, отвори куфарче и започна да и показва разни листчета, за които твърдеше, че са документи, и които кой знае защо трябваше да удостоверяват възможностите му на Господ.

А момичето - то седеше на леглото неподвижно, лутайки се между живота на "белязаната", както вече приемаше себе си, и смъртта. Липсваха каквито и да е признаци, че дори и за миг е удостоила с внимание офертите на фирмата „похотливия дядо”. А той не спря до тук. Администраторката чу, че старецът предлага дори и пари на момичето, но в отговорна това то извика:
- Не, не искам да виждам нищо! Нищо не искам... нищо... Нямам никакви проблеми и не ми трябват вашите пари.

Администраторката отдавна се беше изправила на крака и слушаше с готовност да се изстреля като ракета в нужния момент, така че щом усети раздвижване в стаята, застана на стар- това позиция. Едновременно с това тя премисляше странната история, на която бе станала свидетелка. Не можеше да проумее какво в действителност целеше този старец. „Нима иска да превърне момичето в проститутка - питаше се жената - а другите, дали и с тях правеше същото. Но защо изобщо те се съгласяваха?”

Ключът във вратата изтрака и администраторката, колкото и да беше готова, вместо да се изстреля, както си беше решила, замръзна на място. Вратата се открехна. Три погледа насякоха пространството, три облака се сблъскаха и разтресоха земята. Момичето побягна ведна посока, жената - в друга, а старецът остана замислен на вратата.

Всеки един от тях изгуби своя свят. Който и каквото и да си мислеше, то вече не беше същото, дори самите те не бяха същите.

Администраторката стискаше чаршафите, като че ли те бяха нейното безупречно алиби, и тичаше по коридора, без да спира. По някое време погледна тайничко назад и се молеше на Господ да й прости греха и да я пази от този побъркан старец, който не носешепагони, ала никой нищо не знаеше за оръжието, което със сигурност е имал, когато е бил на служба.

Тя отлично съзнаваше, че е станала свидетелка на престъпление, но повече я ужасяваше фактът, че самият престъпник я разкри. Идваше й да се скрие някъде, да потъне вземята, а ако можеше, изобщо да не се беше случвало това. „О, Боже, повтаряше си тя, какво ще стане сега с мен?”

За същото мислеше и той. Оправяше си стаята прилежно и се питаше: „Какво да направя с администраторката? Тя явно подслушваше, но как е посмяла! За първи път ми се случва. Какво да правя? Тя сигурно ще ме изпее в полицията. Е, да, ама кой ще и повярва, та аз не съм случаен човек. Кой ще й повярва, че един пенсиониран и толкова всеотдаен презгодините на своята служба генерал би направил подобно нещо? Коя е тя? Една дърта клюкарка от дълбоката провинция и никому неизвестна, а сигурно вече и склерозата я е хванала.

А аз - заклет и дисциплиниран войн от нашата армия, деен член на нашата партия! Чеи какво толкова съм направил? Какво си мисли тя - че изнасилвам момичета ли? Не! Аз не съмизнасилвач! Не съм! Аз съм порядъчен човек. Аз дори съм нещастно порядъчен човек, защото от толкова много служба не ми остана време и семейство да създам. Сам съм, нямам си никого,нямам си жена... а вече съм, пътник. И какво толкова съм сторил, не съм насилвал никого, а напротив - доставих й удоволствие, което навярно никога повече и от никой друг не би могла да усети..."

През това време момичето вече прекосяваше фоайето, като се опитваше да си придаде веселото изражение, с което преди час беше влязла. Не й се удаваше особено, но късметът беше на нейна страна, защото на рецепцията все още стоеше и чакаше приятелката на администраторката. Това малко ободри момичето и то усмихнато каза:

- Довиждане! - отметна дългите си коси, вдигна гордо глава, сякаш си тръгваше катопобедител от някаква битка, и излезе.

Вътрешно обаче се чувстваше много объркана. Не знаеше в какво да се зарича, какво да отрича, какво да запомни като урок и дали пък не е по-добре да го забрави завинаги. А ако все пак се сети - да си мисли, че го е прочела в някоя книга. Да, така би било добре, но имаше проблем - администраторката. Тази жена вероятно през цялото време е подслушвалаи не само това. На вратата очите им се срещнаха. Момичето прехапа устни. "Тя сигурно щеизпее в полицията - каза си то - И тогава ще ме търсят, а като ме намерят - ще ме разпитват. Какво ще отговарям? Да се оплаквам, не мога! Та аз сама съм си виновна. Какво да правя?"

Администраторката, за разлика от момичето, беше се затичала по коридор, по който исе налагаше да пообиколи етажа, докато стигне изхода към фоайето. И понеже паниката всеповече я завладяваше, тя захвърли чаршафите в един ъгъл, за да не й тежат, и задъхана продължи. Когато най-сетне видя светлината на деня, изпълнила фоайето до последнотоъгълче, жената се почувства на сигурно място. Светлината за нея винаги означавашеоткритост, доброта и сигурност, даваше и сили, и я правеше уверена.

