ВЕЧЕРИ В КРАЙМОРИЕ

 

разказ от Георги Михалков

 

На моряка Димитър Велков.

 

Летните вечери в Крайморие настъпваха бавно сякаш боязливо. Като че ли не искаха да заемат мястото на дългия летен ден. Колебаеха се, суетяха се и все надничаха дали слънцето вече е потънало зад заоблените хълмове на запад. Когато напълно се уверяваха, че последните слънчеви лъчи тихо са угаснали, тогава тръгваха от морския бряг, пристъпвайки предпазливо към малкото градче. Вървяха по пясъка леко, сякаш галеха гладкия бронзовия гръб на красиво момиче.

В притихналия полумрак едва-едва се долавяха въздишките на уморените вълни, отпуснали се за блажена почивка. Откъм морето подухваше прохладен вятър. Високо горе, в небосклона, една след друга започваха да проблясват звездите, запалени като свещички от невидима ръка, а между тях като матов глобус се полюшваше луната.

В тези благословени летни вечери сядахме около голямата маса в двора на стария моряк Димитър и подхващахме дългите морски истории. Дворът на Крайморската му къща не беше голям. Приличаше на кътче, защитено от шумовете, ветровете, дъждовете, оградено от не много висока каменна ограда.  Голямата дървена маса стоеше върху равна площадка, а пред нея беше градинката с цветя и няколко стройни строги кипариса. На  барбекюто църкаше вкусната морска риба, чийто аромат гъделичкаше апетита ни. На масата, Диана, съпругата на капитан Димитър, нареждаше сочната шопска салата, бутилките с изстудена домашна  ракия и червено вино, а ние седяхме и притаени слушахме разказите на капитана за далечни морета и необикновени преживявания. 

Преди години Димитър беше капитан на риболовен параход, кръстосвал океаните и моретата, видял различни страни и хора, събрал спомени като морски бисери, които сега разказваше  с дълбокия си гърлен глас.

- Учудваха ме – започваше той, отпивайки от парещата домашна ракия – големите руски риболовни параходи, тогава ги наричахме съветски. Бяха огромни плаващи консервни фабрики. Ловяха рибата и още в океана я преработваха и консервираха. Правеха рибните консерви направо в тези параходи. Не знам точно от колко души им беше екипажът, но във всеки от тях, в плуващите консервни фабрики, работеха около две хиляди жени-затворнички.

Няколко пъти нашият траулер „Албена” се срещаше с такива съветски параходи в открито море, но в началото не знаехме и не подозирахме, че хилядите жени на палубите им са затворнички, осъдени с месеци, а може би с години да кръстосват океаните. Как живееха, как работеха, как издържаха? Докъдето им виждаха очите се простираше безкрайна водна шир, по-страшна и от най-ужасяващата пустиня.

Никога няма да забравя един случай. На пръв поглед дребен и незначителен, но се запечата в съзнанието ми и често си го спомням. Параходът ни се повреди. Една важна машина част излезе от строя и нямахме резервна, с която да я заменим. Не знаехме какво да направим. Бяхме в океана, далеч от пристанища. Ако се обадихме да ни я донесат от България, щяхме да изгубим много време, а и не се знаеше какво щеше да стане, докато чакаме, можеше внезапно да се разрази буря и да пострадаме сериозно. Капитанът реши да помолим за помощ един съветски траулер, който ловеше риба, недалеч от нас. Свързахме се по радиостанцията със съветския капитан и се отправихме към парахода им.

Беше огромен, а на борда му навярно имаше хиляди жени-затворнички. Започнахме бавно да маневрираме и да се приближаваме. Огромните вълни ни блъскаха, подхвърляха, но нашите палубни моряци бяха опитни, мъже от Созопол с дългогодишен стаж, които познаваха работата си и умело ни доближаваха към руския параход, а това е опасна и много рискована маневра. Стоях на палубата и ръководех доближаването. Когато разстоянието между двата парахода вече беше достатъчно и безопасно, на палубата на съветския параход внезапно се появи момиче, по-скоро млада жена, русокоса със светлосини очи, изпито бледо лице, облечена в работно облекло. Останах изумен и в първия миг не повярвах на очите си. Много рядко в океана, на различните риболовни параходи, можеше да се види жена. Това момиче на възраст около двайсет или двайсет и пет години стоеше на палубата на съветския параход, вперило изгарящ поглед в мен и нещо викаше, но не можех да разбера какво. Гледаше ме с големите си  сини очи и в погледа й, който ме пронизваше, прочетох страшна мъчителна молба. Молба, която сякаш ме разкъсваше и ме караше да я чуя на всяка цена, да я разбера и да й помогна. Викаше, аз напрягах слух и през рева и бученето на вълните успях да доловя думите й. Беше една единствена дума, но изпълнена с мъка, болка и неистова молба. Момичето крещеше: „Водка!”

Тя искаше от мен да й подхвърля шише водка или шише с някакъв алкохол. Останах поразен. Тази млада руска затворничка искаше едно единствено нещо: водка! Може би отдавна се беше отказала от всичко друго: от свободата, от живота... Може би вече не се надяваше, че някога ще бъде отново свободна. Беше й останало едно едничко, съвсем малко желание, да получи шише водка, желание  по-силно от свободата, от живота, от любовта, от всичко.

Докато безмълвен гледах това красиво момиче, появило се като видение на палубата на съветския параход, сред океанската шир, и се чудех какво да направя, се появи някакъв съветски моряк, може би надзирател, и я откъсна от палубата, издърпа я със сила и я завлече някъде, скри я, но тази картина остана завинаги в съзнанието ми. Момичето-затворничка с русите, разпилени от вятъра коси, с трескавия измъчен стъкленосин поглед, с протегнатите към мен ръце и с раздиращия вик: „Водка!”

Капитан Димитър замълча. Маслинените му очи гледаха строгите стройни кипариси в градината. Лятната нощ ни беше обгърнала неусетно и плътно и само лампата, която висеше над масата, осветяваше замислените ни лица.

Мислех за русото момиче-затворничка. Какво ли престъпление беше извършило, на колко ли години беше осъдено? Колко ли години щеше да обикаля с парахода-фабрика океанските ширини без да вижда суша и земя? Какво беше останало в изпепелената й душа, щом единственото й желание, единствената й мечта, единственият й съкровен копнеж беше шише водка.