"Калуня-Каля"

(роман от Георги Божинов )

откъс 3

Чръноовчарката

 

               

 

 

Пред Гюла приличаше на някакъв непознат бурен, с непознат, примамлив мирис. Див бурен, прорасъл
и у него...

Калуньо горчиво мислеше тия мисли там, зад храстите, дето се беше потулил, и горчиво съзнаваше, че вече не може да бъде настрана. Че това беше повече от него. Той не знаеше какво точно е, знаеше само, че е повече и по- голямо. Че е някак даже работа на самия Аллах. И излизаше тогава, че тая шейтан жена е работа на Аллаха...

Той слезе от кончето и направи няколко крачки към колибата, кончето само тръгна подире му. Приближи още малко и се подпря на едно дърво срещу нея. Тя не го усети.

Повика я:

- Костанда...

Тя се обърна изненадана, засмя се за миг, както винаги, но тоя път сякаш се озъби.

- Ела, Костанда... ела, ела!

Тя го гледаше, като да не го разбира, или се колебае. Но стана и се изправи пред него, с очи право в очите му, очите и чакаха; той завъртя поглед настрана да не я гледа, боеше се да я погледне.

- Костанда...

Усети как настръхват космите на ръката му, как ръката тръгва сама и обвива дръжката на ножа. Ето, сега тряба да направи това, сега тряба, после може да бъде късно... Сега - за да свърши наведнъж всичко. После да замине свободен и чист, да отдъхне от тоя сладък и мъчителен сън. И все едно че нищо не е било...

Тя го гледаше.

- Чуй ме, Костанда... що ще ти река, Костанда...

Неволно бръкна в пазвата и, вързана горе, под гушата, надолу отворена, и напипа едната и гръд, увиснала и пъргава. Но бързо дръпна ръката си и прикри пазвата.

Досрамя го; боеше се да не я повлече пак в колибата.

- Чуй ме... ти ще ми родиш едно момче, Костанда...

Жената стоеше неподвижно и го гледаше.

- Едно момче, Костанда... И ще ти дам... всичко ще ти дам, всичко! Едно момче, Костанда. Нали? Момче...

Тя стоеше и го гледаше, като че не можеше да проумее думите му. Той я улови за раменете.

- Искаш ли, Костанда?

Тя наведе глава и все така мълчеше.

- Не, кажи, искаш ли, кажи?!

- Не знае мене...

- Не знаеш... Добре, Костанда. Аз зная.

Той я побутна леко назад и се изправи. Тя не знае. Добре.

Аз зная.

Метна се на кобилата и побърза да се отдалечи, без да се обръща, за да не се върне пак. Но беше все още там, при нея. И чак след някое време разбра, че върви не към кошарите отвъд Рата при Янко, а към Мочурите. Нищо, успокои се сам. Да пообиколи, да поогледа... там може да види и мъжа и. Набързо. После ще завие към Янко, няма да се бави. Янко сигурно го чака вече.

...По звънците намери едно от стадата, попита за другите и за стана им. Път нямаше, пътеки още не бяха утъпкани, но овците бяха замели вървища по тревата. Караше по вървищата. Каракачаните бяха оградили търла за овците и колиби за себе си, островърхи като копи сено, набързо струпани колиби, колкото за няколко дни. Каза им да вардят овците от най-заблатените места, пълни с метил. Но те знаеха това по-добре от него и беше ненужно да го напомня. Той искаше да разбере чия е жената, оставена сама на главната къшла. Взираше се в лицата на мъжете, като че по тях се познава. Можеше и да попита, но му беше нещо неугодно и гузно, а и не можа да измисли как да пита.

Мъже и жени тук бяха разбъркани и той не узна нищо.

