Пепо

 

разказ от Георги Михалков



Пепо беше най-голямото ни богатство. Гордеехме се с него, защото едва ли друго семейство в диаметър от десет километра притежаваше такъв уникален папагал. Беше необикновен красавец. Толкова пъстър, че понякога ми се струваше, че след като дълго съм го наблюдавал, ми се завива свят. Много пъти се опитвах да изброя колко цвята имаше по крилата, главата и цялото му тяло, но не успявях. Природата го беше надарила с всички цветове и дори ми се струваше, че по него виждах и такива, които въобще не знаех как да нарека. Беше едно фантастично богатство от тонове, полутонове, разцветки, сенки и полусенки, които се преливаха, сливаха и образуваха необикновена хармония, пред която всеки би изпаднал във възторг или изумление. Дори очите му изглеждаха многоцветни и сутрин блестяха с едни багри, а вечер с други. Имаше моменти, когато погледът му излъчваше радост, но често гняв и раздразнение. А понякога, когато тайно го наблюдавах, откривах в очите му и тъга, дълбока, тиха тъга, която не бях виждал в погледа и на най-скръбния човек. Питах се какво ли чувства , за какво тъгува?

Когато Пепо забелязваше, че го наблюдавам, веднага скриваше тъгата в очите си и се правеше на най-веселия и безгрижен папагал на света. Добре си спомням деня, когато се появи в нашия дом. Донесе го брат ми, който обикаляше моретата с търговския флот.

Никак не му беше лесно на Пепо да свикне у дома. В първите дни мълчеше, свит и недружелюбен. Гледаше ни подозрително и страшно, и не смеехме да се доближим до кафеза, защото брат ми ни беше предупредил, че Пепо има човка като стоманена ножица и ако ни клъвне или захапе може да ни отреже пръста. Но постепенно започна да ни гледа учудено и любопитно и научи имената на всички у дома. Запомни много думи, които твърде сполучливо и на място изкрещяваше. Най обичаше да си играе с шестгодишната ми племеничка, Ивета. Тя беше тази, която го учеше да говори, хранеше го, грижеше се за него и любимата им игра беше разстрелът. Ивета насочваше към Пепо показалеца и палеца на дясната си ръка и зловещо, със смразяващ и съскащ глас му казваше:

- Пепо, сега ще те разстрелям.

После произнасяше едно кратко и отсечено:

- Паф.

А Пепо внезапно се завърташе на пръчката, на която стоеше и увисваше надолу с главата бездиханен и безжизнен.

Тази игра продължаваше минути и Пепо нито веднъж не отказваше на Ивета да бъде разстрелян. Толкова всеотдайно умираше, че всеки, който стоеше наблизо, можеше да си помисли, че сърцето му наистина внезапно се е пръснало и той вече не е жив.

Най-странното беше, че Пепо хранеше особена симпатия към Роси, съпругата на брат ми. Когато я видеше, сякаш разцъфтяваше. Вдигаше гордо глава и заемаше бойка стойка като генерал, изправен пред многобройната си армия. В погледа му заиграваха искри, а перата му заблестяваха и по-ярко отразяваха светлината. Пепо важно се разхождаше из кафеза и на своя папагалски език й шепнеше нещо, което приличаше на нежна мелодия и ми се струваше, че понякога Роси се заслушваше в тази папагалска песен и като че ли беше единствената, която разбираше какво й шепне Пепо.

Най-щастливите мигове за Пепо бяха, когато Роси му отговаряше на закачките или нежно галеше гладките му лъскави крила. Ако Роси не можеше да обърне внимание на Пепо или имахме гости у дома, наставаше хаос. Тогава папагалът се сърдеше, надаваше войнствени крясъци или през секунда се провикваше:

- Роси, Роси.

Тези подвиквания ни разсмиваха, но на Пепо съвсем не му беше за смях. Той ни гледаше заплашително и заканително, или стоеше с наведена глава, дълбоко огорчен и обиден. В такива моменти ми ставаше мъчно за него и исках по някакъв начин да му помогна, но на мен той не обръщаше внимание. Негови любимци бяха Ивета и Роси. Е, за да не ме засегне понякога и с мен се отнасяше любезно, казваше ми по някоя дума, но по-често, когато ме видеше бързаше да ме попита:

- Как си Бобо, имаш ли си гадже?

Това сложно изречение го беше научил от Ивета, повтаряно му безброй пъти от нея, когато беше по-малка.

И аз обичах да се закачам с Пепо, но с мен той се държеше с достойнство и високомерие. За нищо на света не искаше да играем на разстрел, макар да насочвах към него показалец и палец и да просъсквах като Ивета: “Сега ще те разстрелям.”