Тя тръгна по стъпалата с широк замах и тъкмо се канеше да отвори уста и да излеецялата гнусотия, на която бе станала свидетелка, когато усети, че от едно кресло я пронизвакато че ли с нож ехидният поглед и още по-ехидната усмивка на похотливия старец, нареченот нея вече престъпник. Той приличаше по-скоро на каменна статуя и на администраторката наистина й се прииска да можеше да го превърне в такава. "Защо ли? - попита се сама - За да го направя на чакъл!" - си отговори и се запъти към рецепцията.

- Позабави се! - усмихнато и подхвърли нейната приятелка.

- Ами, докато я оправя... - промърмори администраторката тихо, а после на по-високглас продължи - Хайде, моля те, да ни вземеш от барчето по едно кафе! - Няма проблем! - отвърна младата жена и тръгна.

„Няма проблем, ама има, и то голям” - си каза наум възрастната.

Кафе не й се пиеше, но гледайки мъжа в креслото - неподвижен блажено усмихнат - разбираше че е по-добре да останат насаме с него, да не намесват приятелката и, коятонай-малко заслужаваше подобна отплата за услугата. Останала сама в рецепцията, администраторката подсили своята сигурност, вземайки плетката в ръце. И както тя сизнаеше, започна хем да плете, хем да мисли, хем да наблюдава престъпника, който неоткъсваше поглед от нея, а и като че ли нямаше намерение да си прибира усмивката. „Много странно изражение за военен”, мислеше си тя.

Той пък все още премисляше какво да прави с нея. „Самият факт, че ме шпионираше - разсъждаваше старецът - означава, че тя няма намерение да запази чутото в тайна. Следователно трябва да я накарам да мълчи, но как? Как да накарам една жена да мълчи? И езика да и отрежа, тя пак ще намери начин, ако е решила да говори. Нищо друго не остава,освен да я убия. Ама как, та аз макар да имам толкова години служба като военен, човек несъм убивал, а камо ли жена. Не, не става! Обаче, бих могъл да я сплаша и да и предложа пари, и то много... всички тези, които момичетата не взеха.

Ах, тия глупачки, дали пък някоя от тях не ме е изпяла и сега да са ми устроили капан?Не, не вярвам. Ама защо мисля за тях? За тая дърта кучка трябва да мисля, какво да правя с нея. Ех, ама как само върти куките... Чудя се обаче – дали ще приеме пари... Хм! Тази е дърта и гладна, къде ще иде, ще ги приеме и още как!”

Решен най-сетне да пристъпи към действие, военния стана, разтърка ръце, изкашля се, за да си прочисти гърлото от слюнката, която пълнеше устата му вследствие на толкава неизказани мисли, и запристъпва бавно, като нито за миг не изпускаше от погледа сиадминистраторката.

Тя демонстрираше своята дълбока ангажираност в ръкоделието си, но в действителност вниманието й бе насочена главно към престъпника. Здраво стискаше куките с готовност да ги използва, и не по предназначение, само и само да се защити, ако старецът покажеше и най-малкия признак, че е решил да посегне на живота й.

За броени секунди, без някой от тях да успее да каже и една дума, те се простиха завинаги с дневната светлина. Всичко стана толкова бързо.

Когато приближи до рецепцията, военният хвана едната кука и я насочи към жената, искайки само да я сплаши, но тя, разбира ,се, не можеше да знае намеренията му, защото го бе заклела като престъпник и от него очакваше по-скоро опит за убийство, отколкото само сплашване, и държейки здраво и сигурно другата кука - просто я мушна между ребрата му вобластта на сърцето. Той изпъшка, една конвулсия премина през тялото му, ръцете му сеизопнаха и така куката, която държеше, се заби в гърлото на администраторката, като лъч,който се беше отразил в него и сега се връщаше отново в източника си. Лъч, който се оказасмъртоносен и за двамата.

А през това време приятелката, за която и старецът, и администраторката си мислеха, че нищо не знае и нищо не подозира, вместо да отиде за кафе, се обади в полицейския участък. Младата жена се гордееше с интуицията си, която никога не бе я лъгала, и днес също реши да й се довери, защото всичко, което видя в хотела, а също и начинът, по койтосе държаха мъжът, момичето и нейната приятелка, й се сториха толкова странни, та чак подозрителни. Много и се искаше този път да се е излъгала, но повече се надяваше, ако наистина става нещо - то дано полицаят дойде навреме, за да...

Уви!

Ако някой в този момент кажеше: „времето не съществува”, то никой не би могъл да го чуе, защото той би бил един от двамата, поизоставили вече своите земни доспехи и отправили се натам, където наистина времето не съществува. Куките, които стърчаха като надгробни паметници от телата им, подсказваха, че няма нужда от линейка, нито от лекар, затова и никой от живите не се затича към телефона.