Разбра само, че смятат да стоят на това място до десетина дни, докато го опасат,,и постепенно да се връщат назад, като местят търлата и колибите заедно с пашата. Напомниха му, че солта е на привършване и че добре ще е, ако може да прикара скоро някой и друг товар сол на крупи. Той пита дали се навъртат вълци тъдева. Не, отвърнаха му, засега е мирно и тихо, но няма да бъде зле, ако набави по-добър барут. Че сегашният, дето го правят в Яблан, в Карабеговата барутчийница, е калпав и по някой път не хваща. Че тряба да се отпъждат не само вълците, ами и дивите свине, които ровят ливадите и ги развалят. Калуньо обеща всичко, що поискаха. След това завъртя кобилата назад, към Янковата къшла. По преките посоки на юг.

...Янко седеше пред колибата и чистеше риба - момчето бе предало заръката. Видя му се умислен нещо. Може би смутен заради удавените овци и Калуньо го заговори за това веднага, за да го успокои. „Може и вълчица да е - каза Янко, - ако се е окучила сега. Ядове има да се берат...“ Той помена, че удавените овци ще бъдат върнати на Калуньо от неговото, на Янко, собствено стадо. Калуньо го спря:

- Станалото - станало. Виновни нема, нема и кво да връщаш.

Препекоха по-едрите риби на жарта, а скоро и чорбата стана.

Пийнаха малко ракия, хапнаха набързо, свиха по цигаро.

Но Янко остана все така мрачен и угрижен.

- Чорбаджи... - каза той, като гледаше настрана и бе явно, че започва разговор, който му тежи. - Тука стана и една друга работа, чорбаджи...

И разказа. Преди два дни овчарите за пръв път откарали стадата надолу, към Бърдуче, и там срещнали стадата на Кара Ибраим, Кара бег дето му викат. Нашите се повърнали, нали не знаят междите - а оня по них. Били повече, забрали им стотина брави...

- То са мери - каза Калуньо. - Кара бег нема ливади по тия места. Неговите свършват на билото между Яблан и Бърдуче.

Мерите били някогашни имоти на Кара бег, вярно е. Но той ги проиграл на барбут в Едирне, после те били изкупени селски от Бърдуче. Но бегът още си ги смята за свои и ги пасе, а селото не смее да му каже нищо. Сега Калуньо плаща на Бърдуче тревнина за тия мери.

- И аз така я знам - каза Янко, - че междата върви по билото горе. И вчера ходих да се разправям...

Каза как го посрещнали. Отишъл да търси забраните овци. Ония го примамили в къшлата, а там излязъл някой си Калъч - така му викат, Калъча... Уж да приказват за овците, а го заградили, искали да го ловят. Но Янко усетил работата и бързо скочил на кончето, разгеле го и държал до себе си.

Край ушите му писнали два куршума, но не го закачили...

- Калъча, викаш? Кехаята на Кара бег?

- Бабанка един. Едното му ухо виснало, като да е резано...

- Зная го. Ще се разберем с него.

- Опасен човек е, Калуньаа!

- Нищо, нека е опасен. Овците къде са сега? - Калуньо стана.

Янко стана и той и посочи накъде са заминали стадата.

- Земи пушката и стегни се добре - каза му Калуньо. — Ще имаме малко работа...

Той извади от кобурите на седлото два пищова и подаде единия на Янко.

...Стадата намериха откъм западната страна на селото, до реката. Янко каза на овчарите да се дигат веднага и да теглят към пладне, все към пладне и все въз баира нагоре - да спрат там, дето били оня ден и дето срещнали беговите стада. Там вече да стоят и да не мърдат наникъде. Овчарите се разтревожиха и питаха защо тряба такова дълго и празно ходене. „Тряба! - сопна им се Янко. - Правете, щото ви се казва, а другото не е ваша работа...“ Овчарите мълчаливо подбраха стадата и ги поведоха. Задрънчаха, залупаха дебелите хлопки, запяха звънците, стадата се откъртиха и потекоха като порой из долината. Калуньо и Янко слязоха от конете и ги поведоха пеша и все гледаха да се промушват из храстите незабелязано, но да вървят успоред на стадата, недалеч от тях. Когато стигнаха края на храсталака и пред тях се отвори чистото равно поле - спряха да се огледат.

