ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА

РАЗКАЗ ОТ ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

 

 

 

Полицаят дълго мълча, загледан в малката порцеланова чашка за кафе. Васил разбра, че нещо го измъчва и се колебае дали да го сподели.

 Срещнаха се на улицата. Спряха се. Не бяха се виждали от няколко години, а като деца бяха неразделни. Живееха в един квартал, бяха съседи и от сутрин до вечер играеха на улицата. Ритаха или се гонеха. Безгрижни дни.

- Как си? Какво правиш? – шаблони въпроси, които и двамата произнесоха почти едновременно.

- Ако не бързаш, ела да изпием по едно кафе – предложи Васил.

- Не бързам – отговори полицаят – излизам от дежурство и се прибирам.

- Сега къде живееш? – попита Васил.

- В „Люлин”. Преди две години купих апартамент.

Влязоха в кафенето на отсрещния тротоар и седнаха на една от масите. Беше десет часа предобед и в кафенето нямаше хора.

- Е – попита пак Васил – кога стана полицай?

- Преди пет години – отговори неохотно Ганчо.

Явно не му се говореше за това и Васил съжали, че го попита. Времената бяха такива – всеки търсеше работа за повече пари. Знаеше, Ганчо беше някакъв техник, но изглежда не беше намерил работа по специалността или пък парите не му стигаха. Васил се замисли. Някога като юноши разговаряха за какво ли не, а сега нямаха общи теми. Животът ги беше отдалечил един от друг. Седяха на масата пред чашите с кафе като близки непознати. Единственото, за което биха говорили, бяха семействата им, работата, но Васил не искаше да любопитства, а Ганчо мълчеше и мълчанието ставаше все по-неловко, а може би и двамата вече съжаляваха, че бяха влезли в кафенето.

И все пак Ганчо се реши и попита:

- А ти сега къде си?

Знаеше, Васил беше инженер и работеше в един от големите заводи, но отдавна вече ликвидиран.

- Направих фирма – отговори Васил – за дрехи втора употреба. Не е нещо, но трябва да се работи. Имам студент и студентка, гледат ме само в ръцете.

- И аз имам две деца – каза Ганчо. – Моите са по-малки. Късно се ожених. Синът ми е в осми клас, а дъщеря ми – в шести.

Васил реши да попита нещо за децата му, но Ганчо го изпревари.

- Жена ми от две години е без работа. Моята заплата не е малка, но не стига. Можеш ли да й намериш някаква работа в твоята фирма? Завършила е гимназия.

Сигурно точно това искаше, да го помоли за работа и затова се колебаеше и не се решаваше да го попита.

- Фирмата не е голяма – обясни Васил. - При мен работят няколко жени, сортират дрехите. Внасям дрехи от различни страни. Ако жена ти е съгласна да работи такава работа, обади ми се, елате, ето ми телефонът.

Постояха още малко един срещу друг и се разделиха, като си обещаха да се чуят и да се видят.

 

Минаха десетина дни и Васил забрави за Ганчо, но един ден Ганчо му се обади. Искал да се срещнат, щял да доведе жена си да говорят за работата. Определиха в кой ден да се видят. Васил му обясни къде се намира складът на фирмата.

Беше в началото на ноември, но все още топло и слънчево. Дърветата продължаваха да златеят и червенеят, обагрени с топли цветове, а безброй сухи листа покриваха тротоарите и тихичко шепнеха, когато някой стъпваше по тях. В офиса Васил преглеждаше фактурите и меката слънчевата светлина го гъделичкаше закачливо по лицето. На вратата се почука. Влязоха Ганчо и жена му и Васил не можа да скрие учудването си. Такава красива жена скоро не беше виждал. Средна на ръст, стройна с грациозно тяло, с бяло, гладко като масло, лице, големи черни очи като едри лъскави маслини и дълги леко къдрави коси. 

- Здравей – поздрави Ганчо.  – Това е моята булка – представи я той – Снежа.

Пред нея Ганчо изглеждаше малко невзрачен. Слаб, висок, кокалест, матов като бедуин, с кафяви очи, които неспокойно шареха насам-натам, може би професионален навик, и бръсната глава с форма на пъпеш.

