АКОРДЕОНЪТ

 

разказ от Георги Михалков

 

Валеше като из ведро. Такъв силен и проливен дъжд Калоян отдавна не беше виждал. Небето тъмнееше сивочерно като тежка танкова броня и сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса върху земята. Просветваха внезапни светкавици и оглушителни гръмотевици отекваха надалеч. Дъждът се изливаше върху предното стъкло на колата и чистачките задъхано сновяха наляво и надясно.

Калоян караше бавно, мълчеше, но вътрешно беше напрегнат и ядосан на баща си. Къде сме тръгнали в този проклет дъжд? Някъде ще затънем и няма да можем да излезем – казваше си наум той. -Баща ми точно сега ли се сети? И да го пита човек за какво му е притрябвало всичко това.

Но ако искаше да бъде справедлив, Калоян трябваше да признае, че баща му от няколко дни го молеше да отидат с колата до един адрес, защото искал нещо да види. Калоян все отлагаше и се оправдаваше. Единия път каза на баща си, че има спешна работа, после се оправда с Ива, жена си, трябвало да я закара на лекар. Третия път се опита да се оправдае с дъщеря си, Светла, но преди да си отвори устата, видя как погледът на баща му помръкна и веднага разбра, че баща му ще се обиди, разсърди и дълго няма да му говори. Знаеше и какво ще каже и колко горчивина ще има в думите му. Ще ги произнесе тихо с примирение, но после дълго ще бодат Калоян и той неволно ще си ги припомня с угризение. Баща му каже: „Ех, Калояне, и аз веднъж да те помоля за нещо и ти да не ми помогнеш.” После ще си замълчи, а в тъмните му като кладенци очи ще заседне горчивина и обида. Затова Калоян му каза, че днес е свободен и могат да отидат там, където иска.

- Татко, ако си готов да тръгваме.

Баща му се зарадва, погледът му светна и веднага започна да се облича.

Когато влязоха в колата, Калоян попита:

- Къде трябва да отидем?

- В пенсионерския вестник прочетох една обява и искам да видя за какво става дума – отговори баща му.

- Накъде да карам? – попита малко нетърпеливо Калоян.

- Квартал „Зора”, знаеш го къде е. Малко е далече, но нали затова сме с кола.

- Знам го – отвърна той.

Квартал „Зора” беше един от крайните квартали на града и Калоян почти никога не беше ходил там.

- Имаш ли адреса? – попита.

- Ето го, отрязах обявата от вестника, ул. „Свобода” № 5 – и баща му показа парче от вестник, сгънато два или три пъти, но той не го и погледна.

Точно тръгнаха и заваля толкова силно, че Калоян беше готов веднага да се върнат, но баща му настоя:

- Карай, карай нали сме в колата, няма страшно. Това е летен дъжд и скоро ще спре.

Летен, но не спираше, а се усилваше. Криво-ляво успяха да излязат от центъра на града и поеха по шосето, което водеше към квартал „Зора”.

Минаха покрай малък парк и баща му каза:

- Сега завий наляво.

Завиха по тясна улица. Не минаха и петстотин метра и баща му пак се обади:

- Сега вдясно.

Улицата, на която излязоха беше разбита. Някога на нея е имало асфалт, но сега беше дупка до дупка, а най-лошото, че дупките бяха пълни с вода и не се знаеше колко са дълбоки. Много бавно Калоян заобикаляше дупките, а ядът и раздразнението му нарастваха, но мълчеше, за да не разбере баща му какво мисли. Неочаквано предното ляво колело пропадна в една от дупките и Калоян не издържа:

- Татко, тук ще си разбия колата!

Но баща му се направи, че не го чу и само повтори:

- Карай, карай. Още малко.

Калоян вече подозираше, че баща му не само добре знае къде отиват, но и вече е бил тук. Кварталът изглеждаше в окаяно състояние. Улиците разбити и неремонтирани, а къщите - малки, стари, паянтови. Повечето едноетажни, те сякаш страхливо се криеха в обраслите с трева дворчета, в които се виждаха овощни дръвчета и лехи с малко цветя или зеленчуци. Потъмнелите керемидени покриви бяха килнати на една страна, дограмата по прозорците беше почти изгнила и почерняла от времето, а ръждясалите телени огради – скъсани с доста големи дупки по тях. Много рядко се виждаха по-високи двуетажни къщи, а само на едно или две места се издигаха нови блокове.

Какво ли търсим в този пущинак, питаше се Калоян, и въобще тук живеят ли хора, но само след минута баща му рече:

- Спри пред тази къща – и посочи неголяма стара къща отляво на улицата.

Излязоха от колата и влязоха в запустял тревясал двор. Пред къщата се издигаше висок стар бор, който хвърляше тежка сянка. Преминаха през запустелия двор и се изправиха пред дървената врата на едноетажната къща. Калоян се огледа. Вдясно от вратата имаше малко прозорче, но толкова мръсно, сякаш от десетилетия никой не беше се сетил да го измие. На прозорчето висеше перде, което някога е било бяло, но сега - тъмносиво.