Полето не беше съвсем равно, надигаше се като меко издълбана копаня на изток и юг, постепенно слизаше до реката зад гърба им, за да почне да се надига над нея пак. В далечината на юг Янко съгледа беговите стада - бяха пръснати и закротени, белееха се като камъни в подножието на хребета. Можеше да се забележи как бавно се придвижват напред и едреят, всяко стадо в отделна полукръгла редица.

Стадата на Калуньо отиваха право към редиците, без да спират, както и бе заръката. Двамата с Янко стояха зад един брежлец и мълчаливо зачакаха да видят какво ще стане нататък. От ниското им се видя като че ли двата бюлюка се смесиха. От другата страна хора не се виждаха, но сега изведнъж се появиха двама или трима, започнаха да притичват насам- натам и да правят нещо, което не можеше да се разбере отдалеко. Калуньо ясно видя как стадата му се разбягват, как овчарите тичат объркани, размахват тояги и се мъчат да прибират овците.

- Айде - каза той, - време е...

Двамата излязоха иззад брежлеца и все така пеша, без да бързат, се насочиха към стадата. След малко чуха и виковете. Овчарите от двете страни се разправяха нещо, или се караха и ругаеха, гласовете им се чуваха, но не можеха да се разберат добре. Калуньо неволно усили крачка, Янко потичваше подире му. Когато стигнаха мястото, беговите овчари се дръпнаха малко назад и се подпряха на тоягите си, загледаха към двамата, за да разберат кои са и какви са. От окото на Калуньо не убегна и това, че всички бяха набучили в силяхите си по два еднакви пищова с еднакви медни глави на дръжките. Един от тях стоеше по- назад и не мърдаше от мястото си; беше с барачести, едри мустаци, калномургаво решително лице, на рамото му висеше шишане. Калуньо приближи до своите овчари, които се мъчеха да приберат стадата и бяха, както му се видя, силно уплашени.

- Не бойте се - каза им, - нема нищо, сега ще се разберем... Тия ли са?

- Тия същите...

- Кой точно?

- Оня, барачестия...

Калуньо даде кончето си на Янко да го държи и тръгна сам към барачестия, който сега отплещи шишането си и се подпря на него под мишка, като на овчарска тояга.

- А, Калъч, ти ли си бил бе?! — весело му подвикна Калуньо.

- Не можах да те позная отведнъж, зло да те не познае.

Отдавна не сме се виждали, а уж стари достове... Що правиш, що чиниш? По един тютюн ще изпием ли?
Калъча стоеше неподвижно, загледан някъде напред, и не отговори. Калуньо извади пунгията и бавно започна да свива цигаро, но не изпущаше от око мълчаливия си събеседник, който беше на две крачки от него.

- Хм, не приказваш... Тогава слушай, Калъч, слушай добре... - продължи Калуньо тихо и кротко, като да
уговаряше наистина свой приятел. - Бъди добър, земи да върнеш бравите, дето си ги залъчил от моите оня ден - що да си разваляме калимерата?... Това едно. И още едно: Баира зад гърба ти видиш ли? Ще те помоля да не го прекрачваш още веднъж насам... защото отсам ще срещнеш мене. Но не като дост... Чу ли? А сега дай да си видим сметките. Пасъл си ми бравите два дни — благодарим. Моите са бележени на ляво ухо, та се лесно познават...

Барачестият стоеше все така вдървен, гледаше някъде надалече, но като че не виждаше и не чуваше нищо.

- Ма ти... ти май не чуваш бе, Калъч?!... Кратък, бърз, силен удар с кондака на мартината по двете колене. Калъча омекна изведнъж и спадна надолу като изпразнен чувал. Но в същия миг, с лице, изкривено от внезапната остра болка, като котка се изви и бръкна в силяха.