- Мили Боже! - възкликна най-сетне, съвзела се от шока, младата жена.

- Не знам кой и колко ти е мил - започна полицаят, опитвайки се да се шегува, защотохуморът му помагаше да си върши по-трезво работата, - но ти сигурно знаеш какво е ставало тук, щом ме повика. Ще трябва да извикам следователя. Кой какъв ти е, не знам, но сеподготви да разказваш.

Жената нищо не отговори, но си помисли: „Тя тази, която имаше да разказва, вече ебезмълвна и бездиханна. Боже, какво доживях да видя! Но какво наистина се е случило и защо?” и идваше да попита, но кого.

- Момичето! - извика тя, без да се усети, и веднага съжали, но полицаят я чу и я стрелна с поглед.

- Какво момиче? Къде е то? - попита той.

Жената обаче така и не му отговори, но в мислите си тя вече подреждате всичко, което бе видяла, и се опитваше да разбере за себе си кой каква роля е имал в този странен сценарий и защо в крайна сметка е било необходимо да се пролива кръв.

Полицаят пък реши, че тя и без друго после ще има дълго да разказва, така че я остави на спокойствие, ако изобщо при тая сцена, като че ли взета от пиеса на Шекспир,можеше да се говори за нещо подобно, и се обади в участъка.

Не след дълго пред хотела спря служебният автомобил и от него слязоха още трима полицаи и един цивилен. Малко след тях дойде и кола от болницата. Лекарят скоро констатира:

- Сполучливо попадение на куките! - и поклати глава - от тях са си умрели - заключитой.

Един от полицаите претърси дрехите на стареца и намирайки ключа му, го подаде нацивилния.
Стаята беше подредена като за гости, но не за това влизаха полицаите. Всеки единот тях си избра по едно кътче и започнаха да тършуват с надежда да намерят...

- Охо! - извика един - Я гледайте! - и им показа - Това е цял куфар, пълен с пари! Бедничкия...

- Чакай, чакай! - обади се друг. - Виж тук какво става! Всички го наобиколиха изапочнаха един друг да се питат:

- Но какво е това, по дяволите?

- Какво има в тези шишенца?

- Имат етикетчета, а на всяко една от тях различна буква забеляза някой.

- Но какво ли значат те? - обърна се към другите той.

Никой не пое риска да провери, пък и нямаше смисъл да се бърза. Полицаите се върнаха па местата.

- Е, това вече е красива изненада! – много скоро се превъзнесе трети.

- Дано само са живи! - допълни той и в стаята настъпи гробна тишина.

Всички се спогледаха, не смеейки да помръднат.

- Красиви момичета! Елате да ги видите! - подкани ги той.

Пред очите им се разстла цяла галерия от женски образи, нарисувани дотолковаперфектно, че по-скоро приличаха на фотографии. Питаха се кой ли ги е рисувал и защо.Изобщо противно на очакванията им от тази стая излизаха само въпроси и нито един отговор.

Един от листите се изхлузи и падна на земята, скривайки от погледа им момичето, нозатова пък откри друго - буква и цифра. Те разровиха останалите и разбраха, че всекиобраз е белязан по този начин. А не след дълго видяха и първия отговор - от вътрешната страна на папката, където бяха подредени портретите, бе написано с изящен почерк странно стихче:

„Похотта си ти не крий,

на старини от нея пий.

Не насилвай, а вербувай,

личицата 20 нарисувай,

в кътче детско проникни,

спермата си после преглътни.

Изпробваш ли и тази тайна,

възрастта ти е незнайна.

Ще живееш още сто лета,

без да стигне те смъртта.”

- Този е бил луд! – възкликна някой.

- Че защо, бе? - попита друг. - Ти да не би да гориш от желание да умреш?

- Мисля, че всичко разбрах - чу се доволният глас на полицая, който достойно носешепрозвището Великия комбинатор. - Дори нещо повече! Да ви разкажа ли? - погледнаколегите си той.

Цивилният се позасмя и каза:

- Абе ти май много книжки четеш, ама давай...

- Хитър е бил тоя старец - започна полицаят, - но защо му е трябвало да прави такивакомбинации - другите го стрелнаха остро с очи и той разбра, че няма нужда от толкова приказки. - Добре, де... с две думи. Буквите на шишенцата са тези на момичетата, а цифрите са годините. Вижте 1995 например: Ками, Ива, Теди, Елка, Нона. Дори като ги гледам... Мисля че началните букви... се получава... Китен. Да, точно така. А за 1996 се получава Балчик. Сега сме 1997 и се намираме в Созопол, само че... Интересно! Дотук стават 18, а в стихчето пише 20... Хм, малко не му е достигнала на стареца да стане "безсмъртен"! - заключи той и се засмя.

- Напротив - обади се цивилният, - с тази история той наистина стана безсмъртен. Дори и децата ни ще има да я разказват. Но тези момичета...

- Живи са! - отговори младата жена, която едва сега полицаите забелязаха, че стоина прага на стаята.