НЕОЧАКВАНА КОЛЕДНА НОЩ

 

разказ от Георги Михалков

 

- Тази Коледа няма да има сняг – каза тихо Светла и като че ли въздъхна.

- Топла Коледа – погледна я баща и. – Синоптиците предсказват дъжд, вместо сняг.

- Но ако утре все пак завали сняг, нали ще ме заведеш в парка, за да се пързалям с шейната? – попита го плахо тя и в малките и черни очи светнаха искри, пълни с надежда.

- Разбира се. Утре не съм на работа и целия ден ще се пързаляме, ако все пак завали сняг...

- До утре има толкова много време, а сега трябва да приготвим всичко за Бъдни вечер – прекъсна ги Мария.

- Всичко е почти готово – каза Павел. – Купихме, каквото трябва, остава само да изпечеш баницата с късметите. Със Светла украсихме елхата и ще чакаме Дядо Коледа да остави подаръците под нея.

- За Дядо Коледа има много време. Отиди да доведеш баща си от село. Не можем да го оставим сам на Коледа там. Трябва да го доведеш.

- Нали знаеш, че няма да дойде. Не дойде и миналата година и тази няма да дойде.

- Ще го доведеш! – настоя Мария. – Цялото семейство заедно трябва да посрещне Коледа. Какво ще кажат роднините и съседите: “Пейчеви празнуват Коледа, а бащата на Павел дивее сам, забравен в Осиково...”

- Каквото ще да кажат! Всичко могат да кажат като не го познават и не знаят какъв е.

- Не ми обяснявай, а тръгвай! Сега като тръгнеш, до шест ще се върнете – разпореди се Мария.

- Добре, тръгвам – каза Павел.

- Татко, и аз ще дойда с теб да доведем двамата дядо – примоли се Светла.

- Не. Ти не идвай. Няма да се бавя, пък какво ще правиш в това пусто село – спря я той.

- Я, по-добре си остани тук и си гледай телевизия. Баща ти ще отиде и ще се върне. Няма смисъл да пътуваш с него. Ще видиш дядо си като дойде – каза Мария.

Павел запали колата и тръгна. Движението в града беше все още натоварено. На светофарите се образуваха колони и колите бавно се изтегляха. “Не спират да пътуват – мислеше си Павел. – За къде ли са поели? За къде бързат? Довечера е Бъдни вечер, няма ли да спрат, да си починат, да се приберат в къщите си, а улиците са все така претъпкани и задръстени.”

На едно кръстовище беше станала лека катастрофа, затруднила още повече движението. Шофьорите изчакваха да минат един след друг, а до ударените коли двама младежи се тюхкаха и се чудеха как да изместят колите си, за да освободят малко пътя. “Ех, тези българи не се научиха да карат – промърмори Павел и бавно мина покрай ударените коли.”

Криво-ляво излезе от града и пое нагоре, по шосето, към планината. Тук движението беше по-спокойно. След двайсетина километра стигна до разклона за Осиково и тръгна към селото. Пътят беше лош, изровен и не можеше да кара бързо. Опитваше се да заобикаля дупките, но не успяваше. Те сякаш бяха наредени шахматно и ако една избягваше, попадаше на друга. Не се знаеше колко са дълбоки, защото от вчерашния дъжд бяха пълни с мътна черна вода.“Сега остава да си счупя колата и хубава Коледа ще видя – ядосваше се той. – Ако тук, не дай си Боже, нещо се случи с колата, няма кой да ми помогне. Жив човек не минава по този път.”

Павел вече съжаляваше, че беше послушал Мария и беше тръгнал за Осиково, но какво да прави. И Мария, и баща му бяха упорити като магарета. Мария настояваше да посрещнат Коледа с баща му, а баща му се дърпаше. Искаше сам да си посреща празниците на Осиково и това се повтаряше вече близо пет години, откакто майката на Павел почина. Чудеше се защо баща му кукува в това забутано село, но нищо не можеше да направи. Старият и дума не даваше да се издума да остави селото и да дойде да живее при тях в града .

“Кога ли ще го намеря там, горе, умрял или изяден от вълците – казваше си Павел – и как да го накарам да слезе долу, в града. Като дряново дърво е. Прави, каквото си науми.”

Пътят разбит, лош, а гората от двете страни – непристъпна. Боровете приличаха на навъсени стражи. В далечината, накъдето се виеше пътят, се издигаха планинските била, покрити в прозрачна мъгла и всичко наоколо тънеше в забрава и тишина. Имаше нещо тайнствено в безмълвните борове, в хребетите, изпъкнали като чела на вкаменени великани, в небето, паднало ниско, натежало от оловни облаци. Още като дете, когато живееше на село, Павел се страхуваше от тази гора. Струваше му се, че между боровете, в гъстите храсти и хралупите на старите дървета живеят малки зелени джуджета.
Отдавна беше забравил детските си страхове и приказките, разказвани някога отбаба му в зимните вечери до бумтящата печка, когато вярваше, че малките зелени джуджета носят Коледните елхи и тайно ги украсяват. Понякога му се искаше и Светла, дъщеричката му, която вече беше на седем години, да вярва в джуджета и да се радва на дребните Коледни изненади, както той се радваше някога на книжна торбичка с кравай, ябълка и сушени сливи, а не да иска кукла, която говори или електронна игра.

