ЩАСТЛИВЕЦ



„Не е най-богат оня, който има много, а оня, който се нуждае от малко.“

Августин Блажени
   

„Още двадесет минутки ми остават и стига за днес. Сега е два и десет, докато оставя количката в склада и хвърля водата, станало време за ходене. Хич няма да им търкам до три часа, преобличам се и още в три без десет си набивам камшика.“ -  мислеше си момчето, докато сменяше торбата на последното  кошче.  „Само терасата ми остава, да я мина със стирката и край. Тоалетните са  чисти, вече няма да ги минавам, всички спят, хартия има бол.  На излизане ще ги подпиша и чао.  Добре, че в дискотеката има частно парти, та да  не чистя и там. Рожден ден някакъв, кой знае каква кочина е с тия пияни свини. Как не се научиха да си хвърлят хартията в кошчето.  Абе да му мислят колегите утре. Като бягат от нощните смени, хак да им е. Аз да не съм по-прост!“

От дискотеката на комплекса се носеше тътен в неравноделен такт, придружен с типичните за стила мъжки подсвирквания и женски кикот. Отпред бяха наредени скъпи автомобили, в които момчето се беше загледало, но след като нямаше книжка, интересът му бе приключил бързо.  Видя една угарка от цигара, наведе се и я взе с ръкавицата. -„Свини, Давидов пушат, ама свини си остават. Свинете поне не пушат, серат, но не пушат.  И не се кикотят тъй гадно, а грухтят най-естествено, а и със сигурност осират по-малко след себе си. “

Момчето се изправи, хвърли угарката в найлона, намести стирката в кофата и вкара дръжката и в щифта. Погледна пак часовника и повдигна вежди -„Пет минути пауза“- после извади изпод количката пластмасова бутилка, отпи глътка вода, въздъхна и забута количката към близката тоалетна. Паркира количката пред вратата, закачи табелката „ЗАЕТО ЗА ПОЧИСТВАНЕ“, после влезе и заключи от вътрешната страна. Пусна тоалетната дъска, седна на нея, облегна гръб уютно на казанчето и притвори очи. Мускулите му започнаха да се отпускат, а главата да унася. Върху бедрото си усети топлинка, постави длан върху джоба си и се усмихна, усещаше топлината на парчето пица,  което беше взел от кухнята и грижливо увил в найлонова торбичка, която си носеше от вкъщи.
„Така пицата се спарва и кашкавалът си стои мекичък до края.“ –мислеше си момчето. „ Тая е с гъби. Как ще си я хапна с една фанта преди да си тръгна! Човек трябва да си създава удоволствия в този живот.“

Беше му традиция от първият ден, когато започна работа в комплекса, да минава през кухнята и взима нещо, останало от късната закуска, която даваха на гостите в полунощ, които „идваха в хотела само да се тъпчат и хабят тоалетната хартия“, както казваше  момчето. После, след работа, се преобличаше, сядаше на столчето в склада и си го изяждаше докато зяпаше шарените плочки на мивката. Разместваше ги някак си на ум и си рисуваше въображаеми картини, а може би се премрежваха сами пред уморените  му очи. Преди си купуваше и по една фанта от автомата в коридора, което му струваше 80 стотинки на смяна, но сега това не се налагаше. В дъното на количката си имаше кутийка от сладолед, в която се спотайваше една фанта между две бучки лед.

„Марти е много готин пич, всяка вечер ми дава по едно безалкохолно или бира, ами да не я плаща той. Кой знае какви кирии си правят на бара. И лед дава, лед да искаш. Те барманите от това си строят къщите, от лед, като ескимосите. Пък и е много приятен човек, как се смее на вицовете, вие като сирена. Не като предния барман, егати темерута надут! Ти му разказваш виц, той не те слуша. Добре, че го махнаха.  В началото му помагах да изхвърли боклука, а после се прави, че не те познава на партито. Турил вече една вратовръзка и голямата работа, бай-никой. На такива никакви услуги! Мухльо. Виж, на Марти с кеф да  му помогнеш и по-бързо минава смяната. Ама как се смее на вицовете… Аз ще го поканя на рождения си ден другата седмица. Ама парти няма да правя тука. Ще им взема едни бонбони да се почерпят и стига толкова за колегите. Може и една водка. Те пък няма да я харесат, само уиски пият. Абе, я майната им! Едни бонбони и толкоз! За какво да се харча? После ще се съберем у нас с Марти и Дончо с братовчедка си.

Дончо му беше продал плейстейшъна си втора ръка по обява и впоследствие идваше да играят всяка седмица у тях, после гледаха някоя стара фантастика, а майка му им правеше сандвичи. Освен това Дончо имаше почти всички книги от поредицата „Галактика“, допаднаха си по характер и станаха приятели. Понякога излизаха заедно на барче или кино, та веднъж Дончо дойде с братовчедка си, студентка трети курс в града, искала също да гледа „Нарния“.  

