ЛИСИЧОВОТО ХАНЧЕ

 

разказ от Георги Михалков

 

Беше прохладна лятна привечер. Ханчето “Тихият кът” потъваше в блажена тишина. По шосето от време на време преминаваше по някоя кола, но нито една от тях не спираше. Бай Гергин седнал на една маса отвън гледаше към пътя, който извиваше като дълга катерича опашка покрай тъмната борова гора и се губеше далече нагоре между боровете. Обичаше бай Гергин този летен час, когато слънцето потъва като златна топка в морето от разтопен метал и бавно изчезва зад заоблените като чела баири. Сякаш всичко наоколо притихваше: и гората, и потокът долу в дерето, и птичият хор, и храстите, дори и лекият планински вятър, а вечерта се спускаше като полъх от хребета. Както си седеше бай Гергин на масата, смълчан и приведен, изведнъж долови лек шум. В първия момент си помисли, че така му се е сторило, но шумът се повтори, малко по-силно и като че ли по-продължително, сякаш някой се промъкна покрай храстите, близо да крайната маса, която беше по-встрани, почти до дърветата. Той вдигна глава и се огледа. Изведнъж се сепна и остана неподвижен. Там, близо до масата, като жълти пламъчета светкаха две очи. Ха, изненада се старецът. Лисица. Тя стоеше на няколко метра от него и внимателно го наблюдаваше. Секунди двамата не помръдваха. Бай Гергин, за да не я уплаши, а лисицата може би, за да го проучи по-добре. Знаеше бай Гергин, че в гората наоколо обикалят лисици, сърни и глигани, но досега не беше виждал диви животни. Лисицата постоя така, после се поогледа, намери нещо за ядене под масата и започна спокойно да яде.

- Е, щом не крадеш, а сама си търсиш храната, може – каза бай Гергин и остави лисицата.

Тя се поразходи около крайните маси, намирайки тук-таме я коричка от хляб, я парче от салам и пак така тихо, както се беше появила, изчезна.
На другия ден в ханчето имаше повече работа. По-често спираха коли. Хората слизаха, сядаха на масите, закусваха, обядваха и пак тръгваха. Бай Гергин печеше кебапчета, кюфтета, пълнеше халбите с бира и денят мина неусетно. Преди да залезе слънцето той се повъртя около масите отвън, за да помете и почисти. И както се беше навел с метлата пак му се стори, че някой го наблюдава. Вдигна глава, погледна към крайната маса до дърветата и видя лисицата. Стоеше там на същото място както и вчера и предпазливо го наблюдаваше. Той се сви и притаи, за да не я уплаши. Лисицата изглежда разбра, че старецът не иска да й пречи и пак се разходи между масите, търсейки нещо останало от храната на гостите в ханчето.

Следващия ден бай Гергин реши да бъде по-гостоприемен и преди слънцето да потъне зад Марина Чука, изнесе от ханчето парче пилешка пържола и го сложи под крайната маса. Искаше да види дали лисицата пак ще дойде. Може да е било случайно, мислеше си той. Не му се вярваше, че едно такова хитро животно има смелостта посред бял ден да се приближава толкова близо до хората. Беше чувал, че лисиците излизат през нощта, а през деня се крият, но си остави работата и седна да я чака. Седеше и дори цигара не запалваше, за да не би тютюневият  дим да я изплаши.
Точно, когато слънцето изчезна зад Марина Чука пред ханчето спря кола и от нея излязоха двама младежи. Ей сега ще объркаме работата, каза си бай Гергин. Младежите тръгнаха към масите отвън, но той ги спря.

- Момчета – каза им – ще ви помоля малко да изчакате. Искам да ви покажа нещо.

Младежите го изгледаха любопитно.