Пепо само ме гледаше презрително и оставаше неподвижен на пръчката, а аз се ядосвах, но нямаше сила, която да го накара да играе с мен. Опитвах се да го подкупя. Давах му лакомства, отварях кафеза, защото знаех, че много да обича да лети на воля в стаята, но той беше непреклонен. Нито поглеждаше храната и вкусните неща, които бутах към човката му, нито забелязваше отворената вратичка.

Тогава му обръщах гръб и в миг чувах лукавия му подигравателен вик:

- Как си, Бобо, имаш ли си гадже?

Тръгвах си победен, но не можех да му се сърдя. Пепо беше нашият талисман. Така бяхме свикнали с него, че не можехме да си предствим живота ни, ако го нямаше или ако дори за ден не чувахме острия му писклив глас.

Най-весело беше,когато имахме гости. Пепо умираше за гости. Тогава никой у дома не беше удостояван с повече внимание от Пепо. Гостите обикновено се струпваха около кафеза и той вдъхновено им демонстрираше всичко, на което е способен. Най-напред изпълняваше целия си словесен репертоар, като не пропускаше да попита и мен как съм и имам ли си гадже.

Когато обаче гостите и всички ние отивахме в хола, за да обядваме или вечеряме, Пепо моментално ставаше нервен и разтревожен. Не обичаше да е сам и правеше всичко възможно, за да привлече вниманието ни. Най-често с тъжен и печален глас викаше:

- Роси, Роси.

Но Роси беше заета с гостите и не можеше да му обърне внимание. Когато се убедеше, че призивите му, отправени към Роси не помагат, пускаше в действие друго свое средство, което се оказваше изключително сполучливо и оригинално. Пепо изкусно имитираше мелодиите на различни мобифони. Избираше момент, когато около голямата маса в хола е сравнително тихо и започваше да чурулика като мобифон. Някой от гостите скачаше от стола, грабваше мобифона и се опитваше да се обади, но напразно. Викаше ало, ало, а всички около него затаяваха дъх, за да не му пречат, но сигналът се оказваше фалшив. Скоро гостите разбираха, че това е работа на Пепо и шумен смях огласяше масата. След десетина минути отново внезапно звънваше нечий друг мобифон. Този път някоя от дамите дълго ровеше в чантичката си, за да извади мобифона си и накрая, когато с въздишка на облекчение го откриваше и долепваше до ухото си, разбираше, че Пепо пак се шегува и отново дружен смях екваше в хола. Всичко това се повтаряше няколко пъти по време на вечерята или обяда и никой не можеше да познае кога наистина звъни мобифон и кога Пепо си прави майтап. И все пак беше чудесно, че Пепо никога не ни оставаше да скучаем.

Особено чувствителен беше той към отношенията между брат ми и Роси. Винаги безпогрешно разбираше кога между тях има някакъв конфликт и беше първият, който се намесваше, за да разреши спора им по свой, папагалски начин.

Ако брат ми повишаваше тон и Пепо повишаваше тон и започваше да вика:

- Глупак, глупак.

И тази дума я беше научил от Ивета. Това разбира се дразнеше брат ми и той покриваше кафеза с кърпа. Ако след спора Роси беше тъжна или нямаше настроение, Пепо се опитваше да я развесели, като нежно й подсвиркваше или тихо й подвикваше:

- Роси, Роси.

Тогава Роси заставаше до кафеза и започваше да го гали. Това сигурно бяха най-щастливите и блажени мигове за Пепо. Няма да забравя русата й приведена над кафеза глава, големите й морскосини  очи, които го гледаха с обич и признателност и меката й нежна длан, която бавно гали лъскавите му криле, а погледът на Пепо се рееше към нея замечтан и сигурно си спомняше далечната слънчева родина, от където беше пристигнал.

Случи се веднъж, че брат ми и Роси се скараха сериозно. Размениха си обвинения и тежки думи. Роси не издържа, взе Ивета и отиде при родителите си. Домът ни онемя. В деня, в който Роси и Ивета си тръгнаха  и Пепо сякаш се вкамени. Стоеше неподвижен, не говореше, не подвикваше, не имитираше звън на мобифони. Гледаше ни тежко и осъдително, не ядеше, не пиеше вода. Напразно се опитвах да му привлека вниманието. За него аз не съществувах.

Една вечер, когато се прибрахме с брат ми, Пепо го нямаше. Намерихме кафеза празен. Може би го бях забравил отворен. След две седмици Роси и Ивета се върнаха, но Пепо – не, и домът ни сякаш опустя.