Баща му почука на вратата. Никой не отвори. Почакаха няколко секунди и баща му пак почука, но по-силно. Дъждът продължаваше да се излива като река, а над вратата нямаше навес и вече сериозно ги мокреше. На Калоян се стори, че някой крадешком наднича зад пердето на прозореца. Обърна се, но човекът, който беше там, бързо се скри. Баща му почука за трети път и след малко вратата се отвори. На прага, пред тях, застана ниско слабо старче с чисто бяла коса, което приличаше на фантастично човече от някаква детска приказка.

- Господин Генадиев? – попита бащата на Калоян.

- Да – отговори старчето много тихо, почти шепнешком.

- Идвам по обявата.

- Да, да, обявата – засмя се старчето. – Заповядайте, влезте.

Вътре беше още по-отчайващо. Старчето ги въведе в стая, която преди е била може би хол, но сега служеше за всичко: и за хол, и за спалня, и за кухня, препълнена със стари и ненужни мебели. Голям изтърбушен диван, разтегателна маса, масивно бюро, етажерки с безброй книги, потънали в прах, старомодна настолна лампа, скрин с голямо огледало в дървена рамка, изглежда от орехово дърво, потъмнели портрети и пейзажи над дивана, стари пожълтели снимки на бюрото...

- В обявата пише, че продавате акордеон? – каза баща му.

- Точно така, господине, продавам акордеон – потвърди старчето.

- Може ли да го видим?

- Разбира се, сега ще го донеса.

Старецът доста пъргаво за годините си се скри в съседната стая и след малко излезе оттам с голям акордеон. Носеше го едва-едва, защото за него беше тежък и се спъна в стария изтъркан килим. Сега Калоян забеляза, че пантофите му са скъсани, а панталонът му е толкова вехт, че трудно може да се каже дали е бил кафяв или черен. И ризата му не можеше да се определи каква точно на цвят е била, май – кафява, но напълно избеляла, а домашната му жилетка тук-там скъсана беше неумело кърпена.

- Ето го акордеона, господине – каза старецът и го сложи пред бащата на Калоян. – „Велтмайстер”, осемдесет баса. Много хубав акордеон. Беше на майка ми, Бог да я прости. Тя свиреше на него и ми е скъп спомен. Когато го погледна си спомням за мама. Беше начална учителка. Децата много я обичаха, и тя ги обичаше...

- Защо го продавате?

- Живея сам. Жена ми почина. Пенсията не ми стига за лекарства. Наближавам осемдесет и шест години, а лекарствата са скъпи...

- За колко лева го продавате?

- Не е нов и мисля, че осемдесет лева е добра цена – отговори старецът и въздъхна.

Калоян забеляза безпокойство и страх в мътните му, почти безцветни очи. Старецът навярно се питаше дали не иска твърде много пари за акордеона и дали те, купувачите, няма да се откажат.

Бащата на Калоян взе акордеона, сложи го на гърдите си и започна да пробва клавишите. След малко като истински музикант каза сериозно:

- Има добър звук, купувам го. Ще Ви дам за него не осемдесет, а сто лева.

Старецът не очакваше това и от вълнение гласът му затрепери.

- Много Ви благодаря, господине, Да сте жив и здрав и с радост да го ползвате. Бях останал без пари, не можех и хляб да си купя…

Бащата на Калоян извади парите, изброи сто лева и ги даде на стареца, който ги пое с треперещите си восъчни пръсти.

- Довиждане, господин Генадиев, - каза бащата.

Старецът ги изпрати до вратата.

Двамата, баща и син, се качиха в колата и тръгнаха. Дъждът вече беше спрял и между облаците слънцето се опитваше да се усмихне отново. Когато излязоха от мизерния квартал и поеха по главното шосе, Калоян попита баща си:

- За какво ти е този стар акордеон? Ти никога не си свирил на акордеон, а и у дома никой и не мисли да свири.

- Ще го подаря на някой уличен музикант да свири по улиците.

Калоян погледна стъписан баща си и си помисли, че май не е добре. Току-що даде сто лева за един стар акордеон, а сега щял да го подарява на някой непознат и случаен човек.

След малко баща му заговори:

- Генадиев ми беше първият учител в началното училище, от първи до четвърти клас. Тогава беше млад, силен, красив. Когато случайно прочетох обявата, веднага се сетих, че е той. Някога и ние живеехме в този квартал. Ако бях отишъл при него ей така и му дам пари, нямаше да ги приеме. Той е човек с достойнство, затова реших да купя акордеона.

Баща му замълча и сякаш в колата стана много тихо, не се чуваше дори бръмченето на мотора.