- Точно по това време идва тук една лисица – поясни бай Гергин. – Сложил съм й там месо и след като се нахрани, ще ви сервирам и на вас. Става ли?
Младежите се спогледаха. Сигурно си помислиха, че не е добре или се шегува. Каква лисица по това време. Толкова ли е глупава и нали има една приказка, че лисица на пазар не излиза, но само казаха “става” и седнаха на една маса не толкова да чакат лисицата, а да видят какво ще прави старецът.
Не минаха и десетина минути и лисицата се появи. Намери парчето пилешка пържола и започна лакомо да го яде. Бай Гергин предупреди с жест младежите да не мърдат и умилно я загледа. Сега можеше да я разгледа по-добре. Красавица беше тя.  С лъскава рижа кожа, с издадена напред муцуна, с две тесни като прорези очички, жълти като кехлибарени зърна и с тежка рошава опашка. Лисицата ядеше, от време на време вдигаше муцунка и като че ли се усмихваше на бай Гергин. А старецът обзет от умиление тихо си шептеше: “Хубавелка си ми ти. Златуша-хитруша. Знаеш къде да дойдеш, за да залъжеш глада. При бай Гергин никой не е останал гладен. Винаги за всеки ще се намери по нещо, и за закъснял пътник, и за горска душа като тебе.”

След като изяде парчето пържола, лисицата се повъртя около масите, за да провери дали не е останало още нещо и като се увери, че друго няма, завъртя се, махна с рунтавата си опашка и изчезна. Преди да се скрие в гората на бай Гергин му се стори, че тя пак му се усмихна хитро и закачливо.

- Ей такова нещо не бяхме виждали – каза един от младежите, взирайки се след изчезналата лисица.

- И аз не бях виждал – каза бай Гергин, - но ето с очите си видяхте. Идва си тук, сякаш и тя е пътник като вас и си поръчва ядене. А за мен най-важното е, че не краде, не плячкосва и хапва само това, което е останало от другите. Това се казва лисичо възпитание.

Младежите си поръчаха кебапчета и бира и не спираха да си приказват за лисицата.

- Вярно било, че лисиците са хитри, а аз си мислех, че това е само в народните приказки – чудеше се единият, чиято черна гъста коса приличаше на таралежови бодли.

След като си тръгнаха бай Гергин прибра почисти и влезе в ханчето, за да гледа телевизия. Цяло лято живееше тук, беше самотник и в планината се чувстваше най-добре. Преди десетина години почина жена му, а преди пет загуби и сина си – Добри, загина при автомобилна катастрофа. Снаха му с внучетата му живееха долу  в селото, но бай Гергин се хвана да работи на ханчето, хем да им помага с пари, хем да не оставя мъката да го дави в самотните дълги нощи. Сега гледаше телевизия и продължаваше да си мисли за лисицата. Едни, казваше си той, имат котки, други кучета, папагали, синигери, а аз вече си имам лисица. Златуша-хитруша. Като че ли Господ я изпрати при мен. Беше чел или чувал, че някои племена вярват, че хората се прераждат в животни. И сега му се искаше да вярва, че синът му Добри се е преродил в тази лисица, и затова така спокойно идва при него.

Бързо се разчу наоколо, че в ханчето “Тихият кът” всеки ден, точно преди залез слънце идвала една лисица. Обикаляла между масите, хапвала каквото намери, дори ядяла и това, което хората й подхвърлят, а ханджията бай Гергин й оставял една пържола и лисицата му била много благодарна. Все повече и повече хора започнаха да идват в ханчето и вече не спираха само пътьом, а специално, за да видят лисицата. Оборотът растеше, ханчето се оживи, а собственикът му Иван Драшев потриваше доволно ръце. Парите се трупаха и той не спираше да се хвали:

- Абе аз вече мислех да го затварям това ханче, защото бях само на загуба, но откакто бай Гергин измисли тази лисица, работите ми тръгнаха. Даже другото лято съм решил да направя тук един хубав ремонт.

Хората наистина не бяха виждали такова чудо. Едни мислеха, че лисицата е опитомена, други твърдяха, че това е само слух, а трети не искаха да повярват на очите си, но всички, които идваха носеха фотоапарати и камери. А лисицата не се плашеше и постепенно свикна с хората, но като че ли най-добре познаваше бай Гергин и когато го виждаше ставаше по-спокойна и по-дружелюбна. А бай Гергин си знаеше задължението и не пропускаше да й остави порцията пилешка пържола. Приятелите му се смееха и го поднасяха:

- Ей, Гергине, тая лисица май не си я опитомил ти, а тя тебе. Още малко ще те накара не само пържола да й сервираш, а и бира. Да знаеш, че лисиците са по-хитри от жените. Така ти е влязла под кожата, че ако може да говори май ще си готов всичките й прищявки да изпълниш.

Бай Гергин само се смееше и му беше драго, че лисицата му промени живота. Неусетно беше станал по-весел и по-разговорлив. Вече имаше едно важно задължение: грижеше се за лисицата и не можеше да я остави.