Новият удар изби оттам ръката му заедно с пищова. А третият, от размах, попадна някъде между рамото и плешката отзад, просто подхвърли тялото на Калъча и го обърна - и се чу не като удар, а като сухо изпращяване на кокал. Калъча се опна по гръб и вече не мръдна, очите му се забелиха. Двамата негови другари, които стоеха недалеч и гледаха, бяха.

Занемели от уплах - бяха забравили, че имат и те нещо в поясите и даже, че имат крака. Но те скоро дойдоха на себе си, дръпнаха се бързо назад и удариха на бег въз баира - зарязаха и овци, и всичко.

- Къде бе, еей?! - викна Калуньо подире им. - Него нема ли да го приберете? Жив е. Тоя път жив го остаям...

Но овчарите ни го чуха, ни се обърнаха назад. Издраскаха чевръсто към хребета нагоре и отидоха, та се не видяха. На мястото останаха само овците, те си пасяха кротко и разбъркано. С тях останаха кучетата, обикаляха наоколо и лаеха стръвно и мирясаха чак когато Янко им залепи по една шикалка от шишането на Калъча.

- Я! - подвикна Калуньо на овчарите си. - Прибирайте сега!

Забраните преди два дни овци бяха тук, овчарите ги познаваха и ги заделиха от беговите. Но десетина не можаха да открият, та взеха десетина бегови. След това подбраха своите стада и ги поведоха обратно. Калъча остана да лежи на поляната все така неподвижно, както неподвижно бе и стоял. Овчарите искаха да земат пушката и пищовите му, но Калуньо ги спря. „Не е наше - каза им, - нека си стоят тук...“

На къшлата се прибраха рано. Янко беше оживен през целия път и бъбреше непрекъснато. Беше му олекнала днешната тревога. Но Калуньо усещаше, че зад бъбривостта в душата му се надига друга тревога, по-трайна от първата.

Хапнаха набързо. Калуньо нареди на двамата овчари да лягат веднага, за да се наспят рано, сам той остана с Янко при огъня. Приказваха за вълчицата - бяха уверени, че е вълчица - и кроеха планове как да я ловят: с хайка, капан или отрова. За вълчицата приказваха, но мислеха за други вълци. Янко се поуспокои. В полунощ, когато им се приспа, събудиха овчарите да стоят около огъня. Строго им заръчаха да будуват до сутринта. После двамата легнаха на затоплените им места. Нощта мина спокойно, а сутринта всички бяха бодри - приказваха и се смееха, докато доеха овците. Доеха четиримата, с Калуньо заедно, той отдавна не беше доил и сега рече да опита; изтрая докрай, но пръстите му отмаляха и силно го заболяха след това.

Стадата пак тръгнаха на паша, Янко трябаше да остане, за да подсирва млякото, такъв беше редът. Но Калуньо развали малко тоя ред: каза на овчарите сами да се оправят, а Янко прати в Мочурите да вземе две пушки. Овчарите се смълчаха. Никой още не беше отворил дума за вчерашния ден, но сега всички знаеха, че тоя ден още не е отминал. На момчето погонарче оставиха да довърши някои дребни работи и му казаха да не
мърда ни крачка от кошарата. После Калуньо с двамата каракачани взеха най-прекия път затам - ходом и без
спиране. Янко ги настигна, когато бяха вече под хребета, дето бе станала вчерашната случка. Поляните наоколо бяха пусти, не се мяркаха ни овци, ни овчари. Само на мястото, дето бе паднал Калъча, намериха едно огниво заедно с каишката му, откъсната, навярно закачено от удара по ръката на Калъча. Полека се въззеха нагоре по хребета, до билото му. Пусто беше и там. Трябаше да се чака и да се задържат овците на място. Калуньо се зае да покаже на двамата овчари как се борави с оружие - в ръцете си досега те бяха държали само тояги. Даде им да пукнат по два пъти на нишан, колкото да се престрашат. Сам пълнеше шишанетата, а нишан беше гъжвата му, закачена на един хвойнов храст. Гъжвата си остана цяла и читава, но овчарите барем посвикнаха да не се плашат от тежките железа, които ги ритаха по раменете и ревяха като топове. Двойна полза имаше от това: на ония оттатък баира топовете даваха предупреждение, а на тия отсам - кураж. Това стигаше.

