"Калуня-Каля"

(роман от Георги Божинов )

откъс 4

Чръноовчарката

 

               

 

 

Той сам свали ризата, но парчетата не можа да отлепи.

Само постави нови парчета върху старите, отново понапраши наоколо с гъба и леко пристегна ремъците. Опита се да му навлече своя чиста риза, но тя излезе тясна. Калуньо беше прежълтял, отпаднал, не му се ядеше, не му се правеше нищо, лежеше му се само. Янко това му и каза - да остане на колибата и да лежи. Калуньо не се съгласи. По някое време кучетата прилаяха, идваше друго стадо. „И тия са с голи тояги, ама барем правят калабалък...“ Заедно с тукашните, всички поеха направо към хребета. Двамата с Янко ги следваха отдалече. Те не отидоха при стадата, само се намушиха в тръните на една трънясала могилка, която
даваше обзор към долината. Конете пуснаха да пасат оседлани, а сами се затаиха на полянката сред тръните.
Калуньо се отпусна на тревата по гръб.

- Не леж на голата земя — сгълча го меко Янко. - Росно е.

Той застла кебето си на тревата до него, Калуньо с мъка се премести.

- Не си кефлия, виждам аз. Не трябаше да идваш.

- Нищо. Те нема да додат днес - каза Калуньо. - Ни утре.

Старият знае какво ще го правя, ако ми падне на ръка...

- Не люти море. И да ти падне - ръката ти не е добре.

- Не му е сефте нему. Но тоя път прошка нема. Само да ми падне на ръка...

Лявото рамо изтръпнало, изтръпналостта постепенно слиза по ръката надолу и поболва глухо.

Стояха на могилката до обед. Калуньо ту лежеше, ту опитваше да стане, да се разтъпче, но повече го караше да лежи. Мъчеше го жажда, бяха забравили да вземат вода, и той се унасяше в неспокойна, трескава дремка. Янко го гледаше угрижено.

- По-добре да се върнеш на колибата - каза той.

- И ти немаш работа тук.

- Аз ще постоя още малко.

- Те нема да додат.

- Тая се не знае.

От могилката Янко гледаше стадата как сноват все в подножието на хребета, срещат се и се разминават. Билото над тях беше чисто.

- Най-добре е да вървиш на село - каза Янко. - Да дириш цер. Ако искаш - да дода с тебе...

- Мога и сам.

Той даде мартината на Янко, показа му как се пълни и слезе да лови кобилата. Янко му помогна да се качи на нея.

- Прибирай се и ти - повтори Калуньо - и гледай си другата работа.”

- То аслъ... треба да се дере оня кон, да не го разнесат кучетата. А за града кво, утре ли? Май нема да може утре.

- Ще видим... ще ти обадя.

Направи широк завой ходом, за да хване черния път, и се насочи към реката, кобилата се понесе в бавен галон. Зад реката тя тръгна тръс, Калуньо се друсаше на гърба и и ръката изведнъж силно го заболя. Той опита да подкара хайванчето отново в мек галоп, но не можа - започваше стръмнината. Сега и на равен ход ръката болеше. Калуньо слезе от кобилата и тръгна до нея пеша, като се държеше за стремето. Рамото беше като чуждо, беше се подуло и не даваше да се пипне с пръст. Той едва изпъпли стръмнината, беше съвсем изнемощял, а когато излезе на равното горе, пак се опита да се качи. Не успя и продължи пеша из гората - гъст дребак, който постепенно се разреждаше в бранищата пред стублата. Жива душа немаше наоколо, не се чуваше ни глас на пиле. „Направо съм си зян - помисли Калуньо, - жив зян. Да знае Кара бег да ме причака на това глухо място - с голи ръце ще ме улови.“ Че и оружие никакво нема, един пищов само, и той празен...

Едва се дотътра до стублата, пи вода, приседна да отдъхне малко. Беше отпаднал още повече. До село нема да издаяни, къде ти - село далеко. Той намота юздата около шията на кобилата и тръгна бавно към къшлата. Да поседи малко, да поеме дъх и да види какво ще се прави нататък. Добичето дигна, глава и само се заклати подире му.

