ГОДЕНИЦА

 

И братовчедът му вика: – Не я гледай, че е дебела и черна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

– Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

– Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали:

– Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

Преспа таз нощ у дома шифьорчето. Е-е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих, а че кво да го правя!...

– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господи, и ти, Света Богородичке!

Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

– Не тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир, а да ми съ махаш от главата, че знайш ли, като грабна една кюския...!

– А-а, обещавал си, обещавал – рекох, – ама не повниш, понеже беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

– И ти верваш на пиян човек!?

– Па оти да не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намирам? Мен мъж ми требе, па ти си анджък мъж.

– Ай, мамицата ти гювендийска – вика, та реве, жилите му на врата се издуха чак – туй капан ли беше, мари?

– Няма таквоз нещо. Отде пък тез черни мисли у теб? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия в гърлото??? Е на, питай го тоз твой авер – викам и му соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.

– Страх ме е – вика. – Само като я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

– Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор, – то и аз отнапреж мойта трудничко я възприемах. Беше па то едно кльощаво и злоядо, вейка, ребърцата му съ брояха... клавиши на акордеон. Обаче идва един момент... айде да не ти разправям! Почваш да я възприемаш като свой имот, като орна нива, бе, нали вдяваш, като бахча насред кър. Па ела сега глей мойта вейчица ква ми се е ошишкавила, бе... жена за чудо и приказ: ходи из дома и паниците звънтят, нищо, че съм лял бетонна плоча отдолу.

– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колко съм окаян. Е, на! Само туй якенце ми е, и то старо, та старо. - Па си обръща джобовете, и хастара обръща, да видим демек, че и пари си нема. Жив артист!

И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, а пък доста плах. Викам: майната ти, оди си по пътя. И са врътвам, тръгвам аз да си вляза обратно в спалнята: да рева, поне да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята:

- Тоз – кай, – не е хич за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи, плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... отпрашихме къде неговото родно село Килимявково в другия край на България да ме покаже на майка си и на баща си, и на цялата си рода, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, мяза на костенурка, подава си главата от корубата:

– Кое е туй плашило, бре, дето ми го водиш, дето ми улазя баш у дворо да ми плаши кокошките? – реве.

– Не съм аз плашило, додох снаха да ти ставам.

- Снашица значи - тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

А моичкият мълчи. И тейко му – и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи и всички ма мерят изпод вежди, все едно на кантар ма теглят и все ексик им излиза. Само оназ - злобна, та чак весела. Мята бутове назад-напред из двора. Ми сега!...

– Шъ са оплача на полицията – викам.

– Па оплачи се - каже, - ако щеш и на пъдаря, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп! – Хилят се осем човека, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца - ей тук на, под лъжичката. Викам си: А-а, тая тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

– Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенцето.

– Недей я доближава-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... Тя та е омагьосала та, кьорава ли съм аз, та не виждам! - проплака, взе да си скубе косите:

– Туй не е вече моят син. Моя син... чавка му изпила мозъка. Зачерни ма моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

– А, ма – моля й се с добром, – остави сина си на мира... – И го прихватям полекичка под лакътя: – Слушай, мой човек, аз вече не съм онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли ти, че мога дете да родя и шъ го писувам на твое име туй дете, щото ти шъ си бащата?

Мълчи, муси се, хапе си бърните. Да ги хапе! Да не съм го калесвала в село да дохадя, в нашта къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба, двора стана целият на фъндъци:

– Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума черна? Отдека па баш нас уцели?

Показвам се аз на балкона, косичката си оправям и бялата якичка:

– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до мене ли? Да бех чума, щеше ли той мен да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзад, – ти мъж ли си или какво...? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той: хък-мък, преглъща ли-преглъща. – Чуйте ма бре, е-ей – дера се аз от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, пък вий квото щете правете.

– И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя сабахлен дигаме се от леглото да ходим в кметството. 

И като попоглеждам навън, що да видя...

Онез осмината премели и подредили двора и улицата отпреж като за сватба. Майка му ми носи булчинската премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери едни бели лаченки обущенца. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време почнаха да дънят с пищови и чифтета.

Къртят тавана тез щури мъже с ей-таквиз сачми, едри като грахови зърна: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:

– У-дя-дя-я! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповяда! На хаирлия да е!

Всичко харно, та харно, само дето братовчедът Тодор се не яви на таз моя сватба... Бре-ей, сватба невидяна по нашия край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй либаво шифьорче; Тодор бе човекът, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми... Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби сбрахме, тате се спомина поради офтика, бог да го прости, ни брат - ни сестрица край мен. Ала сега, като ги народя пълна къща дечица, шъ го викна тоз мой братовчед и шъ му река: “Ела тука, Тодоре! Ела ми, кучи сине!”