- Душичка е тя – казваше бай Гергин – и тя има нужда от някого и мен е избрала. Когато никой не стъпваше тук, тя сама дойде и ето доведе ми толкова много гости, че вече вратата на ханчето не мога да затворя.
Но започнаха да се чуват и други приказки. Надолу по пътя имаше един мотел и ресторант-воденица. Говореше се, че заради лисицата посетителите там започнали да намаляват и собствениците на мотела и воденицата се заканвали, че ще видят сметката на тази лисица. Тези приказки стигнаха и до бай Гергин, но той много не им обръщаше внимание. Моята Златуша е хитруша, казваше си той и няма да се остави така лесно да й видят сметката. Но заканите започнаха все по-често и по-често да се повтарят и бай Гергин сериозно се замисли. “Абе тия шашкъни там долу дето само за пари говорят, могат да направят някоя беля, но как да я предпазя моята Златуша. Не мога да я вържа, нито в клетка да я затворя. Тя е горско чедо и е свикнала да живее на воля. Свикнала е да ходи, където си иска. Ето, решила е да идва при мен и туй то. Аз ли съм виновен, че е избрала мен. Но как да й помогна. Зарди мен наистина могат да й видят сметката. А ето на, тя нито краде, нито плячскосва. Сама си търси храната. И тя е душа, родена като всички други и живее така, както може. На никого нищо лошо не прави.”

Чудеше се бай Гергин какво да измисли, за да я спаси, но нищо не му идваше на ум. Дали да не започна да я гоня, да я отуча да идва тук. Да се скита далече в гората, за да не я намери никой. Но сърце не му даваше да я изгони. Грехота е казваше си, животинката идва при мен, а аз да я гоня. Кой умен човек си гони гостите. Гост вкъщи, Бог вкъщи. Пък и не му се вярваше, че има толкова жестоки хора. Кой ще посегне на невинно животно. Кой ще има сърце да му види сметката, ей така за нищо.

Така си мислеше бай Гергин, но не беше спокоен. Радваше се той на Златуша, на хитрата й муцунка, на любопитните й кехлибарени оченца на рошавата й опашка, на закачливата й усмивка и все си казваше, дано никой не реши да й напакости.

Но един ден, в началото на септември, бай Гергин усети, че нещо ще се случи. Рано сутринта го парна под сърцето, а лошо беше спал през нощта, беше сънувал странен сън: с Добри, още малко момче, газят заедно в една бистра планинска река. Не му хареса този сън. Бистрата вода значи сълзи, каза си бай Гергин.

Както винаги и този ден в ханчето имаше доста хора. Някои дойдоха следобед, за да видят лисицата. Бай Гергин бързаше да сервира на всички. Когато слънцето започна да се скрива зад Марина Чука, той изнесе пилешката пържола.

- Ей сега ще дойде моята Златуша – каза с гордост на гостите. – Пригответе си фотоапаратите.

Мъжете, жените и децата, които седяха по масите се омълчаха. Не мина много време и лисицата се появи. Излезе от гората и с леки плавни стъпки сякаш плуваше, се насочи към пържолата. Преди да я подуши, се огледа, кимна с муцунката сякаш, за да благодари на бай Гергин и сладко, сладко започна да яде. Всички я гледаха с възторг, а децата не смееха да мръднат. В този миг се случи това, от което бай Гергин най-много се страхуваше. От гората проехтя изстрел. Лисицата сякаш подскочи уплашена, но вместо да избяга се завъртя и падна безжизнена до недоядената пържола. Кехлибарените й очи останаха отворени и сякаш искаха да попитат: “Защо?”

Бай Гергин изстена, а хората по масите замръзнаха. Златуша лежеше неподвижна.

След убийството на лисицата бай Гергин напусна ханчето. На собственика Драшев той каза:

- Иване, може да е грехота, но честно да ти призная, за сина ми не съм плакал така, както за Златуша.

Постепенно ханчето “Тихият кът” замря. Колите все по-рядко спираха тук. Като видя, че не върви, Драшев го затвори. И сега от пътя се вижда само една ръждясала ламаринена барака, на която е останал потъмнял надпис, почти изтрит от дъждовете: “Тихият кът”, а на стената на бараката някой с тебешир е надраскал с разкривени, неравни букви: “Лисичовото ханче”.