Костанда се уплаши, като го видя. Не и каза какво се бе случило предната вечер. Тя и не пита, а се опретна на работа мълчаливо и веднага. Най-напред го накара да седне на възглавница до едно дърво и да се облегне на дървото.

Подгря вода в едно котле и си изми ръцете. След това коленичи до него и спокойно, някак тържествено-сериозно се зае с раната. Подмокряше около нея с влажно парцалче, триеше леко и все опитваше да отлепи парчетата. Той усещаше пръстите и как шарят тихо по кожата му, ръката и с подпретнатите бели ръкави, които миришеха на изпрано и на слънце. Поболваше го, но му беше приятно тя да го пипа и да го боли от това пипане, долавяше пресекливия и дъх в лицето си, дъх на нещо зелено, гледаше я отблизо, такава съсредоточена и сурова, като майка — и нежна, и сурова. С другата ръка той неволно посегна да прекара зад ухото и и да приглади няколко косъмчета.

- Не мърда! - каза тя строго и той отдръпна ръката си. - Така стои, чака...

Тя се изправи и бързо тръгна нанякъде, камбаната на полите се залюля плавно между дърветата и сякаш позвънваше тихо и звънът отекваше в сърцето му. Той гледаше бялата риза как се мерка между дърветата пред колибата, покаже се и се потули. Втрисаше го. Излегна се на късото чердже до възглавницата и усети да го обгръща зелената хладина на тревата, подраснала наоколо само за ден, и как се люлее в просъница. Тя бе подвряла едната ръка под здравото рамо и се мъчеше да го изправи, в другата държеше китка напластени листа от живовлак. И все в просъница идеше към него напрегнатият неин горещ шепот:

„Стане, стане... ти стане... хаде, мало стане...“

Топеше едно парцалче в котлето, прекарваше парцалчето по рамото му, там се стичаше нещо с приятна топлота, заедно с тръпчивия мирис на билка и жена, нещо мило, млечно, гальовно майчино, което обвива като пелена, тежест, която размеква и неодолимо свежда надолу. Студено и топло, пак студено, пак топло... сънища, които се редуват бързо, като облаци, минават и не се запомнят, сънища бързи, които отлитат, подгонени от вятър ... студени и топли сънища... дъх на прясно изпрано, ненаситен дъх на слънце и на чисто... дъх непрекъснато обикаля около него и нещо прави, нещо опитва да прави... тръпчив, млечен дъх на жена и на майка... млечна мъгла застила погледа, разсейва се, сгъстява се, топла и студена... давиш се и изплуваш в нея... потъваш дълбоко, тежко надолу и дълбоко, после тихо и леко се понасяш нагоре.

Това трае дълго, безкрайно дълго, мъчително дълго, дълго като цял живот, всеки миг трепти и се изживява докрай, изстрадан до дъното — до дъното, дето стои студена и напластена непрогледната мъгла на забравата. И ето, мъглата полека се разрежда, и се разрежда все повече, и вече се провижда през нея. Ето — вече я нема, нема, нема... и настъпва бистра яснота, бистра като утрин, трезва като изгрев...

Калуньо се събуди изведнъж, облян в пот, потта лепнеше и студенееше по кожата му. Кога се бе преместил в колибата - той не знаеше и не помнеше. Тя ли го бе пренесла и как — не знаеше. Нито знаеше колко време бе минало и откога. Беше тъмно, в гората плачеше улулица. Жената, топла, лежеше до него, сънена или бдяща, ръката и плъзва през него и подпъхва завивката. Нещо го бе събудило. Може би, сгушена до него, бе прележала дясното му рамо. Може би улулицата. Или само ръката и — премина през него като далечен тъмен зов. Той полека отмахна чергата от лявата ръка - болната, болката още стоеше стаена в нея, заглъхнала или приспана — и я погали там, дето разпилените коси закриват ухото и като паяжина гъделичкат гушата му. Ръката му срещна нейната, трепетна и настойчива - тя отново се плъзна по него и го търсеше, и го
искаше, мълчаливо и настойчиво.

