Търсенето на Вяра

 

разказ от Георги Михалков


           

Морето се разстилаше като поле с лавандула. Близо до брега масленозелено, а навътре все по-синьо и по-синьо. Вълните се полюшваха, сякаш невидима женска ръка небрежно ги галеше и си играеше с тях. Звездин стоеше на брега. В далечината се виждаше малък остров, чиито контури едва се очертаваха сред вълните. Забелязваше се някаква тъмна сграда, а до нея не много висока бяла кула – фарът. Отляво на Звездин се простираше безлюдната плажна ивица, а отдясно на километър от него – полуостров, обрасъл със зелени храсти и дървета. Приличаше на таралеж, спрял на брега и протегнал острата си муцунка към морето, сякаш за да пие вода. Там, където свършваше плажът и започваше хълмът с храстите и дърветата, се издигаше стара каменна постройка на два етажа с прозорци, надвиснали над морето. Вълните се разбиваха и миеха стените й. Изглеждаше безлюдна и запустяла. Някой беше споменал, че преди години там е имало голям ресторант, но отдавна изоставен. Откакто беше дошъл на почивка тук, тази масивна сива сграда, издигната сякаш в морето, разпалваше въображението му и го караше да отиде и да я разгледа, но все отлагаше. Казваше си, ще отида утре, а на другия ден оставаше за следващия.

Един следобед, когато пак седеше на малкия плаж, загледан към острова с белия фар, изправен като мачта над вълните, внезапно заваля. Едри капки като тежки сребърни монети започнаха да падат по сухия пясък, морето се разлюля, вълните потъмняха и заприличаха на газиран ментов сироп. Звездин неохотно стана и тръгна към изоставената постройка. Вратата стоеше полуоткрехната. Той я бутна и влезе в голямо просторно помещение. Преди години тук сигурно бяха наредени масите. През прашните мръсни прозорци се прокрадваше бледа светлина. Дъждът се усилваше. Проблесна светкавица и силен гръм разлюля стъклата. Отвън вълните ръмжаха като вълци и блъскаха каменните стени.

Звездин се приближи до прозорците. Сива пелена покриваше морето и островът не се виждаше. Изправен в празното помещение над разлюляната морска бездна той почувства, че не е сам. Имаше някой, който стоеше зад гърба му и мълчаливо го наблюдаваше. Звездин го усети подсъзнателно, сякаш долови притаено дишане. Обърна се и се огледа. Големият салон беше празен, но в най-тъмния ъгъл имаше колона. Зад нея се спотайваше някой. Стъпките му глухо отекнаха и преди да стигне до колоната, оттам излезе момиче, млада жена, може би на двайсет или двайсет и две години. Изправи се пред него и го погледна. Беше средна на ръст, слаба с дълги коси и очи с цвят на лавандула. Звездин се смути.

- Здравейте. Влязох, за да се скрия от дъжда – промърмори колебливо.

- И аз – каза тя.

В този миг светкавица като блеснал меч разряза сивата пелена отвън и остър гръм разтресе сградата.

- Скоро няма да спре – промърмори Звездин.

- Няма – повтори момичето.

- Сигурно и Вие сте тук на почивка? – попита той.

- Да – едва кимна с глава тя.

Той се огледа и се почувства неудобно. Беше по бански и джапанки, а тя с бяла пола, дълга почти до петите й, с бяло трико с тънки презрамки, плътно прилепнало до тялото й, очертаващо гърдите й, набъбнали като узрели праскови. Пшеничените й коси се разпиляваха по закръглените й бронзови рамене. Продължаваше да го гледа загадъчно и в меките й лавандулови очи играеха искри.

Звездин не можеше да се освободи от натрапчивото усещане, че тази млада жена го познава, виждала го е или знае за него повече, отколкото би могъл да предполага. Напрягаше си паметта и се опитваше да си спомни дали не я е срещал някога, дали не я познава? Главата му сякаш беше изпълнена с бели петна и нищо не можеше да си спомни.  Не успяваше да извика нито случка, нито дребен детайл, който да му подскаже дали някога някъде не е виждал тази привлекателна млада жена. Реши да използва един познат метод, да й се представи, да й каже името си, за да чуе нейното, което да му подскаже нещо за нея. Протегна ръка и малко неуверено произнесе:

- Доктор Звездин Попов.