Момчето веднага си падна по нея, беше някак по-земна от другите, не говореше много, не пиеше алкохол, смееше се на вицовете му, беше си като за него. И преди се беше случвало да излиза с момичета, но някак си нещата все се изплъзваха, като с Петя от  нощната  рецепция. Уж винаги беше мила с него като и носеше кафе или вафла от автомата,  обръщаше му внимание, говориха си за разни неща. Момчето изхвърляше кошчето и по три пъти на смяна, за да и каже някой нов виц и тя се забавляваше истински, но все беше много заета, когато я канеше на кино. После я видя с онзи патладжан от фитнеса. Този път обаче момчето усещаше, че има искра, живееше с онази усмивка с която братовчедката на Дончо го дари, когато се качиха в автобуса и той им махна за довиждане. От тогава не спираше да мисли за нея и все врънкаше Дончо да я взима с тях като излизат или като идва на гости.

Момчето погледна часовника и въздъхна - „Два и петнадесет минава, да я мятам, че мене ме чака.“ Отключи тоалетната и забута количката към терасата, спря под една лампа, накисна стирката яко и започна да трие стъпките по терасата. „Мокрото е чисто, шареното - ново. Майката му е да не слагаш много препарат, защото само замацва.“ Погледът му се спря върху едно по-различно петно. „Дъвка, бравос! Е това, най го обичам, да си плюнеш дъвката дето ти скимне и някой да я настъпи. Да се наакаш го разбирам, ама това?…“ Момчето светна с фенерчето си в количката и затърси нещо, след малко извади едно сгъваемо ножче, което си беше купил от петъчния битак до автогарата. Купи го без да се двоуми и пазари, когато го видя на тезгяха, от ония едновремешните с виличката. С такова като дете беше изял сума ти консерви в гората, а и сега му беше най-сладко с него да си хапва. На всичкото отгоре бе и зелено, любимият му цвят.  

Клекна и зачовърка дъвката. „Добре, че е прясна, иначе и гореща вода да носи, няма да я откърти. Ама то държавата е виновна, що не плюят дъвки в Сингапур? Хората си имат закони, две хиляди долара глоба и две седмици принудителен труд. Да бачка там галфонът му с галфон, да види хубаво ли е, мама му мръсна. Що птици умират така, кълват дъвката като я мислят за хляб и издъхват от бавна, но сигурна смърт. Смърт за тия дето я плюят дъвката, викам аз. Готово!“ Момчето се изправи, сгъна острието на любимото ножче  и го прибра в количката. Накисна отново стирката, пльосна я върху плочките и отново си заговори на ум: „Е, на рождения ден ще дойде със сигурност,  Дончо ще я доведе. Като си свали очилата е още по-хубава. Абе и с очила си е хубава. Трета година социология, по-добре, че не я попитах какво точно учи.

Когато умря лъва във филма, се просълзи, значи е сантиментален човек. Трябва да внимавам с вицовете. На 22 години е, с четири по-малка от него, не е много. Каква ли торта обича? Ще питам Дончо. Трябва да се приготвя добре, тая събота ще боядисам стаята, за да е по-свежо, останалото ще го почисти майка. Трябва да взема кофа латекс от „Вулкана“, десет литра ще стигнат, и един валяк. Трябва и да се подстрижа, ама тоя път ще отида на фризьор. Супер ще си изкараме! Марти ще го поканя още утре, да го знае от по-рано, може пък и да е зает. Ама той все нощна я кара като мене, така че едва ли ще е зает с друго. Дончо сигурно пак ще ми подари макет на самолет за сглобяване, дано е „Фокер“,  има яки ваденки, може и пътнически, нямат толкова детайли, но стоят яко на гардероба навирени нагоре. А ако  ми продаде и колелото си за 120 лева ще бъде супер! Ще му го платя на две вноски, почти съм ги спестил. Той си е харесал един нов „Трек“, дано се навие. Аз не бих дал толкова пари за ново колело. Да не съм луд! Какво му има на колело втора ръка? Тъкмо се е разработило, минаваш каплите  при Джиро, смазка и газ! Ако не ми стигнат парите, ще продам някоя повтаряща „Дъга“ при Мати Антиката.“

Момчето отиде до близкият кран и смени водата в кофата, изпра стирката и продължи миенето. „Ами, тя живее в общежитие с други колежки. Колко ли плаща? Минимум сто лева на месец. Абе, ако нещата потръгнат, ще и предложа да остане да живее у нас, с майка. За какво да се вре с други непознати и да плаща пари?  Десетката спира право пред Икономическия университет.“

