ТРИДЕСЕТ КИЛОМЕТРА ОТ ИСТИНАТА

 

Ръката й трепереше. Пишеше нещо. Вместо букви, се изписваха йероглифи, което беше невъзможно да се разчете. Работеше в едно учреждение и попълваше някакви документи. Нищо не се получаваше и тя късаше бланката отново и отново.

Стана от мястото си и погледна през отворения прозореца. В унисон с настроението й беше и гледката. Мрачни, сиви и бездушни сгради. Разкаляно улично платно.

Тежък и задушлив въздух.

- Не, няма да заплача! - повтаряше си го на ум стотици пъти.

Бяха изминали два дни от разкритието, което направи. Чудеше се, как намери сили и търпение, в продължение на месеци да не бъде себе си. В годините казваше истината открито, вземаше прибързани решения, не, че съжаляваше след това. Този път постъпи по различен и неприсъщ за нея начин.

Магдалена. Казваше се Магдалена.

Изневяра. В днешно време, като че ли се приема за нещо нормално и обичайно. Но не и за нея.
Любовта им беше млада. Говореха си понякога с Димитър, че вече са улегнали и зрели хора, знаещи какво търсят и най-вече, какво искат.

Говореха за уют и спокойствие, за уважение и доверие, за опора и подкрепа. За малките радости от живота. Не че градяха грандиозни планове за бъдещето, но не беше трудно да се усети, че негласно ги съставяха.

От известно време промяната, настъпила в поведението на Димитър беше очевадна. Умислен, угрижен, разсеян, хранеше се бързо и нервно, посягаше към успокоителни, мълчеше.

Светът се побира в една шепа. Винаги се намира някой "доброжелател" да те посети.

Сълзите й напираха, да се отприщят, като непокорна вода, късаща бент и заливаща с опустошителна сила всичко около себе си.

Приятелите. От техния поглед също не убягна промяната. Споделиха й откритието си. Тогава, Магдалена започна да се вглежда. Забеляза тайните разговори по телефона, използването на автомобила по-честичко. Внезапното му изчезване, без никакво обяснение.

Беше пак от онези вечери, в които го нямаше. Преди време бяха й подхвърлили, че колата му спира пред един и същ адрес. Тя не повярва. Разстоянието беше на около тридесетина километра. Невъзможно. Станало е грешка.

Адресът. Трудно й беше да повярва. Беше му посветила цялата си любов и внимание! Не й беше лесно, защото беше в противовес с нейната същност. Ней се искаше да постъпва по този начин, защото изглеждаше безсмислено.Самата тя, посветена на духовността, четеше много книги и знаеше, че всеки е свободен в избора си и не е ничия собственост. Опитваше се да приеме тази философия, но земното у нея надделя.

Вечерта беше мрачна и тягостна. Магдалена беше научила току-що една неприятна новина, свързана с детето й, която я разтърси и смаза психически.Как се озова у дома, нямаше спомен.

Грабна телефона. Звънеше на Димитър. Не получи отговор. После звънна на информатора. Дали от състрадание или любопитство, отсреща се заеха да проучат, дали колата му е на същия адрес.
Не след дълго дойде утвърдителния отговор.

Магдалена се свлече на диванчето. Усети, че кръвта й нахлува в главата и някаква ужасна болка прониза стомаха. Няколко минути седя безпомощна и объркана. Внезапно, някаква сила, явила се незнайно от къде я повдигна.

Звънна на най-добрата си приятелка, Виолета.

- Виолета, ще ме придружиш ли до едно място? - часът беше около 21,30.

- Да! - отговорът прозвуча уверено.

Бяха много верни една на друга, разчитаха на помощта си. Не веднъж Виолета я спасяваше в разни ситуации. Дори не попита до къде ще пътуват.

След броени минути, колата се носеше по шосето. Двете седяха на задната седалка и четяха мислите си.

Виолета не одобряваше съжителството й с Димитър и Магдалена го знаеше. Знаеше, че е така, но го обичаше.

