НАДПИСЪТ

разказ от ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

 

 

 

Мина и мъжът Радой се връщаха от морето. Бяха изкарали една чудесна почивка в Китен и сега освежени и загорели от слънцето пътуваха за София. Когато на магистралата се появи табелата “Пазарджик”, Мина помоли Радой да се отбият за до родното й село. Отдавна не беше идвала, а и нямаше вече защо да идва. Баща й и майка й бяха починали. Преди години продадоха къщата, която се рушеше и нямаше вече кой да я поддържа, но от родното си място Мина пазеше скъпи спомени и искаше за малко пак да се върне в детството си и в годините, когато беше тук учителка.

- Кога друг път ще мога да дойда, – въздъхна тя – а сега ни е на път. Ще спрем, а можем да срещнем някой познат, макар много от близките ми и приятелките ми вече не живеят тук. 

- Добре – съгласи се Радой. – Няма за къде да бързаме. Когато се приберем в София – приберем. Ще видим родното ти село. Знам, мило ти е.

Радой отби от магистралата и продължиха по недобре поддържано шосе, покрай слънчогледови ниви като безкрайни килими със златисти петна.

Селото сякаш ги очакваше смълчано и стаено. Личеше, че някога е било голямо, уредено, с двуетажни и триетажни къщи, с просторни дворове, но отдавна къщите не бяха ремонтирани, мазилката на много от тях беше напукана или тук-таме паднала. В някои от къщите като че ли още живееха хора, но други бяха напълно изоставени. Повечето дворове буренясваха, оградите им бяха изкривени, дворните врати заключени с вериги и тежки катинари.

Мина гледаше и болка стягаше сърцето й. Нямаше нищо общо с онова село, в което беше израсла. Някога в дворовете се ширеха лехи със зеленчуци и цветя. Плодови дръвчета хвърляха меки и прохладни сенки, деца играеха и тичаха, а сега цялото село, притихнало и смълчано, сякаш в очакване на внезапно бедствие. Спряха колата на площада и се огледаха, но и площадът беше безлюден и глух.

Когато Мина завърши университета, се върна тук и стана учителка в училището. Тогава училището беше голямо,  прогимназия, с много ученици. И сега сградата му се белееше, недалеч от площада, но и в него като че ли отдавна никой не учеше. Мина си спомни годините, когато преподаваше. Спомни си и някои от учениците си. Една от тях, Калинка, беше дребна, руса с лунички по лицето, като златни капки. Тиха, свита, гласът й не се чуваше, а после стана детска лекарка. Стоянчо, който седеше до нея на чина, немирник с буйна черна коса и очи като две метални топчета, стана автомонтьор. Пенко, най-високият в класа, завърши инженерство и отдавна живееше в София. Спомни си и за Милко. Беше не много висок, със светлосини очи и добродушна слънчева усмивка. Един ден баща му я срещна на улицата и я помоли:

- Госпожице Кръстева, наш Милко много иска да стане пилот, но математиката не му се удава. Вие сте математичка, ще можете ли малко да му помогнете?

- Ще му помогна – съгласи се Мина. – Щом е решил да става пилот, трябва да е добре по математика. Ще остава след часовете в училище и заедно ще решаваме задачи.

Няколко дни в седмицата Милко оставаше след часовете и Мина му помагаше да решава задачите. Упорито и старателно момче, той изпълняваше всичко, което Мина му казваше, гледаше я с широко отворени очи и не можеше да скрие благодарността и възхищението си от нея.

Милко постигна мечтата си, стана пилот. Мина няколко пъти го срещаше в София, а той винаги й благодареше и непрестанно повтаряше, че ако не е била тя, нямало да лети.

- Разгледахме селото ти. Родната ти къща я няма, новите собственици са я разрушили, за да си построят нова – каза Радой. – Да тръгваме.

- Почакай – помоли го Мина – да влезем в кафенето отсреща. Да изпием по едно кафе, можем да видим някой познат.

- Добре – съгласи се Радой.

Влязоха. Кафенето беше малко, но уютно, чисто, масите бяха нови. Когато седнаха, към тях се приближи жена, не много млада, може би собственичката. Преди да ги попита какво ще желаят, тя се вгледа в Мина и възкликна:

- Госпожо Кръстева, не можах да ви позная. Добре дошли.

Мина я погледна и трепна.

- Руске, ти ли си?

- Аз съм, вашата ученичка.

- Какво правиш? Как си?

- Как. Върнахме се пак тук. Може би знаете, че с Милко се оженихме. Живяхме в София, но когато той се пенсионира от авиацията, решихме да си дойдем тук. Милко направи това кафене…

- А къде е Милко? – попита Мина.

- За съжаление преди две години загина. Катастрофа. Не загина като пилот, а като шофьор.

- Моите съболезнования – промълви Мина.

- Аз и синът ми продължихме да се занимаваме с кафенето и в негова памет оставихме тук всичко, както той го беше направил. Дори и този надпис, над бара. Той го беше написал, погледнете го.

Мина се обърна. На пластмасова табела с големи букви пишеше: “За учителки кафето е безплатно”.
Мина се опита да се усмихне, но очите й се навлажниха.