ЗЛАТНИЯТ ЕЛЕН

 

разказ от ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

 

 

 

Борис, племенникът, замълча и погледна Генади. Още, когато дойде, Генади разбра, че Борис не идва случайно, а сигурно нещо ще им иска. Генади също замълча и се приготви да чуе какво ще каже Борис. На масата пред двамата стояха чашките с ракия и чинията със салата, която Надя, жената на Генадий, беше нарязала.
            Борис изглежда не бързаше. Погледът му се плъзна към стената, където беше закачена снимката на Генади и на Надя като млади. Генади с черен костюм, с бяла риза, а леля Надя с копринена рокля, кремава на цвят. Косата на Генади – като гарваново крило, а косата на леля Надя – дълга и светла като свила.
            Борис мълчеше като че ли още премисляше това, което се готвеше да каже. Трийсетгодишен, висок, пълен, той имаше скулесто лице и кафяви очи, които гледаха изпитателно и недоверчиво. Беше със скъп лек масленозелен костюм и с яркочервена риза, без вратовръзка, за да се вижда тежкият златен ланец, който висеше на врата му.
            Никой не знаеше с какво точно се занимава. Генади само предполагаше какво върши Борис, но по-добре и да не знаеше.  Борис беше син на брат му Манол. Едва завърши гимназия и изчезна, отиде в София, уж да следва. Напоследък започна по-често да идва в селото. Пристигаше с огромен джип и всички младежи, бившите му приятели, все повече  и повече му завиждаха. Казваха, че в София голям човек станал. Манол, баща му, се радваше и се хвалеше, че синът му е успял, забогатял и печели много пари, но Генади клатеше глава и се чудеше брат му не разбира ли какво е станало с Борис или се прави, че не вижда. Но като брат,  Генади го оправдаваше. Манол беше баща, а всеки баща иска синът му да успее в живота и да постигне повече от баща си. Манол беше обикновен човек, шофьор. Преди да се пенсионира караше камионетка, с която зареждаше с мляко и хранителни продукти магазина в селото.
            Борис пак погледна чичо си, поизкашля се и започна бавно:
            - Чичо, пенсията ти е малка, парите с леля Надя не ви стигат. Едва свързвате двата края. Леля Надя е болна, трябва да й правят операция, а нямате пари.
            - Да, така е – продума едва чуто Генади.
            Надя, която беше полегнала на леглото, леко се понадигна и помръкналите й очи светнаха. Тя може би си помисли, че Борис е решил да им даде пари за операцията й.
            - Мога да ви помогна – продължи Борис.
            Генади беше готов веднага да му каже, че нямат нужда от неговата помощ, но усети погледа на жена си, изпълнен с надежда, и си замълча.
            - Имам един приятел, голям човек – каза Борис. – Готов е да ти даде много пари за рогата на Златния елен.
            Генади го стрелна с поглед, с който  би го изгорил, но Борис се направи, че не го е видял.
            „А, Златния елен – каза си Генади. – Тук, в селото, вече от месец се говореше, че в планината се появил благороден елен с разкошни рога. Мъжете, които го бяха видели, го кръстиха Златния елен и все за него приказваха. Бил необикновено красив. Едър, силен. Такъв елен никой не бил виждал досега и ето слухът за него стигнал и до приятелите на Борис, а един от тях решил да притежава рогата му.”
            - А, и дума да не става! – гневно каза Генади. – Такива пари не ми трябват!
            - Но, чичо, чуй ме. Ти тук си най-добрият ловец. Цял живот си ловувал, та един елен повече или по-малко, какво значение има. Човекът е приготвил много пари. И две години да работиш, няма да ги изкараш, а операцията на леля Надя не може да отлагате.
            Генади понечи да отговори още по-рязко, но замълча, защото пак усети парещия поглед на Надя. Сега тя го гледаше настоятелно, умоляващо и големите й тъжни очи сякаш го питаха: „Генади, кой ти е по-мил, аз или еленът? Кой искаш да е жив? Аз, която съм с теб и сме заедно вече толкова много години...”
            Измъчена от болестта, тя ги гледаше, слушаше, а Генади знаеше какво си мисли: упрекваше го, че се дърпа и не се съгласява.
