АРОМАТ НА РОЗИ

разказ от Галина Енева

 

 

 

Започнаха с бяло вино, от онова дето той сам го наля от бъчвата. Знаеше, че тя го обича, затова предварително беше го изстудил в хладилника.

После, запали поставената на масата свещ. Знаеше, че тя обича да гледа трептящия пламък и неговото отражения в синята покривка, която тя толкова харесваше.

Тя го погледна, като в някакво начало, без минало.

Помисли си, че все пак, колкото и да не си признава той е доста суетен.

Суетен и нежен той ухаеше на свежест и винаги успяваше да нареди пъзела, като тънкостенна чаша в крехката й и чуплива душа.

Масата, къщата, всичко беше подредено, така както бяха подредени и нейните чувства към него.

Тя го погледна. Когато го гледаше очите й ставаха зелени. Музиката бе нежна и бавна.

Мъжът седна до нея.

- Хайде, кажи нещо - смутено каза тя.

- Например?!...- тихо отвърна той. – По-добре ти говори.

Тогава тя се пренесе в онзи другия свят. Със себе си пренесе и него. Умееше да изразява чувствата си.

Той слушаше думите й внимателно, повдигаше от време на време дясната си вежда и мълчеше. Мълчеше...Тя искаше да разбере мислите му. Искаше да чуе думите му. Но той мълчеше.

Тя отпи бавно от виното и попита:

- Помниш ли онези рози, които ми подари за рождения ми ден?!...Тогава за пръв път празнувахме заедно... После събрах листенцата им и ги изсуших...

Погледна към него в очакване. Но то мълчеше.

„Аз ли го измислих такъв или така поисках да бъде?!”- в главата й забушуваха отново онези предупредителни лампички.

Знаеше, че дори и най-важните неща в живота могат да загубят смисъла си погълнати от бездушието. Искаше да е от онези важни нещо в живота му, но тази тишина...

Това застинало мълчание я притесняваше.

После погледна през прозореца. Там надничаше само любопитно лунната светлина.

Луната сякаш поклати глава с умиление и като че ли я помилва, а после се отдръпна, като ги остави сами всеки с мечтите си.