Тя едва доловимо се усмихна, сякаш искаше да му каже „знам”. После подаде крехката си длан с изящен маникюр с безцветен лак.

- Вяра Кралева. Вие сте зъболекар, нали?

Звездин остана неподвижен. Значи го познаваше, а той още не можеше да си спомни коя е.

- Откъде знаете? – попита.

- Знам – отговори тя и загадъчната й усмивка откри белите й равни зъби.

“Откъде ли знае, че е зъболекар и наистина ли го познава?”

- Скоро ще спре – каза тя и тръгна към прозорците. - Това е летен дъжд, започва неочаквано и спира изведнъж, както облаците над морето, идват внезапно, а после сякаш се стопяват.

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. Гласът й беше приглушен и напевен. Стоеше с гръб към него, а той не сваляше поглед от красивото й тяло, от облите й загорели рамене с двете тънки бели презрамки, които приличаха на фосфорни ивици.

- Спря – каза след малко тя.

И в този миг слънцето проби облаците и златен сноп заля празното запустяло помещение. Тя тръгна към вратата, а той я последва като в сън. Излязоха навън и се отправиха към хотелите, които като ланец опасваха плажната ивица.

- В кой хотел сте? – попита Звездин.

- Ей там – посочи в далечината тя.

Явно не искаше да му каже и той повече не настоя. Вървяха без да разговарят. След двеста или триста метра тя се спря, каза му „довиждане” и тръгна по една алея вдясно. Проследи я с поглед, докато не се изгуби в далечината сред пъстрата тълпа от летуващи.

Звездин се прибра в хотела, влезе в стаята и се замисли. „Вяра Кралева. Виждал ли съм я или не? Коя е?” Образът й се беше запечатал в съзнанието му като гравюра.

Той скоро щеше да навърши трийсет и пет години. Познаваше много жени, и по-млади, и по-възрастни. Беше преживял вълнуващи мигове и изпитал почти всичко, което един мъж на неговата възраст може да изпита. Женен и разведен имаше хубави, незабравими дни, но и досадни и напрегнати. „Коя си ти, Вяра? От къде си? И как така те срещнах точно днес?”

Вечерта, когато слънцето залезе и над курортното селище повя соленият морски вятър, лек като въздишка на млада жена, и юлската вечер започна да се спуска бавно, подобно на огромно кадифено крило на прилеп, той си облече бялата риза и мекия памучен панталон и се отправи към ресторанта „Капитан Нико”, за да вечеря. Искаше да забрави Вяра и да не мисли за нея. Едва ли щеше да я срещне втори път. Имаше толкова много хора в това оживено курортно селище, което сега, в разгара на лятото, приличаше на шумно гнездо, захвърлено на морския бряг.

След като хапна добре и изпи две големи наливни бири се прибра в хотела, отпусна се в хладните чаршафи и се замисли. Отдавна беше свикнал със самотата. Тя не му пречеше, дори понякога му помагаше да се съсредоточи и по-точно да прецени ситуацията, в която е попаднал, но май беше време да намери отново жена и да бъде пак семеен. Не можеше още дълго да кара така. Беше постигнал най-важните си цели в живота: образование, професия, уважение, приятели. И както лежеше със затворени очи от тъмнината в стаята изплува образът на Вяра Кралева. Появи се такава, каквато я беше видял: с пшеничените коси, с меките лавандулови очи и с онази загадъчна усмивка, с която сякаш искаше да му припомни нещо.

Сутринта рано се събуди, изпи първото си за деня кафе и се отправи към плажа. Обикновено опъваше чадъра си до един от спасителните постове, но тази сутрин точно на това място се беше настанило младо семейство с две деца. Поогледа се и реши да отиде по-нататък, към носа, който приличаше на таралеж и към запустелия изоставен ресторант. Измина двайсетина метра, гледайки разсеяно хората, налягали по пясъка и изведнъж се сепна. Точно пред себе си видя Вяра, седнала на широка хавлия на бели и червени раета, загледана към морето. Той се спря за миг, но веднага продължи, казвайки си: „Сигурно няма да ме забележи или ще се направи, че не ме вижда”, но се излъга. Тя го забеляза или може би го беше видяла отдалече, защото изчака да се приближи до нея, широко му се усмихна и му каза:

- Здравейте.

- Здравейте – отговори той.

Не очакваше така приятелски да го поздрави и малко се  смути.