Изведнъж заваля и той се опита да увеличи скоростта. “Знаех си – каза си, - че вместо сняг ще завали дъжд”, но не беше сигурен кое е по-добре. Ако валеше сняг нямаше да стигне до Осиково, защото този път никой никога не почистваше и може би е по-добре да е дъжд. Неусетно стигна до дървения мост и влезе в селото. Винаги, когато идваше тук, го обземаше безнадеждност и отчаяние. Къщите приличаха на грохнали слепи старци, подпрени на тоягите си край пътя, молейки за милостиня. От няколко години почти никой не живееше в Осиково. Керемидите изпочупени, комините наклонени или рухнали, стрехите паднали като натежали полуспуснати старчески клепачи. Много къщи бяха без прозорци и врати и дупките зееха като извадени очи. В дворовете плодовите дръвчета стърчаха прекършени като счупени детски ръце. Едната стена на училището беше съборена, виждаха се старите чинове и олющената черна дъска. Не можеше да си обясни как и кога се случи всичко това. Сякаш до вчера селото беше пълно с мъже, жени и деца и изведнъж всички избягаха, като че ли чума ги връхлетя.

Зарязаха къщи, дворове, добитък и се втурнаха, накъдето им видят очите. Останаха само неколцина старици и между тях баща му. Какво правеха още тук? Как живееха? Как гледаха на всичко наоколо? Какво беше в душите им? Като че ли и там беше пусто и безнадеждно? Какво още ги държеше тук, където цареше разрухата и забравата? Или може би нямаха сили и смелост да се разделят с домовете си, в които се бяха родили, отгледали челяд и минал животът им.
Спря колата пред бащиния си дом. Бутна старата порта и тя изскърца сякаш внезапно проплака жена, зашлевена с плесница. Тръгна по калдаръма. Дворът беше подреден, лехите окопани, чакаха първия сняг, дърветата подкастрени. От другия край, откъм плевнята, се разлая Вълкан, кучето, едничкият другар на баща му. Дали го позна? Напоследък рядко идваше тук. Като чу кучето, баща му излезе да го посрещне.

- Разбрах, че си ти – каза старецът.

Беше наметнал извехтяло палто и обул стари подпетени обувки.

- Добре си дошъл, влизай, че дъждът се усили.

Влязоха в малката прихлупена стая на първия етаж. Къщата беше на два етажа, но баща му предпочиташе да си живее в тази стаичка. Тук имаше печка, дървено легло, стар бюфет и умивалник. Живееше като отшелник - без телевизор, без радио.

- Нищо вече не ми трябва – казваше. – За какво ми е телевизор, за какво ми е радио? Омръзна ми да слушам все едно и също: няма пари, няма работа... Какво има? Когато човек започне да казва, че това няма, онова няма – спира да вижда и това, което има, мисли си, че нищо няма, а огледа ли се, ще види колко много неща има, които не му и трябват. Сядай и не ми казвай защо си дошъл. Знам. Пак ще ме кандардисваш да ме водиш у вас, в града, но знаеш, че няма да стане. От тук не мърдам! Всяка Коледа тук посрещам и тази тук ще посрещна! Не мога да оставя къщата си и добитъка си! А вие там правете каквото знаете.

- Но тате, Мария мисли, че на нея се сърдиш и затова не искаш поне една Коледа да бъдеш с нас.

- На никого не се сърдя. Ако ти си истински мъж, ще обясниш на твоята Мария какво значи за мен Коледа. Не ме мислете вие мен. Всичко си идва по реда. Ако ми е писано, ще посрещна и тази Коледа, ако не ми е писано, ще затворя очи завинаги. По-добре тук, отколкото някъде другаде, на чуждо и непознато място.

- Не говори така – прекъсна го Павел.

- А как да говоря. Ти най-добре знаеш, доктор си. Един ден човек си тръгва, поема към онзи, другия свят. Никой не е вечен. Затова тръгвай, посрещни си Коледа с жената и дъщерята. Мен ме остави. Такъв е животът. Някога заедно посрещахме Коледа с теб, с майка ти, с баба ти, с дядо ти. Сега вече ти си баща и трябва да я посрещаш с твоето дете и с твоята жена. Тръгвай, че голям дъжд заваля. И това още не бях виждал – дъжд на Коледа. Ей, всичко се обърка – и хората, и времето. Чакай приготвил съм нещо за Светла, Мария и за тебе.

И старецът стана от леглото, отиде до бюфета и извади от там една плетена торбичка.

- Вземи, тази торбичка е за Светла. Сложил съм орехи, ябълки, стафиди и десет лева да си купи нещо. Тези вълнени чорапи са за Мария, а за тебе – домашно вино, да се почерпите.

