ФОКУСНИКЪТ

 

разказ от Георги Михалков

 

 

На моя приятел Георги Михайлов.

 

 

 

Влакът спря. Добрин погледна през прозореца на купето. Беше някаква малка гара, но коя не можеше да се разбере. Виждаше се само едноетажна постройка, покрита с дебел сняг. Около нея нямаше други сгради и тя стоеше самотна като изгубено дете на ръба на пропастта. Железопътната линия криволичеше като черна змия през дефилето. От едната страна се издигаха стръмни остри скали като огромни каменни глави на великани, а от другата се спускаше дълбока урва, надолу към река Искър, която едва-едва сребрееше и от януарския студ беше тук-там замръзнала. Снегът покриваше всичко наоколо: скалите,  урвата, отсрещния планински склон с рехава борова гора.

Влакът не тръгваше и хората в купето започнаха да се питат какво става, защо стоят на тази малка гара сред зимната пустиня, но никой не идваше да им каже, да им обясни и те неспокойно поглеждаха към прозореца. Всичко навън беше потънало в дълбок зимен сън и омагьосана тишина: реката, малката гара, боровата гора отсреща. Небето сивееше като протрито войнишко одеяло, проснато да съхне над дефилето.
Така минаха десет или петнайсет минути.

- Сигурно изчакваме насрещен влак – каза възрастният мъж, който седеше до вратата. Беше облечен с дебел селски кожух и над голямата яка се виждаха само мустаците му и черните като въглени очи.

- Може нещо да се е счупило – обади се тихо жената до него. Беше около петдесетгодишна, слаба и дребна, забрадена с черна вълнена кърпа. По облеклото й можеше да се съди, че отдавна не е селянка, но не и гражданка. Една от многото жени, напуснали селото, родния си дом, отишли да живеят в града, но все още несвикнали с градските условия на живот. Беше с черно, евтино палто, навярно втора употреба, с ботушки до глезените и дълги черни чорапи. Лицето сивееше изпито, а добрите й кафяви очи гледаха тихо и кротко. Някога е била красива, но сега имаше измъчен и уморен вид. До нея седеше момиче, сигурно ученичка или студентка, Добрин не можеше да определи точно. Страните й розовееха, а теменужените й очи излъчваха опалов блясък. Беше модерно облечено или по-точно искаше да изглежда модерно облечена. С късо кожено  яке, под което се виждаше лек тъмночервен пуловер и тънка бяла блуза с разкопчана яка. Ноктите й бяха с бледорозов лак. На коленете си, вече повече от час, държеше разтворена книга, но не четеше, а замечтано гледаше навън, през прозореца. Така облечена ще замръзне, помисли си Добрин, а може би младите не усещат студ, кръвта им ври и кипи. Това момиче му напомняше за някоя жена, но той не можеше да се сети за коя. Сякаш беше виждал тези теменужени очи с мека опалова светлина, това лице, гладко като кадифе, и тези дълги черни коси, които свободно падаха на раменете й. Опитваше се да си спомни за коя му напомня, но не успяваше.

До Добрин седеше мъж на около трийсет години, висок, едър и малко груб, с големи силни ръце и лице, сякаш изсечено от камък. Приличаше на строител или на дървосекач. Цялото му тяло излъчваше сила. Мъжът мълчеше, а устните му бяха силно стиснати и в ъглите им имаше дълбоки бръчки. До мъжа седеше синът му, малко момче, може би шест или седемгодишно, с учудени лешникови очи, облечено в синьо палтенце с окъсели ръкави. Детето постоянно се въртеше, ставаше, сядаше и от час на час питаше: “Татко, какво е това, татко, кога ще пристигнем?” Баща му сякаш не го чуваше и само от време на време казваше по някоя дума: “Скоро, трай сега” или “добре” и продължаваше неподвижно да гледа пред себе си.

Добрин се запита къде ли са тръгнали бащата и момчето в този мразовит януарски ден и за какво ли мисли бащата с поглед, впит в нищото.

В коридора на вагона се забеляза раздвижване. Започнаха да минават хора и някой от тях каза: “Слизайте, влакът не може да продължи. Паднала е лавина, затрупала е линията и трябва да я разчистят. Казаха ни да чакаме в гарата, там било по-топло.”

Слязоха от влака и се запътиха в дебелия сняг към малката постройка. Чакалнята не беше широка, но и хората от влака не бяха много. В средата на помещението имаше печка, направена от голям варел,  сигурно наскоро напълнена с дърва и запалена, защото бумтеше като парен локомотив.