- Приятно ми е – каза Снежа и протегна топлата си длан към Васил.

Усмихна се притеснено, лицето й светна като че ли внезапен слънчев лъч го огря.

Васил й обясни в какво се състои работата. Дрехите пристигат в чували и трябва да се сортират: мъжки, дамски, детски, после се пакетират и се изпращат в магазините.

- Заплащането е скромно, но жените, които работят тук, могат да си вземат за себе си и за семейството си по някоя дреха, която им харесва, без да плащат.

- Важно е да има работа – обади се Ганчо, - защото вкъщи Снежа се изнерви, а тука ще е между хора.
Снежа само го погледна.

- Ако сте съгласна, още утре може да започнете – предложи Васил.

- Добре – промълви тя.

- Благодаря ти – побърза да каже Ганчо. – Много ти благодаря и ще гледам някак си да се реванширам. Истински приятел си.

Те си тръгнаха, а пред Васил още грееше лицето на Снежа.

 

Тя започна работа и няколко дни Васил дискретно я наблюдаваше. Беше сръчна, съсредоточена и бързо свикваше с работата. Не пушеше цигари, не пиеше кафе, не разговаряше с другите жени. Беше по-скоро затворена и мълчалива. Той изпитваше желание да я заговори, да я попита нещо, но не му беше удобно. Не спираше да се чуди къде ли Ганчо е намерил тази хубава жена, как са се запознали и оженили, но си знаеше, че никога няма да попита за това нито Ганчо, нито нея.

Минаха две или три седмици и Васил забеляза, че и Снежа, като другите жени, започна си взима дрехи. Избираше дрехи за дъщеря си, за сина си, за Ганчо, за себе си. В това нямаше нищо нередно. Той сам беше разрешил на всички жени да си взимат по някоя дреха, но видя, че Снежа взима много дрехи и ги слага в найлонови пликове. Понякога пликовете бяха няколко и Ганчо, който идваше да я взима след работа, й помагаше да ги занесат и сложат  в колата. Това започна да става почти през ден и Васил се чудеше дали да й направи забележка. Все пак и другите жени виждаха найлоновите пликове, пълни с дрехи, които Снежа изнасяше. Той се колебаеше, обмисляше как да постъпи. Накрая реши да се прави, че не вижда и не забелязва пликовете, пълни с дрехи, които Снежа изнасяше. Беше жена на приятеля му и Ганчо щеше да каже: „Толкова ли ти се свидят тези стари дрехи?”

Да, реши Васил, нека взема колкото си иска, няма да стана по-беден и бизнесът ми няма да пропадне, но продължаваше да се чуди какво ли ги правят толкова дрехи. Обличат ли ги, носят ли ги, къде ги държат у дома, защото за толкова дрехи трябваха повече гардероби и шкафове.

Ненаситно е човешкото око и такава е човешката натура. Иска ти се да имаш повече и повече. Не може да устоиш на това желание, а то се превръща в коварна страст и безмилостно те преследва, особено ако нещо ти се дава безплатно.

Есента мина. Дните ставаха все по-студени и по-студени. Дърветата оголяха като просяци. Прехвърчаха бодливи снежинки и мразовитият декемврийски вятър щипеше лицата. След седмица започваха най-очакваните празници – Коледа и Нова година.

Един ден Снежа не дойде на работа. Васил си помисли, че сигурно е болна или може би някое от децата й е болно, но на другата сутрин Лена, една от работничките, влезе в офиса и каза:

- Шефе, чу ли какво е станало със Снежа?

Той я погледна въпросително.

- Мъжът й я застрелял, а после се самоубил.

Васил се вкамени.

- Как така? Кога?

- Вчера сутринта. Близо живеем и заедно идвахме на работа. Тази сутрин минах да я извикам и тяхна съседка ми каза.

Гледаше я втрещено като в сън.

- Ревност – добави Лена. – Ревнувал я, но нямало причина.

Изведнъж пред очите на Васил изплува слънчевото лице на Снежа и големите найлонови торби, пълни с дрехи, които тя и Ганчо бързаха да занесат и да ги сложат в колата. За какво ли им бяха толкова много дрехи, запита се той.