Иначе денят мина тихо. От беговите стада нямаше и помен. След пладне, когато се смъкваха вече косо надолу по хребета към реката - горе, на билото, се появиха няколко души конници. Янко, който имаше силни очи, каза, че познал между тях сухата, кощилява снага на самия бег.

Конниците постояха така някое време, погледаха, па се върнаха назад.

Някъде по голяма икиндия Калуньо даде знак на овчарите да придават полека към къшлата. Беше рано, когато се прибраха. Пуснаха агнетата, които блееха нетърпимо, да посисат от майките си, доста се маяха после, докато ги разлъчат отново и затворят отделно. Едно доило отиде така, Калуньо нарочно го прежали, за да бъдат свободни хората му.

Засили огъня още по видело. Янко принесе ведро с подквасено мляко, всички го наобиколиха и измъкнаха дървените лъжици от навущата. Появи се изневиделица и един бакъл, пълен с огнена влага, и тръгна в кръг. Отпуснаха се всички, бяха накострежени досега, но се олабиха, забъбриха, зашумяха, екна смях. С ведрото бяха привършили, с бакъла още не. Приказките бяха в разгара си, вече се здрачаваше и огънят засвети по-ярко, ненужен, но приятен.

Калуньо беше прилегнал на едно козяче в тихо блаженство - когато чу отзад и отгоре един чужд, ясен глас, който избръмча звънко и дълбоко като тел на тамбура над главата му:

- Искал си да оправим сметките, Калуньаа... Е, додох да ги оправим!...

Приказките около огъня се пресякоха и замръзнаха изведнъж. Калуньо леко завъртя очи и съгледа тънките, пръхтящи муцуни на конете над главата си. Няколко мига той пролежа така, без да мърда, и трескаво съобразяваше какво да прави. Това, което стана в следващите мигове, после никой не можа да разкаже точно и поред - разказваха го различно, разтягаха го на чейреци и часове. Като изхвърлен от прашка Калуньо прелетя през огъня, запълзя през огъня, запълзя на четири крака, изправи се и се втурна към колибата, подире му изтрещяха пушки, той се спъна и падна, пак се дигна и приведен, се стрелна към колибата, дето на сламата до отвора и бе подпряна мартината му... Янко, разкрачен, нисък, набит, непоклатим - шишането му блъвна огън на дълъг сноп, разширен като фуния... Двамата с Янко тичат подир конниците, които топуркат накуп... Гръм!... Един от конете се премята презглава, черкезинът отскача невредим - беше черкезин, видяха го, с островърх калпак на главата и тънко лице, - отскача и веднага се улавя за стремето на най-близкия кон, тича заедно с него... После всичко потъва в мрачините... А другите двама овчари на Янко продължават да седят вцепенени до огъня, както бяха седели преди, седят със зяпнали уста и еднакво държат шишанетата си напреки на скутовете - и не знаят какво да правят с тия железни тояги, изпотени и треперещи в ръцете им... И всичко това става така светкавично, че не знаеш било ли е, ще бъде ли, сън ли е и какво е... Или някой, замаян от бакъла с огнената вода, си го помислил наяве това...

