ДОБРИЯТ ЧИЧО ПЕНКО

 

разказ от ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

 

 

 

Чичо Пенко, нашият учител по история, беше най-добрият човек в селото и всички много го уважаваха. Влезеше ли в клас, притихвахме и го слушахме в захлас. Как увлекателно разказваше. Когато говореше за българските царе или за Априлското въстание го гледахме със зяпнали уста. По някакъв вълшебен начин ни връщаше назад в годините и ставахме участници в събитията.

Но завършихме училище, а някои от нас - и университети, пръснахме се по различни градове и държави. Станахме бащи и майки. Аз  - в София със  семейство и деца, но често навестявах родителите си, които живееха там, в селото, забравено от целия свят.

Когато отивах, срещах от време на време моя стар учител, чичо Пенко, все същия: тих, любезен, приветлив, както го помнех от детството си, но вече остарял, малко прегърбен, с бели коси и с избелели очи, които някога бяха много сини като прозрачно езеро, гладко избръснат, с костюм и бяла риза. Спираше ме на улицата, питаше ме за новините в столицата и никога не пропускаше да ми каже коя книга чете, коя е прочел наскоро, горещо ми ги препоръчваше да ги намеря и да ги прочета. Опитвах се да се оправдая, че нямам време, а той ме поглеждаше строго и повтаряше, че един културен човек трябва да намира време да прочита всеки месец поне една ценна книга.

Когато го видях пак преди два месеца, ми се стори отслабнал измъчен и загрижен. Попитах го:

- Какво се е случило, господин Динев? 

А той махна с ръка и тъжно ми отговори:

- Остави се. Вече два пъти разбиват дома ми. И представи си, втория път всичките ми книги бяха нахвърляни по пода и залети с вода.

Разбрах тъгата му, защото за него книгите бяха най-ценното нещо на света.

- Кога е станало това, не сте ли били у дома? – попитах разтревожен.  

- Две седмици бях при дъщеря ми във Варна и тогава са разбили дома ми.

След известно време отново си бях на село и го срещнах. Сега беше още по-отчаян и още по-съсипан. Пак влезли у дома му, но този път посред нощ, докато е спял. Бяха му откраднали някои инструменти, а  той обичаше от време на време да прави дребни ремонти. Помагаше на съседите си, поправяше брави, пробиваше дупки с бормашината или ремонтираше огради и врати.  

Попитах го не се ли е оплакал в полицията, не е ли подал жалба, но той горчиво се усмихна.

- Оплаках се, подадох няколко жалби. Сега началник на полицията в града е Петърчо, знаеш го, твоят съученик. Няколко пъти ходих при него, а той все едно и също: „Господин Динев, разследваме вашия случай, работим. Търсим крадците.” Какво работят? Кого търсят? Само празни приказки. Когато отивам в полицията, Петърчо си седи с подчинените си, разказват си вицове, смеят се и въобще не се интересуват нито от кражби, нито от престъпления. Разбирам ги, заплатите им са малки, но така ли трябва да се работи?

След повече от месец отидох в село да видя мама и татко как са. Както винаги ме очакваха с нетърпение. Мама беше сготвила любимите ми пълнени чушки и беше изпекла чудна питка. Татко наля от виното, което сам си правеше всяка година. Заговорихме се за новините в селото, за това какво ново и какво става. Мама разказа за този и онзи роднина и в един момент се сети:

- Знаеш ли какво стана с твоя учител, чичо Пенко?

- Какво?

- Разболя се бедният.

- От какво?

- Обраха го за пореден път и човекът не издържа,  полудя.

- Как така!

- Малко му трябва на човек – въздъхна мама.

- Как разбрахте?

- Една сутрин го срещам на площада – продължи мама. – Облечен в стар войнишки шинел с войнишка каска, ръждясала и смачкана, откъде ли я намерил.  Взел едно дърво с ремък като пушка. Върви и вика: „Аз съм законът, аз съм властта!” Попитах го, как е, а той не ме позна и само това повтаря: „Аз съм законът, аз съм властта!” Уплаших се, помислих, че ще ме удари с дървото и едва успях да се отдалеча.

Останах поразен. Моят добър учител, чичо Пенко. Следобед реших да отида до дома му, да се опитам да го видя, да разговарям с него, ако мога.  

Още отдалеч забелязах: на покрива на къщата му се развява българското знаме, а той стои горе, изправен, неподвижен  като войник на пост, със стария войнишки шинел и с ръждясалата войнишка каска. Държи в ръцете си дърво като пушка и крещи: „Аз съм законът, аз съм властта!” 

Спрях се. Нямах сили да продължа. Гледах го и се питах, този ли е добрият чичо Пенко, моят учител, с ясните  светлосини очи, чиито мъдри слова някога ни караха да мечтаем за добри дела.