След секунди и двете говореха в един глас.

- Знаеш ли, моля се колата да е там! - прошепна Виолета.

- И аз! Моля се през цялото време!

- Не се тревожи! Всичко ще е наред! Това трябва да приключи!

Истината беше спряла на тридесет километра разстояние и ги очакваше.Пътят беше чист и спокоен.

Тук там се разминаваха с някой друг забързан автомобил, дали и той търсещ истината?... Мълчаха през повечето време. Магдалена, мъничко поуспокоена, като не се броят изпушените цигари. Струваше й се, че пътуват цяла вечност.

Върна се в онези вечери, когато седяха около масата, говореха си за честност и откровеност, гледаха се с влюбени очи, планираха почивните си дни, докосваха ръцете си, целуваха се нежно, бързо и непринудено.

Предателството. Откри от кое я заболя най-много. Светлините на града прекъснаха мислите й. Тъмни улици, зле осветени, почти изоставено провинциално градче. Часът беше почти 22,30. Животът се оттегляше за почивка. Тук-там светеха прашни прозорчета. Стомахът й се сви и затрепка с такава сила, че Магдалена се уплаши. Бяха на адреса.

Скочиха и двете от колата. Първата реакция беше да потърси колата.Паркингът беше в мъничко междублоково пространство. Погледът й обходи малкото коли, видя я и се запъти към нея.

В притеснението си не позна марката, номерът не беше същия. В един миг си отдъхна, сякаш товара се строполи от гърба й, но за кратко. Обърна поглед на другата страна. Колата невъзмутимо беше заела мястото сякаш казваше:

- Не ми е непознато, за мен е запазено!

Краката и омаляха, олюля се, усети, че думите не могат да излязат от устата й. Беше пресъхнала и залепнала. Виолета я подкрепи. Поеха дъх и двете и се заизкачваха по стълбите.

Намериха вратата. Магдалена мъничко се поуспокои и позвъни. Знаеше,че това е постъпка, от която нямаше да бъде горда, но се върна в един от разговорите, когато той, уж така, небрежно й подхвърли, че изневярата може да бъде толкова скрита, че никога да не се появи, като факт.

- О, не! Ето, че може! Какво си доказваше и защо си го причиняваше, не можа да си отговори.

Звънейки на вратата, си мислеше за дните, в които имаше нужда да го чуе спешно, но той не вдигаше телефона. Същото се получи и тази вечер.

Всички мечти и планове се сгромолясаха на площадката пред чуждата врата. Звъняха дълго. От вътре се чуваше шумолене, което после замря заедно с изчезналата светлинка през процепа на вратата. Настана зловеща тишина.

Няколко минути и Магдалена се съвзе. Мислеше си, че би било хубаво, да остави следа от посещението си. Беше открита по природа и й се искаше да не постъпва като крадец, промъкнал се безшумно в чужд дом.

Остави му съобщение. Написа и името си под текста.

Вече беше почти полунощ. Колата летеше по обратния път. Обратния път,но не и за любовта й.
Тя се изгуби по черната студена угар, осветена от пълната луна...

Пристигнаха бързо и някак неусетно. Мълчаливо се прегърнаха с Виолета и се разделиха.

Една любов си отиде.

В душата й беше празно и пусто. Опита се да заспи. Не успя.

Навън се развиделяваше. Време бе за работа. Набързо се приготви и тръгна. По ирония на съдбата, датата и месеца бяха същите, в които се запознаха за пръв път.

Той носеше стрък бели карамфили. Беше празник!

Вървейки по пътя си мислеше:

- Ако беше ме помолил за прошка, ако беше казал, че ме обича... Ако, ако... Може би щях да простя...

Другата Магдалена у нея обаче крещеше:

- Ще си му благодарна цял живот, че не ти го е казал! Усмихни се и върви напред! Животът е прекрасен и има смисъл! Огледай се! Може би на тридесет сантиметра разстояние от теб е истинската любов!