Двамата с Янко дишат тежко и се връщат към огъня, дето седят без ума и дума ония двамата, вцепенени, с ненужните железа. Наистина ли падна конят? Да... не... вече не бяха сигурни. Повърнаха се да видят. Да. Конят лежеше на една страна, мяташе равномерно шия наляво и надясно, подритваше; беше още жив, искаше да стане. Гръмнаха го - да се не мъчи, и отново се прибраха при огъня. Тогава Янко се вгледа в ризата на Калуньо. В петното на ризата между рамото и врата - едно тънко разлято петно, което бавно растеше надолу. Куршумът бе просякъл краткия си път там, дето рамото се извиваше в шия, беше се плъзнал по извивката малко косо. Мускулът разоран и разръфан страшно, кръвта бликаше на тласъци непрекъснато. Калуньо го усети чак когато Янко изля отгоре му това, което бе останало в бакъла, и го покри с едно чисто изпрано парче от сиренарските цедила. Кръвта не спря. Янко затършува из едни стари торби, извади няколко изсъхнали гъби пърхавици, с тях обилно поръси раната и смени парчето, вече нагизнало.

— Късмет... че не е по-долу... — мърмореше.

Кръвта продължи да блика, бързо намокри новото парче.

Янко слагаше все нови парчета, сгъваше ги на няколко ката,едно цяло цедило стана на парчета, а кръвта продължаваше да тече, както в началото. „Тряба да е закачена някоя жила...“ — каза Янко. Тогава се зае наново. Съблече ризата, смени парчетата, пристегна раната здраво с ремъци, опетла ги около двете мишници и врата на Калуньо, който изведнъж замяза на вързоп. Кръвта поспря, но все сълзеше по малко, над превръзката пак изби петно. Янко искаше да развърже ремъците и да прави нова превръзка, но Калуньо го спря.

Стига. Сама ще се затегне. А сега лягайте, момчета. Денят беше дълъг...

Никой не искаше да ляга, никому не се спеше, всички бяха възбудени. Янко донесе още ракия, но овчарите не искаха да пият, та продължиха само той и Калуньо. Овчарите се прибраха в колибата, дълго се наместваха и дълго си шепнеха там нещо свое, полугласно и неразбрано.

Аджамии са още. — Янко кимна с глава към колибата. — Още не са привикнали на такива работи.

Ще привикнат. При такива комшии като беговите...

Янко помълча малко и погледна чорбаджията си.

Те може пак да додат.

Сега нема да додат.

Янко го гледаше.

Нема да додат. Кара бег е твърд, докато срещне твърдо.

Чакал. Гони, когато пред него бягат.

Калуньо разказа как преди години, когато Карата бил още в силата си — но вече я губел, защото чифлиците му се режели като баклава парче по парче и се изяждали с гевендии по кафаните на Едирне и Стамбул, — как почнал да прави нещо като джамбазлък; как се опитал да го мине с цената на едно ялово стадо, за продажбата му бил нещо като посредник или калаузин. После казва, че му го е платил, а не беше го платил. Оттогава се сритали конете. И макар че от време на време още се срещат по пазарите и се кланят един другиму — вече не си живеят и не се имат за приятели.

Търговец толкова, колкото и земеделец... Айдук човек, аслъ с айдушка жилка отунутре. И ограден все с айдуци. Е го и Калъча... бивш разбойник, бегът едва го измъкнал от занданите и го преправил на кехая. Но от разбойник не става друго освен пак разбойник...

- Ще има да берем ядове с тия хайти - каза Янко угрижено.

- И те ще берат с нас.

Замълчаха.

Раната все още не болеше, тръпнеше само. И рамото като че го нямаше. „Пушки - мислеше той. - Пушки за всички. Пушки от града...“ - Утре... не, другиден - в касабата!

- Ти оздравей по-напред - каза Янко. - А касабата нема да ни избега.

Прекара нощта неспокойно, мяташе се и бълнуваше.

Палеше го за вода и Янко на два-три пъти му носи мътеница да пие и налагаше кърпи на челото му. Овчарите спяха непробудно и кротко като агнета. Когато с мъка отвори очи на другата сутрин, Янко го нямаше. Беше отишъл да докара едно стадо, което беше от същата къшла, но се бе отделило от нея на друга паша за два-три дни. Той скоро дойде. Още неслязъл от кончето, се вгледа в чорбаджията си.

- Калуньаа... - Спусна се и попипа ризата му - цялата лява страна корясала от засъхналата кръв.