- Да не би да отивате пак към изоставения ресторант?

- А не – побърза да отговори той.

- Може да седнете тук – предложи тя - и аз съм сама.

Погледна я. Откъде знаеше, че е сам. Сигурно самотниците си личат отдалече и никой не може да ги сбърка.

- Добре – съгласи се, опъна чадъра до нея и разстла хавлията си.

- Всяко лято ли идвате тук? – попита тя.

- Не, за първи път. Един приятел ми препоръча този курорт.

- Поне веднъж в живота си трябва да отидем някъде, където никога не сме били – каза тя.

- След като не можем да бъдем навсякъде, да се опитаме поне веднъж да бъдем някъде на непознато място – усмихна се иронично той.

- Какво Ви накара да влезете в изостаналия ресторант? – погледна го Вяра.

- Любопитството. От няколко дни го гледах оттук, от плажа, исках да го разгледам, но едва вчера го направих.

- И ако не бяхте влезли, нямаше да се срещнем и да се запознаем. Не мислите ли, че понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува?

- Може би...

Това му прозвуча твърде философски. Един кичур беше паднал на челото й и с бялата бейзболна шапка с козирка, тя му заприлича на малко странно момиче.

- Струва ми се – заговори след малко той, - че не ние, а някой друг определя с кого да се срещнем и с кого да се запознаем.

- Затова може би усилията, които полагаме, за да привлечем на някого вниманието са напразни – усмихна се предизвикателно тя.

- По-важно е, че съдбата ни е срещнала с някого, който после ни е станал приятел.

- Понякога съдбата ни среща и с хора,  които след време не искаме нито да видим, нито да чуем.

- Сигурно Вие и аз сме малко различни – забеляза той. – Аз искам да си спомням само за тези, които са оставили у мен приятен спомен, а Вие навярно не забравяте и тези, които са Ви наранили.

- Не, аз просто си мисля, че едните и другите е трябвало да ги срещнем. Трябвало е, но защо – не знаем.
Звездин отдавна с никой не беше водил подобен разговор и сега му ставаше интересно и забавно. Приятно му беше, че я срещна, че вчера, когато заваля на плажа, влезе в запустелия ресторант и я видя там, а тя сякаш стоеше до колоната и го чакаше. На тази възраст той вярваше, че познава хората и от няколко думи може да разбере какви са, какво ги вълнува, как гледат на живота. Вяра беше млада, може би десетина години по-млада от него и той не бързаше да навлиза в подробности от живота й. Щеше да бъде нетактично, ако я попита с какво се занимава, от къде е. Имаше странното усещане, че и тя като него е преживяла раздяла, самотна е и може би сега, на морския бряг, премисляше това, което й се беше случило. Не изглеждаше лекомислена и повърхностна. Не искаше да натрапва своите разбирания и не държеше да е права на всяка цена.

Слънцето напичаше все по-силно и по-силно и тя предложи да влязат в морето. Умееше да плува, а той – не. Стоеше до кръста във водата и я гледаше как плува леко и плавно като делфин. Косата й жълтееше сред синьо-зелените вълни като слънчогледова пита и колкото повече я гледаше му се струваше, че неусетно в сърцето му се излива упойващ сок и вече не вижда никого друг, а само нея. За момент затваряше очи и си казваше: “Аз съм на трийсет и пет години, а не на шестнайсет и много отдавна не съм юноша”, но после си припомняше нейните думи: “Понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува.” Струваше му се, че и на нея той не й е безразличен и й е приятно да са заедно.

Привечер се срещнаха в кафене “Лазур”. Тя го очакваше седнала на една от масите. Беше облечена в нежносиня рокля без ръкави. Голите й рамене се открояваха гладки и бронзови. Косите й бяха спуснати и приличаха на слънчеви лъчи, блеснали върху морскосинята й рокля, лавандуловите й очи гледаха морето, което се синееше като копринено платно, надиплено от вятъра. Може би се взираше към острова, към бялата кула на фара, която се изправяше в синевата като светла надежда. Надежда и спасение за моряците, и Звездин неволно си помисли за вярата, надеждата и спасението. Вярата, която ни дава сили, надеждата, която не ни оставя сами и спасението, което идва неочаквано.