Хората се ядосваха, негодуваха, казваха, че бързат, че гонят други влакове, че отиват на лекар и ще закъснеят, но нищо не можеха да направят. Бяха насред дефилето и нямаше как да продължат към София, а по шосето оттатък реката, не се виждаха нито камиони, нито коли.

Всички насядаха на дървените пейки в чакалнята и постепенно се умълчаха. Добрин седна в ъгъла. Той не бързаше за никъде.  Вече отдавна не бързаше. От две години нямаше работа и знаеше, че да бърза и да не бърза не може да промени живота си. Опитваше се тук-там да поработва по нещо. Беше строител, помощник в склад, пощенски раздавач, нощен пазач, дори беше продавал билети за държавната лотария. Нямаше образование. Навремето завърши само осми клас и не продължи по-нататък. Баща му и майка му, обикновени неграмотни селяни, много искаха той да учи, и след осми клас го изпратиха в града, в машиностроителния техникум. Баща му го заведе, записа го в техникума, намери му квартира при свои роднини и го остави. Започна учебната година, но в края на месец септември в града пристигна цирк “Арена” и Добрин с двама свои съученици веднага си купиха билети още за първото представление на цирка. Изгледаха го със затаен дъх. На Добрин толкова му хареса, че на другия ден пак си купи билет и пак изгледа представлението като омагьосан. За първи път в живота си гледаше цирк и беше запленен и смаян. Всичко, което ставаше на манежа го хипнотизираше. Гледаше с широко отворени очи и със зяпнала уста. Никога не беше мислил, че така много ще му хареса.   След няколко дни Добрин видя, че работниците развалят шатрата на цирка и се готвят да тръгват. Без много да му мисли, той си събра багажа в старата раница, която беше дал баща му, и тръгна с цирка. Точно тогава имаха нужда от общи работници, които да опъват шатрата, да помагат на артистите, да се грижат за животните. Когато го попитаха на колко години е, Добрин излъга, че е по-голям, отколкото беше. Не знаеше дали му повярваха, но го взеха на работа и той започна да обикаля с цирка от град на град и от село на село.

От ден на ден животът в цирка му ставаше все по-интересен и по-забавен. Пътуваха непрестанно. Кръстосваха страната от длъж на шир. От малките градчета и села в планините, стигаха до брега на морето и обратно. Имаше романтика и тръпка в този живот на колела. Свободата го опияняваше. Пътуваха и пред очите му се редуваха безкрайни полета, гъсти гори, поляни с буйна трева и цветя, езера и реки. Пристигаха в непознати китни градчета, където ги посрещаха шумни групи от малчугани, които с весели викове тичаха след фургоните и дразнеха маймуните. Работата го увличаше и все така в захлас  и с примряло сърце гледаше всяко цирково представление. Акробатите, жонгльорите, дресьорите го обичаха. Беше най-младият от всички. Помагаше им и те неусетно го научиха да жонглира с топки, с чинии, с бухалки, а Сиси, илюзионистката, на която понякога асистираше, му показваше как да прави фокуси. Отдаваха му се фокусите, Сиси не само го хвалеше, а и поощряваше със  слънчевата си усмивка. Тя беше само пет години по-голяма от него, но още като дете  усвоила уменията от баща си, също илюзионист. Добрин я гледаше като омагьосан. Струваше му се, че по-красива жена от нея няма в целия свят. Тя излизаше на манежа с лека като на сърна походка, с дълга черна рокля, с гол гръб, грейнала като пролетна утрин. Големите  й теменужени очи хипнотизираха публиката и сега Добрин се сети, че момичето, което седеше срещу него в купето, приличаше на нея, на Сиси.

Дългите й черни коси се разпиляваха по голите й мраморни рамене, в нежните й бели ръце танцуваше вълшебната й пръчица. Оркестърът свиреше ритмична наелектризираща мелодия, а Сиси показваше фокус след фокус. Публиката изпадаше в удивление и възторг. До нея Добрин се чувстваше горд и важен. Той й помагаше и когато публиката ръкопляскаше неудържимо, беше сигурен, че част от горещите аплодисменти са и за него. Тези години останаха най-хубавите и най-вълнуващи за Добрин. Беше тайно влюбен в Сиси, но не посмя да й признае любовта си и сега съжаляваше.