- Ти... - шепотеше тя задъхана, надвесена ниско над него, впита плътно в него, трепереща, и се смееше с бяла усмивка в мрака.

- Ти... Беше болно и хубаво. Беше леко и хубаво и напълни душите им с радост, която те не умееха да кажат и нямаха нужда да казват.

Тя се отпусна, все така задъхана и все още потръпваща, и заспа веднага, усмихната все така, равното и дишане полъхваше парещо. И нямаше нататък сънища в оная дълга, дълга, мъчителна поредица. Нататък беше сън, чист сън на праведници, глъбина без край.

...Когато Калуньо изплува от глъбината, тя стоеше в светлия отвор на колибата по риза, широка и тънка бяла риза, в която прозираше голото и тяло. Беше пуснала косата си надолу пред очите и я решеше, склонила глава на една страна, гледаше го през косата и нещо си шепнеше сама. Като забеляза, че я гледа и той, усмихна му се. Беше свежа и млада като роса.

- Гюргювден - каза тя. - Гюргювден...

Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена... Гледаш отстрани - прилича на всяка друга. Даже по- грозна от всяка друга. По-проста и по нищо от всяка друга. А усещаш - по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най- тайното, което го теглеше така необуздано, така безводно към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад.

А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо. Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.

Калуньо стана. Мина край жената, без да я погледне, и отиде да лови кобилата. Седлото не беше свалено, стоеше си товарът на него. Той помисли какво може да е забравил тук, огледа се, оправи стремето, сега тряба да стъпи в него, без да напряга лявата ръка, която висеше, изсъхнала. Нещо височко, пън някой... Обърна се. Костанда стоеше зад него с паничка кисело мляко и крайщник пресен хляб, млякото хванало отгоре жълтеникава хрускава коричка каймак, с втвърдени мехурчета в каймака. Беше протегнала двете ръце към него с паничката и хляба, пак се усмихваше и го гледаше право в очите - такава гъсто румена, усмихната ягода. Калуньо пак усети как му прималява, щом я погледне, щом го погледне, проклетницата... Беше гладен, вече не помнеше кога е ял последния път и още повече огладня, като гледаше паничката.

Той поведе кобилата към извора.

- Додеш после... пладне додеш... - говореше тя тихо, като вървеше след него. - Додеш Гюргювден... Той не се обърна, не каза дума, не показа, че е чул - така и не разбра пита ли го, моли ли го, или само го кани.
По-настрана, по-далече. Да забрави, ако може. Да стъпи здраво на земята и да си гледа работата. Толкова работа се отваря сега. Не знае дали са изорали нивите и засели царевицата. Кога да потърси Аргирис и къде да теслими сиренето, ако не се разберат за цената - гъркът е малко терсене на пазар. Отдавна трябаше да бъде на село и да свърши сто работи, които го чакат. А се замайва, пилее се, люшка се по полъха като пух на глухарче. И всичко се обърка от тая, чръноовчарката. От нея. Проклета да е...

Беше гладен и жаден. Пи вода и гладът го сви по-остро. На село! Гюла сигурно е приготвила вече агнето; плънката с карантиите, с лук, пипер и бабина душица... хубаво го прави тя. Тя знае - някое по-сугарно агне, не голямо и не тлъсто.

После ще се премени и ще излезе да се повиди с приятели, да погледа и гюрешите. Да не беше това с ръката му - и той би обул киспетите и би плеснал с ръце. Но Гюла беше далеко, беше далечна. Даже не му се мисли сега за това. Никак не му се мисли... Той обърна кобилата на изток, към къшлата зад Рата. Янко все ще приготви нещо за ядене, кво да е. Ще хапне, после ще види. Пред очите му още стоеше Костанда със зелената паничка в ръка и мекия зачервен крайщник.

Гледаше го и се усмихваше. Сигурно така е стояла и когато той отмина. Дожаля му за нея. Какво е виновна тя? А мигар е виновен и той? Има ли виновни? Хората се срещат, събират, разминават... любят, бият или убиват. Светът върви така.