            - Ето, човекът ти дава капаро – каза Борис и остави на масата, до чашките с ракия, една пачка от двайсетолевки.
            - Вземи си парите! – каза строго Генади. – Не съм съгласен - но погледна Надя и по-меко добави: - Стар съм вече, недовиждам, няма да мога да отстрелям елена.
            - Можеш, можеш – засмя се Борис. – Имаш точен мерник и ръката не ти трепери.
            Генади взе пачката и се опита да му я върне, но Борис го отблъсна, стана и се приготви да си върви.
            - Е, тръгвам – каза. – Ще дойда след седмица. Точно сега е времето за отстрелване на благородни елени. Не се бави, а и леля Надя не може да чака.
            Генади го изгледа под вежди, но Борис вече бързаше към вратата. Вън, на улицата, пред двора, го чакаше големият джип.
            Когато Борис излезе, Генади каза сякаш на себе си:
            - Тази няма да я бъде. Ще му върна парите, а ако не ги вземе, ще ги занеса на баща му да му ги даде.
            Надя въздъхна и само продума:
            - Генади...
            - Знам. Трябват ни пари, спешно ни трябват. Ще намеря, ще поискам от този, от онзи, ще намеря.
            Той погледна Надя и сърцето му пак се сви. Болестта я беше изпила. Лицето й, някога бяло и гладко, сега беше сухо и жълто като лимон. Хубавите й  кестенови очи бяха избелели като пепел, а тялото й приличаше на обгоряло дърво.
            „Трябва да направя нещо, трябва да реша, повече не можем да отлагаме операцията – каза си.”
            Няколко дни той дума не продума. Ходи насам-натам, не го сдържаше на едно място. Пачката с парите стоеше непокътната на масата, където я беше оставил Борис, и го пареше като огън, не му даваше мира. Накрая реши. Взе ловната пушка, седна и започна старателно да я почиства. Очите на Надя грейнаха, но и тя, и той дума не пророниха.
            Рано на другата сутрин, облечен с ловните си дрехи, с раницата и пушката Генади излезе. Знаеше къде да търси Златния елен.
            Беше чуден септемврийски ден. Гората спеше, потънала в дълбока тишина, нарушавана само от леките му предпазливи стъпки. Дърветата и храстите вече жълтееха и червенееха, сякаш вълшебна ръка ги беше закичила тук-там със златни листа. Свежият въздух го омайваше и Генади усещаше как сърцето му се изпълва с наслада и лекота. От време на време изтракваше кълвач и катеричка като сянка прибягваше между дърветата.
            Обикаля почти целия ден, но не успя да попадне на елена. Късно следобед се прибра и пак го посрещана горещият, умоляващ поглед на Надя. Нищо не го попита, нищо не й каза. Беше ясно, че не е намерил елена.
            На другия ден пак тръгна, но сега в друга посока, към другите горски дебри. Още, когато приближаваше, нещо му подсказа, че тук ще е срещата със Златния елен. Вървеше бавно и внимателно, промъкваше се между храстите, надничаше иззад дебелите дървета. Бяха го обзели онова спокойствие и онази увереност, които чувстваше преди години, когато ловуваше. Изведнъж го мерна. На малка поляна еленът пасеше. Генади се спря, затаи дъх. Гледаше го и не можеше да повярва на очите си. Такъв елен не беше виждал. Едър, силен с красиво тяло и големи разкошни рога като величествена високо разклонена корона. Природата го беше създала прекрасен.
            Много бавно Генади вдигна пушката и се приготви да дръпне спусъка. Няколко секунди остана неподвижен, замръзнал с поглед вперен в елена.
            „Не, не мога! – каза си. – Не мога да убия такъв красавец. Това ще е грях, и никога не ще го изкупя. Златният елен трябва да живее. Скоро ще започне размножителният период и трябва да създаде поколение. А аз ще намеря пари за Надя. Светът ще обърна, но ще намеря пари и Надя ще живее!”
            И Генади свали пушката и тихо се отдалечи от Златния елен, който продължаваше да стои там, на малката поляна, величествен и красив, огрян от първите слънчеви лъчи, изваян сякаш от чисто злато.