БУКЕТЧЕ РОЗИ

 

разказ от ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

 

 

 

Измина месец, откакто леля Ирина внезапно се разболя. Преди излизаше, ходеше до магазина, пазаруваше, срещаше се със съседките, но един ден легна и не можа да стане. От София пристигна дъщеря й Полина да се грижи за нея. Идваха лекари, приписваха й лекарства, но състоянието й не се подобряваше. Напразно Полина се опитваше да разбере от какво се разболя майка й. Лекарите даваха различни диагнози, правеха предположения, но не можеха да установят каква е причината за заболяването. На въпросите на Полина отговаряха уклончиво и твърде сложно обясняваха състоянието на леля Ирина. Един по-възрастен лекар, може би по-искрен, направо каза на Полина:
            - Как да Ви обясня. Майка Ви е на осемдесет години и на тази възраст всичко може да се очаква.
            Предложиха да вземат леля Ирина в болница, в София, но тя не пожела. Каза, че се чувства по-спокойна у дома, пък каквото й е писано, това ще стане.
            Полина не се отделяше от нея. Обичаше я много и беше готова самата тя да понесе всички болки и страдания, само и само майка й да оздравее. В дългите нощи, седнала до леглото й, Полина си спомняше колко жизнена и енергична беше майка й. Откакто се помнеше не беше я чула да се оплаква. Майка й намираше време за всичко и за всички. Беше начална учителка и преди да се пенсионира дните й минаваха само в училището. Учеше децата, водеше ги на екскурзии, подготвяше с тях рецитали и пиеси, организираше срещи с писатели, свиреше на акордеон, помагаше на учителките по пеене в ученическия хор. Училището и учениците бяха всичко за нея, радост  и светлина в живота й. 
            Как става така, питаше се Полина, че човек, пълен  с енергия, с толкова сила, в един момент отслабва, ляга изтощен и не може дори да се повдигне, за да изпие чаша вода? Къде отива тази енергия, как изчезва? Защо отслабва паметта, защо отслабва волята? Майка й знаеше наизуст стихотворения и песни, а сега беше забравила всичко и гледаше Полина така, сякаш не  помнеше коя е. Къде изчезна красотата й? За Полина  тя си оставаше такава, каквато беше като млада: с дълги черни къдрави коси, с очи като лъскави кестени и с тяло на бързонога сърна, вечно забързана и винаги усмихната. Сега косата й беше побеляла, блясъкът в големите й очи  - изчезнал и те приличаха на матови стъкълца, а най-лошото -  беше угаснала светлината в тях, която излъчваше кротост, мъдрост и доброта и застиналият й поглед беше прикован в някаква далечна точка.
            Полина не преставаше да й говори, да я пита как се чувства, иска ли нещо, но леля Ирина отговаряше рядко с една или две думи и пак потъваше в тишина и унес, загледана в онази точка, която навярно само тя виждаше. Мъката на Полина ставаше все по-голяма и по-голяма и тя често отиваше в другата стая, за да си поплаче.
            Така мина цял месец и неусетно дойде май. Навън розите цъфнаха, малката градина пред къщата на леля Ирина, потъна в зеленина. Майските дъждове окъпаха дърветата, листата, тревата. Природата се събуди, слънчевите лъчи целунаха цветята, стоплиха въздуха и в измъчените души като извор се вля радостта.
            Една сутрин съвсем неочаквано леля Ирина стана от леглото, изми се и се облече. Полина не можа да повярва на очите си.
            - Мамо, - попита я тя – как се чувстваш, добре ли си?
            - Добре съм – отговори леля Ирина, – искам да изляза.
            - Как! – изплаши се Полина. – Недей, моля те, още си отпаднала, още не си напълно оздравяла. Не излизай!
            - Трябва да изляза! – твърдо каза леля Ирина.
            - Къде ще ходиш? – попита я Полина още по-разтревожена.
            Но леля Ирина не отговори, бавно излезе на двора. Притеснена и уплашена Полина я проследи с поглед през прозореца. Леля Ирина се спря до лехата с рози, наведе се и откъсна няколко рози. После тръгна към дворната врата. Полина бързо излезе след нея. “Мама не е добре – каза си. – Нещо сериозно е станало с нея. Дали не е изгубила разсъдъка си? Накъде ли се е запътила?”
            Полина я последва разтревожена. Леля Ирина вървеше по улицата с букетчето рози в ръка. Зави по съседната улица и тръгна към долния край на квартала. Вървеше  уверена и не спираше. Стигна до старото училище, в което тридесет години беше учителка. Сега училищната сграда стърчеше безлюдна като прегърбена, беззъба старица. Постепенно кварталът беше останал без деца и бяха закрили училището.  Двуетажната постройка бавно, но сигурно се рушеше. Някои от прозорците бяха счупени, керемиденият покрив - изкривен, вратите – почернели, прашни с олющена от дъждовете боя, но  на входа още стоеше барелефът на Кирил и Методий, чието име носеше училището, а под него имаше малка ваза за цветя от гранит. Леля Ирина се спря пред барелефа, погледна го и постави букетчето с рози във вазата.
            В този миг Полина си спомни, че денят  е 24 май.