Времето в цирка течеше като ситен пясък, който неудържимо се изсипва от шепите му. Получи повиквателна за войник и отиде в казармата. Пратиха го на турската граница, чак в Малко Търново. Докато беше войник се ожени за момиче от този край, но не му провървя. Живяха със Събка две години и се разведоха. Добрин искаше да продължи работата си в цирка, а Събка настояваше да останат в родното й село и там да живеят. Поживяха при родителите й, но този живот, със земеделска и пастирска работа, не допадна на Добрин, чувстваше се като вълче в капан. Не можеше да живее на едно място като закотвен. Влечеше го циркът, пътуването, обикалянето от град на град. Нощем, когато спеше до Събка, сънуваше теменужените очи на Сиси, които го мамеха и зовяха. Тези дълбоки светли очи го привличаха като магнит, упояваха го като старо отлежало вино и денем той се луташе насам-натам като сомнамбул и не знаеше на небето ли е или на земята.

Остави Събка, остави селото й и тръгна да търси цирка. Намери го чак във Варна. Циркът се готвеше за турне в Турция и репетираха усилено, но когато дойде денят да отплават с параход за Истанбул, Добрин разбра, че на него не му дават паспорт и не му разрешават да замине. Спряха го и не му казаха защо. Това го отчая и съкруши. Изпадна в дълбока меланхолия и печал. Всички артисти,  животните и Сиси отплаваха, а той остана на пристанището и дълго гледа как параходът като бяло видение изчезва към хоризонта.

Така се раздели с цирка и започна да се скита немил-недраг. Хващаше се тук-там за работа, но нито една от тях не му допадаше. Беше му мъчно за цирка и си мислеше само за него. Започна да остарява. Понякога се замисляше и въздъхваше. Нищо не направих в този живот, казваше си. Не създадох семейство, нямам деца, а и никакъв занаят не научих. Всичко пропилях. Приличам на обрулен лист, носен от вятъра насам-натам. Човек без нищо. Целият ми живот мина като насън. Спомняше си веселите дни в цирка и големите теменужени очи на Сиси. Отдавна нищо не беше чувал за нея. Не знаеше жива ли е, какво прави, къде е. Искаше да я запомни такава, каквато я беше видял за първи път, млада като пролетна утрин. Често си казваше, може би така ми е било писано, да се скитам насам-натам, да обикалям от град на град. Нали съм жив и здрав. Вярно, нищо не направих, но и да бях направил нещо, щеше ли да има някакво значение. Какво щеше да е по-различно, ако бях построил къща, ако имах професия, ако бях спечелил много пари. Не е ли по-важно, че хората ме обичаха и обичат такъв, какъвто съм. Помагал съм и са ме запомнили с добро.

Добрин обичаше да гледа хората, опитваше се  да отгатне какви са, какво работят, какво ги радва, какво ги мъчи. И сега, като седеше в чакалнята на малката гара, ги гледаше. Повечето от тях бяха замислени, загрижени, сякаш имаха на гърбовете си раници с камъни, които едва мъкнеха. Приличаха му на животни, затворени в клетка, както бяха маймуните и лъвовете в клетките на цирка. Страхуваха се, не смееха да се усмихнат. Вярно, сега бяха попаднали в капана на зимата. Дебелият сняг покриваше всичко, не се знаеше кога ще успеят да разчистят релсите и кога ще се измъкнат от тази зимна пустош, колко ли време ще останат в мръсната и неприветлива чакалня. Тук от години не беше чистено. По циментовия под се виждаха някакви мазни петна. Прозорците бяха мръсни, немити, сякаш сиви. Стените, някога боядисани в светложълто, сега изглеждаха кафяви. По тях бяха надраскани имена и нецензурни думи. Добрин не можеше да понася затворените помещения, те го изнервяха, не му достигаше въздух. Тази чакалня, с насядалите в нея омърлушени хора, му заприлича на света. Сякаш целият свят е една чакалня, в която всички чакат нещо да се случи, но какво и те не знаят. Както ги гледаше, Добрин си спомни пак за цирка. Така публиката в цирка седеше и чакаше да почне представлението, някой да ги разсмее, да им покаже чудеса.