Къде е вината?

Много му дожаля за нея - такава, с протегнати ръце. Беше несправедлив към нея и неблагодарен. Крива ли е тя, че му допадна изведнъж? Крив ли е и той, че се втурна към нея като жадясал към вода?

Нищо, нищо. То ще мине. То вече минава.

Кобилата вървеше ходом, Калуньо се клатеше отпуснато на седлото. Слънцето свети радостно, наоколо треви и шуми зеленеят, наедрели празнично, гергьовски. А в душата му пусто и несгодно... Той подмуши хайванчето, то това и чакаше и се сбързи без повече подкани. Така, да го лъхне вятърът, да проветри утайките, набрани вътре. Но ръката, разтърсена, ръката изведнъж го заболя отново и той спря, за да премине болката. После пак тръгна ходом.

На къшлата Янко пак го нямаше, беше останало само момчето. Нямаше и нищо за ядене. Момчето му донесе парче сирене и един оръфан комат хляб, без корички, кой знае къде овъргалян из торбите, спечен и бодлив. Не му се ядеше ни това сирене, ни такъв хляб. Но изяде всичко до троха, защото беше гладен. Надзърна и в едно ведро, но млякото там беше подквасено сутринта и още невтасало. После потърси Янко. На могилката го нямаше. Стадата пасяха под хребета, както вчера и онзи ден, разтегнати на дълга тясна ивица. От ивицата се отдели черна точка и залази насам.

Беше Янко, съгледал го на могилката и препускаше насам.

Каза, че всичко е мирно и тихо. Пита ще ходят ли утре на касабата. Да, ще ходят. Ти може и да си гладен, Калуньаа, пък аз те занимавам с приказки. Гюргювден е. Едно бравче, а? Ще стане бързо, докато видиш.

- Не, ще вървя. Нека хората си заколят по едно на двама...

Връщаха се към къшлата, Калуньо кривна наляво, за да хване прекия път за Рата.

- А мартината? - викна Янко подире му, но Калуньо не го чу.

Янко остана сам и някое време гледаше към него, чудеше се на акъла и приумиците на своя чорбаджия, който идваше и си отиваше внезапно и когато му скимне. Той тръгна по другия път, за къшлата, от време на време се обръщаше назад и мислеше какво става с чорбаджията.

Калуньо и сам не знаеше какво става с него. Той отиваше към Стублата, бе се зарекъл да не се отбива там, а да цепи право за село. Но знаеше, че отива право при Костанда. Че потъва, както в ония сънища, нощесните, те бяха вече изветрели и забравени, а незабравено от тях бе останало само потъването. Знаеше, че потъва все по-надолу и няма сила да го спре, да го избута нагоре, за да се огледа с ясен поглед наоколо. То бива веднъж, два пъти... сгрешил си, голяма работа, кой не греши. Но така, но това... Той не можеше да го проумее. И не искаше.

...Тя стоеше на пътеката и го чакаше. Беше го усетила някак и бе излязла при извора да го посрещне. Видя я чак когато наближи съвсем. Тя стоеше, обърната към него, гледаше го и се усмихваше с оная нейна ласкава усмивка, която го прерязваше през гърдите и в която той се боеше да погледне. Но я погледна - и топла вълна го обля. Тя хвана юздата и поведе кобилата, двамата тръгнаха един до друг мълчаливо. Като излязоха при колибата, тя намота юздата около шията на добичето и го пусна да пасе. После се обърна към него и посочи рамото му. Болеше го, когато тя отлепваше старите парчета, тя ги отлепваше леко, но пак болеше. „Боли?“ — питаше го. „Неее...“

Беше му хубаво да го боли така - тя да го пипа с меки пръсти — и му се искаше това да трае дълго.

— Бои се?

— Не.

— Сички бои се.

— Кои сички?

— Мъз, кои. Не трае, га боли...

— Аз трая, виж как трая.