- Благодаря ти, тате. Извинявай, твоя подарък го е донесъл Дядо Коледа и го е оставил под елхата в нас. Мислихме, че тази Коледа ще склониш да я посрещнем заедно.

- По-важно е не вие какво мислите, а аз. Пък и аз отдавна вече не чакам Дядо Коледа.

- Е, благодаря. Да тръгвам, че вали като из ведро.

Прегърна баща си и тръгна. Колата запъпли по разкаляния път. Чистачките не успяваха да изчистят стъклото. “Какво е това чудо – питаше се – не дъжд, а порой посред зима. Вярно, всичко се обърка.” Стигна до моста и спря стъписан. Реката беше преляла и отнесла стария дървен мост. Само това не очакваше. Изведнъж се оказа хванат в капан. Не можеше да се измъкне от Осиково. Не искаше да идва, но и Мария е упорита и непреклонна. Като каза иди та иди. Сега двете със Светла ще посрещат сами Коледа. Не се и знае колко дни ще остане тук и как ще се прибере.

Нямаше друг изход. Трябваше да обърне колата и да се върне при баща си. Когато влезе в двора, Вълкан пак го посрещна с радостен лай и баща му тутакси излезе.

- Какво стана, да не забрави нещо? – попита го старецът.

- Какво! Реката е отнесла моста и се е видяло, че тази Коледа ще бъдем двамата заедно.

- Каквото е писано – това е. Човек предполага, а Бог разполага. Влизай и се залавяй да ми помогнеш да опека питата, да сваря сармите, да извадя туршията и да наточа виното. Сложих и бъдника да гори, за да видим каква ще е годината.

Павел седна на леглото. Знаеше, че всичко е готово и нямаше какво да помага.

Баща му нареди масата и преброи ястията.

- Трябва да са девет, по обичая – каза. – Пита, сарми, боб, ошав, ябълки, орехи, лук, чесън, кисело зеле, греяна ракия, вино.

Старецът запали свещ и преди да разчупи още топлата пита се прекръсти.

- Първото парче е за Света Богородица, не си забравил, нали – каза той и сложи парчето пита пред иконата. – А сега да хапнем каквото Бог дал.

Във всяко негово движение имаше нещо тържествено и достолепно. Павел го гледаше мълчаливо и като че ли го виждаше за първи път. Леко приведен с бяла като сняг коса с побелели вежди и мустаци, с бяла домашна риза, лицето му набръчкано като сухо листо, но прясно избръснат, а в златистокафявите му очи някаква млечна светлина. Припомни си Коледите от детството, когато тук с майка му и баща му, посрещаха празниците. И тогава ухаеше на топла домашна пита и вкусна баница. Долавяше се мирисът на дърво, което гори в печката и на зелена елха украсена и поставена под кандилото. Сякаш беше много топло и много светло. Сега елха нямаше. Откакто остана сам, баща му не сечеше и не украсяваше елха.

Преди да настъпи полунощ, старецът извади стария си джобен часовник, който пазеше още от казармата, когато е бил войник, и каза:

- Време е.

- За какво? – попита Павел.

- Да отидем в храма.

- Какъв храм?

- Как какъв?

- Има ли още черква в Осиково?

- Има. Село може вече да няма, но черква трябва да има! Беше започнала и тя да се руши, като школото, но аз се хванах и я стегнах. Подмазах стените, поправих вратата, боядисах купола. Грехота е да рухне храмът.

Баща и син излязоха на двора. Дъждът беше спрял, но остър северен вятър гонеше облаците като вълк овце. Небето се синееше изцъклено и там, горе, като малки свещички горяха звездите. Тръгнаха по тесните криви селски улички. Храмът сякаш ги очакваше. Приличаше на човек, висок и едър, застанал неподвижно, загърнат с тежък ямурлук. Бутнаха дървената врата и влязоха в голямото тъмно помещение. Баща му запали свещта, която носеше, и пламъкът освети лицето му. Тръгна бавно към олтара. Павел предпазливо пристъпи след него. Спряха пред иконата на Света Богородица и баща му тихо продума:

- Роди се Младенеца. Роди се Спасителя.

Прекръсти се. Баща и син стояха мълчаливо в големия притихнал храм, осветен само от бледия пламък на тънката свещ. “Бащите се грижат за храмовете, а синовете трябва да ги пазят – каза си Павел.” Не разбра колко време стояха така, неподвижни, мълчаливи, един до друг, рамо до рамо, всеки отдаден на своите мисли и вслушан във вътрешния си глас.

Когато излязоха Павел се огледа. Черквата беше построена на най-високото място и оттук се виждаше цялото село и боровата гора. Стори му се, че над тъмната борова гора грее ивица светлина като ореол. “Коледна светлина – помисли си той.” Вдигна глава към звездите. Малки снежинки падаха бавно и плавно. “Обещах на Светла, че днес ще отидем в парка и ще се пързаляме с шейната.”