Човек не трябва постоянно да е загрижен и умислен. Защо ли не ги поразсея малко, каза си Добрин. Той винаги носеше със себе си няколко топчета и когато нямаше какво да прави, когато скучаеше, жонглираше с тях. Това му беше останало като навик от годините в цирка. Стана от пейката, извади от раницата си топчетата и започна да жонглира. Те хвърчаха едно след друго във въздуха, разминаваха се, ловко ги улавяше и пак ги подхвърляше нагоре. Всички в чакалнята започнаха да го гледат. В очите на повечето заблестяха искри. За момент те забравиха студа и яда, усмихваха се като деца, чистосърдечно и искрено. Имаше и такива, които го гледаха с пренебрежение, насмешка и досада. В свъсените им погледи можеше да се прочете, какъв ли е този луд, но Добрин продължаваше вдъхновено и весело да жонглира. След десетина минути спря и се поклони. Започнаха да му ръкопляскат. Това го окуражи и реши да продължи безплатното весело представление. Та нали най-добре умееше да прави точно това и може би не беше прав, когато си мислеше, че нищо не умее както трябва. Можеше да жонглира като най-големите циркови артисти. Това беше призванието му, за това се беше родил.

- А сега, дами и господа, докато чакаме да разчистят релсите от лавината и за да не скучаете, ще ви покажа няколко фокуса – каза той не без театралност в гласа.

Дама-трима души се обадиха:

- Браво, браво. Това се казва весел човек.

- Гледайте внимателно, защото после ще ви попитам как го направих.

Добрин извади кърпа от джоба си и я разгъна пред втренчените  погледи на хората. Кърпата беше съвсем обикновена, бяла. После внезапно от нея извади ябълка. След това кърпата се превърна в букет от изкуствени цветя. Хората го гледаха с широко отворени очи и сякаш за минути всички се бяха преобразили, лицата им грееха. След кърпата Добрин си свали шапката, показа, че е празна, а после от нея пак извади ябълки. Беше невероятно.

- А сега – каза  той и се приближи до момичето с теменужените очи, с което седяха в едно купе. – Ще попитам тази млада госпожица колко е часът?

Той се приближи до нея, поклони се учтиво и попита:

- Уважаема госпожице, бихте ли ми казали колко е часът?

Малко притеснена и изчервена тя вдигна глава.

- Нямам часовник, но ще си погледна мобилния телефон.

Бръкна в чантата си, за да извади мобилния си телефон, започна трескаво да рови и след малко, почти разплакана, каза:

- Изгубила съм си телефона или някой ми го е откраднал.

Тогава Добрин бръкна в джоба на палтото си и извади оттам един мобилен телефон.

- Да не би да е Вашият? – попита любезно той.

- Да, моят е!

- Заповядайте и по-добре го пазете, защото ако го изгубите не можете да се обадите на гаджето си, нито пък той да ви се обади.

Всички в чакалнята шумно се разсмяха. В този момент към Добрин се приближи момчето с лешниковите очи, което пътуваше с баща си. Онова малко шест или седемгодишно хлапе, което непрестанно питаше баща си за това или онова, а баща му нямаше желание да отговаря на въпросите му. То се изправи до Добрин и каза:

- Чичо факир, ти всичко ли можеш?

- Да – отговори убедително Добрин.

- Тогава направи така и върни мама.

Момчето протегна малката си ръка и подаде на Добрин едно метално левче, което здраво стискаше в дланта си.

- Какво, какво? – не го разбра Добрин.

- Върни ми мама, както върна телефона.

Добрин се чудеше какво да отговори и какво да направи. В това време стана бащата на момчето и се приближи до тях.

- Не го слушайте какво приказва – каза бащата. – Борко, ела тук! – и той хвана момчето за ръка, но то се издърпа от него и по-настоятелно помоли Добрин.

- Чичо факир, върни ми мама!

Добрин продължаваше да го гледа неразбиращо, сякаш някой го беше ударил  по главата. Бащата се приближи до Добрин и малко по-тихо започна да му говори:

- Преди няколко месеца жена ми ме заряза и избяга с друг мъж. Остави ме с него, със сина, и се чудя какво да правя. Няма кой да го гледа и го мъкна със себе си, а той, където и да отидем все търси майка си и когото и да срещне  все за нея пита. Тръгнал съм към София да търся работа, строител съм, и го водя със себе си. Не знам как ще се устроим там и ще намеря ли работа, но няма как…

Добрин го погледна. Момчето го беше взел за добрия вълшебник, който правеше чудеса и  можеше  всичко. У детето се беше събудила надеждата, че Добрин, както може да намира и да връща изгубени мобифони, така може да намира и да връща избягали майки.

 

Разказът е взет от новия сборник на автора - "Човекът, който подаряваше мечти"