Пукотевица от пиратки  и силен смях сепнаха момчето и то излезе от мислите си. Вратата на дискотеката се тресна. Разнесоха се силна музика, човешки вой и неистов кикот, които прераснаха  в пеене на „Хепи бъртдей“ със силно пиянски акцент, съпроводено с блъскане на чаши в земята.
  „Ама,че идиоти! Пияни изроди! Голям кеф, няма що! Колко ли часа стана, още пукат, свинска му работа. Не им завиждам утре на колегите. Хей, още половин кюше да измия и тръгвам. Пиратки, много смешно! Дърти пръчове, ама нямат акъл. Пари може да имат, ама акъл като не се купува… Не става да ти го налеят със силикон. То, нали знаеш кой се хили без край? – ония лудите. Чувал съм, че и американците много се хилели, ей тъй на, за нищо, чак им излизали бръчки от хилене като на оная актьор от Терминатор. Готово!“

Момчето  се изправи за последно и се опита да не слуша тътена от дискотеката. Намести стирката в кофата, постави знаците „ВНИМАНИЕ МОКЪР ПОД“, погледна часовника и с облекчение отпи глътка вода от пластмасовата бутилка.

„ Последна спирка - склада.“

Забута количката, наслаждавайки се на нощния бриз, който го освежи след дългата изтощителна нощ. Насреща по терасата, се зададоха два силуета, водещи възбуден, весел разговор.

„Тия са от ония с пиратките. Тръгват си най-накрая.“ Момчето  се забърза с количката.

- Извинете господине, моля, минете по пътеката, че терасата е мокра!

Младият мъж с прегърналата го дама, изгледа момчето с насмешка.

- Само ти не ми казвай от къде да мина, че ще пукна. - изсумтя пияния.

- Не, понеже я измих току що, а е и мокра, хлъзга се, по-добре е по пътеката да минете - любезно поясни момчето.

- Ти ли ще ми кажеш от къде да мина, бе пън! - сопна се мъжът и закрачи по терасата със своята изгора.

- Както искате - предаде се момчето и изви глава настрани.

- Абе, кво се занимаваш с тоя, не го ли виждаш какъв е нещастник?... - изкикоти се дамата, подминавайки момчето.

Токчетата нагло тракаха по терасата. Настигна ги глас:

- Не съм нещастник!

- Кво каза? - обърна се мъжът и закрачи обратно към момчето - Ти чуваш ли се, бе лайно? На жена ми ли ще говориш така?

- Казах, че не съм нещастник. - добави момчето с изтръпнал тон - Аз не ви обиждам, моля!

- Ей сега ти ебах мамата. - каза бабаита и ритна количката, от което кофата със стирката излетяха и калната вода се разля по терасата.

- Гошо, остави го, давай да си ходим. Гошо, чуваш ли ме? - задърпа младата жена своя любим.

- Ей дрисльо. - хвана го за ревера мъжа - Ако ти шибна една ще те утрепя!

- Ама моля ви, господине, само ви помолих да минете по пътеката, терасата е още мокра, цяла нощ съм я търкал… Пуснете ме!

- Млъкни бе нещастник!!! - изръмжа онзи и наби един юмрук  на момчето с другата си ръка, която беше измъкнал от нежните длани на дамата.

Очите на чистача се просълзиха от парливата болка в главата. На фона на нощния глобус виждаше  една космата ръка, държаща го полувисящ  и едно грозно лице, което ставаше още по-грозно в насълзените очи. Момчето погледна  инстинктивно наоколо и видя, че помощ няма. Грозното лице още ръмжеше, отделяйки алкохолни пари и миризма на кашу. Почувства се като на сън, някак си лек. В съзнанието му заплуваха  викове на млада жена, музика от дискотека, стискаща го длан с пръстен и нарастваща цицина. Надделя обидата - „Нещастник, нещастник.“

Момчето усети изтръпваща, топла вълна в стомаха си, която се заиздига нагоре и стигна до  ръката му.  Беше му за пръв път. Погледна отново грозното лице. - „Нещастник.“ Потните му пръсти се свиха от само себе си и мекият му  юмрук се стовари върху грозното лице, с колкото сила имаше. Отвътре нещо се усмихна.

Времето за тръгване отдавна беше минало, но момчето бе останало. Лежеше в калната вода и триеше кръвта от носа и устата си с парцала от количката. Болката прерастваше в сълзи, а сълзите в болка. Не се сдържа, изпика се и без това беше мокро, това за малко го стопли. Не му се искаше да става, искаше така да си лежи завинаги, защо да става? Страх го беше да се види в огледалото. Усети, че започва да изстива, което малко притъпи болката.

Момчето стана бавно, взе кофата и намести в нея стирката. Забута количката към склада, подпирайки се на нея. В джоба усети някаква каша  - „И без това ми е разбита устата“. Рожденият ден в дискотеката продължаваше, кикотът също.