Беше зажумял и я чакаше да топи парцалчето в топлата вода и да го прекарва по рамото му. Да мирише на отвара от билки, да се стичат по гърба му топли струйки, които надолу стават студени. Искаше да продължи дълго това, да няма край, да заспи под тия пръсти. Но то беше кратко, жената пипаше сръчно, пристегна новите сухи парчета около рамото му, после внимателно навлече и ризата. Е?... Беше коленичила срещу него, гледаше го и се смееше. Той отмахна косъмчетата, които закриваха ухото и, и я погали там, около ухото. Тя се смееше, беше хванала здравата му ръка и го гледаше радостно. Па стана, отиде някъде. Облегнат на дървото, той жумеше срещу слънцето и я чакаше.

Прошумоляха полите и и едно шарено месалче се разстла на тревата до него. Когато полите прошумоляха още веднъж, на месалчето се появи широка плоска тава с печено агне, топъл хляб и две бъклици, голяма и малка. Пиха от малката бъклица. Тя пак беше коленичила срещу него и го гледаше със светнали, ласкави очи. Той не смееше да я погледне.

Беше гладен като хрът, а не можа да хапне нищо. Почопли само плешката на агнето, обра кожицата и това беше. После посегна пак към малката бъклица, но тя му подаде голямата.

Беше вино, пивко, с вкус на крехък лозов ластар, и той пи от него. Хубаво вино. А не можа да яде. Агнето миришеше на бабина душица и се топеше в устата. Но нещо му преседна и не можа да яде от него. Тя ядеше, пиеше, канеше го, беше весела, оживена, гледаше го, бърбореше завадено и смешно, смееше се. Той пиеше на малки глътки от голямата бъклица, гледаше я.

Извади кесията си, погледна вътре - нямаше нищо. Сети се за една мъничка пазва в силяха, тайна пазвичка за зор-заман, и бръкна в нея. Две монети с остри, неизтрити ръбове, две новички махмудии. С два пръста извади едната и я постави в шепата и. Жената гледаше парата изненадана и смутена, усмивката изчезна от лицето и. Тя държеше златото в шепата си и го гледаше като нещо непознато и опасно. После
погледна към него.

- Земи, земи! - подкани я. - Земи, за тебе е!

Тя бавно протегна ръката си към него. Беше помръкнала изведнъж, спарушена някак, и не приличаше на оная Костанда отпреди малко. - Не, не - каза той. - За тебе е, за тебе!

Тя държеше ръката си протегната, с отворена шепа, беше навела глава. Па сви шепата и замахна кратко встрани.

Парата блесна за миг на слънцето - и угасна някъде из храстите. Тя се изправи, постоя малко, загледана надалече, замислена, сурово чужда. После тръгна полека към колибата, заобиколи я и се потули някъде зад нея. Калуньо гледаше подире и. Беше объркан. Полежа някое време така, подпрян на здравия лакът, мислите му се пилееха без ред. Не знаеше какво да каже, какво да прави, къде да се дене. Чакаше я, но тя не дойде. Намери я зад колибата - седеше на тревата, с ръце на скути, гледаше пред себе си отчуждено и спокойно.

Той застана зад нея, коленичи и обгърна раменете и.

- Недей... - зашепна ниско над ухото и. - Аз не исках... хайде недей... Ти защо така... Тя полека свали ръката от раменете си и се изправи.

Загледа го сериозно и строго, не беше го гледала така, той стоеше пред погледа и плах и безпомощен.

— Иде си! — каза тя.

— Защо? Аз исках тук... исках сега...

— Иде си!

Той хвана кобилата и я поведе по пътеката. Преди да свие към извора, неволно се обърна назад. Жената се меркаше между дърветата, на главата и пак се беше появил разноцветният кръгъл накит. Тя шеташе пред колибата, както преди, както винаги, и надиплената камбана на полите и позвънваше тихо и болезнено в сърцето му. Калуньо пое дъх и навел глава, взе пътя за село. Беше отпаднал, ядеше го мъка - такава черна мъка, от която няма врата наникъде.

Тогава съзна горчиво, че за първи път такава мъка му причинява жена. Съзна, че раната, която му отваря тази жена, е по- страшна от раната, която тя затваря...