ПЛИКЪТ С ПАРИТЕ

 

разказ от Георги Михалков

       

И в тази лятна вечер пак бяхме насядали около голямата маса в двора на капитан Димитър в Крайморие. От морето полъхваше лек вятър, от скарата се носеше гъделичкащият апетита аромат на паламуд, а над нас небето приличаше на тъмно кадифе с пръснати по него стъкълца от счупена кристална ваза. Бяхме се заслушали в разказа на капитан Димитър и не забелязвахме, че вечерта е много тиха и от никъде не се долавя никакъв шум.

Преди години, след като напусна работата си в риболовните параходи, капитан Димитър замина със семейството си за Америка. Това беше една от големите му мечти – да живее и да работи в Америка и затова след промените през 1990 година с парите, които беше спечелил от параходите, купи самолетните билети и с Диана и с двете си деца се озова в Чикаго.

- В Чикаго – разказваше капитанът – в първите месеци ни беше много трудно. Не познавахме никого, никой не можеше да ни помогне. Нямахме постоянна квартира и работа. За наш късмет ни приюти едно сръбско семейство. Дадоха ни подслон в мазето на дома си срещу смешно нисък наем. В стаята нямаше легла, нямаше мебели и спяхме на земята. Аз по цял ден обикалях Чикаго и търсех работа. Къде ли не ходих и кого ли не питах, но навсякъде ме посрещаха с подозрение, когато чуеха, че съм от България. С английския език се справях добре, нали толкова години кръстосвах океаните като капитан на параход. Имах опит в различни професии. Можех да работя като механик, шофьор, строител, но американците ме гледаха с недоверие и отказваха да ме наемат на работа. За да преживяваме, работех каквото ми падне: копаех канали, бях хамалин, миех чинии в китайски ресторант...

Веднъж един сърбин ми каза, че в голяма и известна фирма за товарни превози търсят автомонтьор, а аз бях завършил техникум за автомонтьори. Зарадвах се. Това беше моят шанс и веднага си помислих, че най-после щастието ми се усмихва в Америка.

Фирмата беше голяма,  заплащането сериозно. Казах си, че няма начин да не ме вземат на работа. Автомонтьор - това беше моята първа специалност и щях да се справя отлично. Вечерта, преди да отида във фирмата, споделих с Диана, че най-после  се е появила възможност, която ще ни помогне да се измъкнем от мизерията. Желанието ми да започна работа в тази фирма беше огромно.
Рано сутринта се приготвих и тръгнах. Имах двеста долара, които пазех за извънредни случаи и реших да ги сложа в един плик и да ги дам на служителя, от когото щеше да зависи моето назначаване. Никога през живота си не бях постъпвал така, но знаех, че много хора го правят и според мен това беше един от сигурните начини за започване на работа.

Във фирмата ме посрещна солиден мъж на възраст около четирийсет години, който по всяка вероятност беше началник личен състав или нещо подобно. Изслуша ме внимателно, попита ме от къде съм, какво съм работил, познавам ли работата, за която кандидатствам. Отговарях на въпросите, но бях неспокоен и се питах дали ще успея да го убедя, че аз съм човекът, когото търсят. Когато си тръгнах, му оставих молбата си и плика с двеста долара.

Излязох от фирмата удовлетворен и радостен. Бях убеден, че добре се справих, успях да покажа, че отлично познавам работата, за която кандидатствам, че съм сериозен и отговорен. Прибрах се у дома и още от вратата Диана ме посрещна с думите, че от фирмата са се обадили и са й казали веднага да отида там. Това малко ме озадачи. Нима толкова бързо са решили да ме назначат? Сигурно съм им направил силно впечатление, за да се обадят веднага по телефона. Зарадвах се и тръгнах обратно към фирмата.

На входа ме чакаше един служител, който ме попита дали аз съм Димитър Василев и когато му казах, че съм аз, тръгнахме към втория етаж на сградата. Въведе ме в голям салон, който приличаше на конферентна зала. Влязох и останах стъписан. Около елипсовидна маса седяха двайсетина мъже. Единият от тях се изправи, приближи се и се ръкува с мен.

- Здравейте, господин Василев. Аз съм Джон Търнър, генералният директор на фирмата.

„О-хо – казах си – невероятно! Лично генералният директор е решил да се срещне с мен. Какви чудеса правят парите, а бяха само двеста долара.”

- Заповядайте, господин Василев, седнете – покани ме генералният директор.

Седнах до масата и след кратко мълчание господин Търнър извади моя плик с двеста долара и ми го показа.

- Този плик Ваш ли е? – попита.

Сега разбрах  защо ме повикаха така скорострелно и замръзнах.

- Да – смънках притеснен и сконфузен. 

- Добре – каза господин Търнър – значи не отричате. Защо оставихте този плик? Тук сме цялото ръководство на фирмата: аз и всички началници на отдели. Фирмата ни съществува от трийсет години и досега никой не си е позволявал да ни оставя пари или с други думи казано -  да ни подкупва! Кажете кой Ви изпрати и кой Ви каза да ни оставите този плик с пари?

Седях като вкаменен. По цялото ми тяло се стичаше гореща пот и не знаех какво да отговоря. Мълчах като ням.

- Предполагам добре знаете, че това е подсъдно – погледна ме остро генералният директор и в неговите светлосини очи видях гняв и възмущение.

Вече ясно осъзнавах какво бях направил.

- Ако сте оставили този плик, за да ни провокирате и изпитате, трябва веднага да ни кажете кой Ви изпрати и парите в плика белязани ли са? Ако признаете тук, пред всички нас, случаят няма да има последствия.

Продължавах  да се потя и исках земята да се отвори в миг и да потъна в нея. Трябваше да кажа нещо. С пресъхнало гърло започнах да обяснявам, че никой не ме е изпратил, че парите не са белязани, че сам съм решил да оставя плика с двеста долара, като мислих, че така ще бъда по-лесно назначен на тази работа, която много силно желая и за която ще работя от цялото си сърце и душа, защото това е моята специалност и това най-добре умея да върша.

- Разбирам Ви – прекъсна ме генералният директор. – Вие не сте американец и не знаете, че ако това беше провокация нашата фирма щеше моментално да бъде закрита и никога повече нямаше да имаме право да работим и да продължаваме нашата дейност. Затова, господин Василев, вземете си плика!

Господин Търнър ми даде плика с двеста долара и аз напуснах фирмата.

Капитан Димитър замълча. След малко продължи:

- Това за мен беше един от най-големите уроци в живота ми. Господин Търнър ми показа, че с подкупи и с рушвети не може да се живее. Дадох си сметка, че с моите двеста долара без много да му мисля поставих на изпитание една дългогодишна авторитетна фирма със стотици служители и работници.

Всички, насядали около масата, мълчахме, а аз си мислех за принципите, за почтеността и за законите в една далечна и непозната за мен страна.