Пиха кафе и пак говориха за случайната си среща и за това, че е хубаво да си с някой на морския бряг. Когато вечерта плахо като босоного момиче тръгна от топлия пясък към асфалтираните алеи на курортното селище и започна бавно да покрива улиците, къщите и дърветата с прозрачен креп, те излязоха от кафенето и поеха към морето.

- Искаш ли да отидем пак до изоставения ресторант? – попита Вяра. – Там усетих нещо тайнствено.

- Да – отговори той без да се замисля.

Тръгнаха към обраслия с дървета и храсти нос, който приличаше на таралеж, наведен на морския бряг. Бутнаха полуотворената врата и влязоха в огромното тъмно помещение. Обгърна ги мрак и тишина сякаш бяха пристъпили в дълбока пещера. Вълните се блъскаха в каменния зид и монотонният им плясък долиташе до тях като шепот.

- Вчера, когато влезе – промълви тя – ми заприлича на древногръцки воин. Точно тогава блесна светкавица и те озари. Видя ми се, че си висок, строен със сребърен шлем на главата и меч в ръката. После забелязах, че си с плажна шапка и носиш слънчев чадър. Гледах те, притаена зад колоната, и имах чувството, че знаеш, че съм тук и идваш за мен, да ме вземеш, да ме изведеш навън и поведеш под дъжда. Почувствах се щастлива.

Той не я остави да довърши. Устните им се сляха. Нежното й тяло потръпна в прегръдките му като уморена чайка. Долови аромата на меките й къдрици. Ухаеха на момина сълза и пак усети онзи упойващ сок, който бавно се излива в сърцето му.

Когато се събуди на другата сутрин, първата му мисъл и първата му дума, която произнесе беше “Вяра”. Стана бързо, приготви се и тръгна към плажа. Беше още рано. Разпъна чадъра точно там, където вчера бяха с нея. Седна на хавлията и зачака да дойде. Припомняше си детайл по детайл изминалата нощ. Излязоха от запустелия ресторант и поеха прегърнати по плажната ивица. Над главите им червенееше луната като разрязана диня. Звездите приличаха на седефени миди, подредени върху синьото кадифе на небето от несръчна детска ръка. Морският вятър повдигаше леката й синя рокля и откриваше гладките й бедра.
На алеята до кафене “Лазур” тя го целуна, помоли го да не я изпраща до хотела и бързо изчезна. Минута или две я гледаше как се стопява в тъмнината.

Мина час, но Вяра не идваше. Звездин започна де се притеснява. Слънцето се издигаше и сипеше жар. Изчака още час. Оглеждаше се, но не я виждаше никъде. Около него хората ставаха все повече и повече. Мъже, жени, деца. Шум, подвиквания, смях, голи тела, намазани с плажно масло блестяха като лакирани и в горещия въздух се разнасяше тежка сладникава миризма. Звездин седеше и чакаше. Не смееше да влезе в морето, тя всеки момент можеше да се появи. Потеше се и го измъчваше жажда. Обиколи няколко пъти плажа. Мина пладне и хората започнаха да си отиват. Питаше се: “Какво се е случило? Защо не дойде?”

Прибра се в хотела, но не остана дълго и тръгна да я търси. Обиколи курортното селище. Мина няколко пъти по едни и същи улици и алеи. Надникна в кафене “Лазур”, отиде до запустелия ресторант на брега, но никъде я нямаше. Тя не му каза в кой хотел е, а и той не настоя да узнае. Не беше я попитал нито откъде е, нито до кога ще бъде тук. Продължи да обикаля плажа, улиците и алеите до полунощ. Сигурно много хора го забелязаха и го помислиха за луд.

Прибра се в хотелската стая късно след полунощ, легна в леглото и заспа като упоен, съсипан от умора и притеснение. В съня му се появи Вяра. Идваше от морето. Приближаваше се бавно, облечена в бялата си пола и трикото с презрамките, които светеха като фосфорни на голите й бронзови рамене. Очите й с цвят на лавандула му се усмихваха загадъчно. Спря се пред него, погледна го и му каза: “Понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува. Ти ме срещна, защото искаше. Ти си пожела да срещнеш жена като мен и ме срещна. Случва се само това, което си пожелаваме, което много искаме да ни се случи, но не трябва да се надяваме на случайността, а силно да го желаем и търсим. Не се отказвай, търси ме. Ти вече знаеш какво искаш.”

Събуди се. Видението беше изчезнало. Сън ли беше всичко това и наистина ли знаеше какво търси?