"Калуня-Каля"

(роман от Георги Божинов )

откъс 2

Чръноовчарката

 

               

 

 

...

- Бега бе... дракула!

- Не се ли боиш сама? Сама в тая гора?

- Какво да бои се?

- От вълци... от мечки?

- Ха! Вуци, мецки... оди косара, не оди колиба... - Тя посочи с глава към колибата, дето беше подпряна една старовремска пушка, тънка и дълга като върлина.

- А от мене?

- Ха! Ти урса... мецка... ма не стръвна... - Жената пак се засмя, руменото и лице стана по-румено. Тя го гледаше отдолу, смееше се и не сваляше очите си от очите му.

- Не, не! - кимаше тя. - Не бои се, не бои се... - И все го гледаше усмихната, право в очите, очите и мънички, гледат остро и пронизващо.

Калуньо потръпна - не беше виждал такива чаксьрести и остри, цъклави очи, грозни очи, с ниско надвиснали грозни вежди. Сега се взираше в тях, искаше да проникне в тях, за да ги разбере; да разбере това остро и особено, което го караше да потръпва. Той посегна да хване ръката и, но тя се изхлузи мокро от неговата и отскочи рязко настрана. Жената все го гледаше и се смееше, стоеше близко до него, той усещаше мириса на потното и тяло, нейния напрегнат, пресеклив дъх. И в него бавно се надигаше, набъбваше като вълна едно неясно желание, което той не мислеше и не съзнаваше, което беше преко волята му - непреодолима, тежка вълна, тя се плакнеше топло у него и го изпълваше цял; желание да поеме в ръце това остро, знойно женско нещо, което стоеше така дръзко на пътя му и го облъхваше със зноя си; да го покрие и всмуче в себе си цялото, с всичкото, което беше то. Той постави двете си шепи на кръста и, в двете плавни, дълбоки извивки на кръста, дето е най- тънко. И усети през сукмани и фустани как тялото се размърда и напрегна, изви се като змия, но не за да се измъкне от ръцете му, а сякаш за да ги накара да го стегнат по-здраво. Двете и ръце опряха в раменете му. Той я дигна и понесе към колибата...

Много по-късно, по-късно, когато вече не беше тук, Калуньо си спомняше ясно само това: как я носеше към колибата, не другото. Едно удължено в спомена носене.

Нейната разтреперана снага, вкопчена с нокти в неговата. Смъкнатото от главата кръгло труфило и разбърканите коси, нейното запалено лице, близко до неговото, мършаво, малко грапаво и беломъхесто, широката белозъба уста, полуотворена в унеса, прохладната от пот гуша... И не той, а тя всмукваше него - тая същата малка жена, която изведнъж стана голяма; заливаше го с вълни, на вълни, оттегляше се и пак прииждаше бурно, внезапно и го обливаше цял - той се давеше в нея и изплувваше за малко, да поеме дъх. За дa потъне после пак в глъбините, безпаметно и сладко. Беше и страшно, и хубаво.

Когато вълнението утихна и всичко беше вече спокойно, гладко и морно - тя стана изведнъж. Оправи набързо и безсрамно фустаните си, отново нагласи кръглия венец на главата и излезе навън. И отново се залови за работата си мълчаливо, без да погледне към колибата. Щрапаше боса по мократа трева, прибираше цедилата с прясното сирене, закачено на куки по дърветата, и го отнасяше някъде. От ръженицата, виснала над открития вход на колибата, се оцеждаха капки. Беше валял дъжд, малък дъжд от облак, и не бяха го усетили, беше превалял и отминал. И отново пекна слънце. Листакът на дърветата лъщеше мокър. Калуньо полежа малко на коравия остър козяк. Па стана и той. Погледна часовника - беше се презпладнило. Разтъпка се наоколо, прибра пушката от дървото, дето стоеше подпряна.

Беше стояла на дъжда, по лъскавата и цев червенееха тук-там капки ръжда. Изтри ги с ръкав и потърси с поглед кобилата. Нямаше я. Може да се е върнала в падината да пие вода — рече си той и сам усети гърлото си пресъхнало и жадясало. Не му се пиеше от миризливите овчарски бъкли, кирлясали от допира на всякакви уста... Той обрамчи пушката и тръгна надолу към падината, дето сред избуялите треви стублата хвърляше слабата си струя от кората. Коленичи и пи, обърса коленете си - бяха мокри от мократа земя. После се огледа. Кобилата я нямаше и тук. Постоя малко, почуди се на коя страна да я търси. Мина му през ума, че може да е хванала сама пътя за село, и му стана неприятно. Пи отново и като седна да свие цигаро, счу му се глух тропот отнякъде.

Дигна глава и се огледа. Пътят беше пуст. Тогава чу слабо пръхтене от близкия гъстак. Кобилата се бе навряла там, за да се отърве от мухите; беше се навела, но не пасеше. Само неспокойно потропваше с копита и често-често размахваше опашка. Заедно със слънцето се бяха появили и мухите и сега стръвно я хапеха. Като го видя, кобилата сама тръгна към него, заедно с рояците мухи, които се въртяха около нея.

„Кога се навъдиха толко много? Май пак ще вали...“ - помисли той. Стана и я пресрещна. И пак я покани да пие вода, заведе я при малкото зеленясало коритце, което каракачаните бяха издълбали от трупче на черна мура. Кобилата се наведе послушно над коритцето и гнусливо смукна два-три пъти, като че захапваше водата и я цедеше през космати бърни.

Когато Калуньо я възседна, тя се оживи, завъртя се пъргаво, усетила път, който щеше да я спаси от мухите. Да, да, пак се прави на дъжд времето... Калуньо премисли набързо: най- напред при Янковата къшла, после с Янко към другите. Път голям, едва ли ще успее до вечерта. И ще тряба да преспи някъде, а не му се спеше в тесните колиби, пълни с бълхи...

Той озапти кобилата, постоя малко така. Струваше му се, че е забравил нещо при чръноовчарката. Попипа седлото, кобурите отстрани, пушката — всичко беше на място. И все пак нещо му беше лихо. Да, сети се...

Той свърна към колибата. Жената беше коленичила пред огъня, дето къкреше гърне, и режеше лук в едно дървено пахарче на скута си, очите и сълзяха зачервени. Усмихна му се, като го видя. Калуньо извади една бяла меджидия, повъртя я в пръсти. Пак бръкна и извади още една. Подаде и ги. Тя избърса ръце в престилката, пое двете пари спокойно, просто, както правеше всичко, и ги мушна някъде в пазвата си. И отново се наведе над пахарчето, без да каже дума.

Калуньо веднага изви назад към извора, кончето само взе пътя на изток.

Беше му ведро и леко. Сякаш не той, а тялото му изпитваше благодарност към тая проста и непозната овчарка, която го посрещна просто, като гладен пътник - и го накърми до насита с простия, сит хляб на тялото си.

Кобилата потичваше бодро, гледките наоколо се меняха.

Гори, ливади, тук-там чернееше орница, задънена между тях.

Дъбовете още не бяха хвърлили ланската ръжда на шумата си, но вече я хвърляха - вече се показваха новите ластари, мъхнати и кафявозеленикави.

Просторите се откриха, когато навали в дола на Рата.

Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сивозелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата. Долу, в средата на зеленото, се гърчеше среброто на Рата. А още по-нататьк, все на изток, постепенно се стапяха в безкрая равно надиплените била на планината, четинясали с гори, назъбени от гори... И там, дето тъмнозеленото на гората слизаше към зеленото на падината, там, в една едва забележима гънка на склона, сивееха сламено кошарите. Подаваше се само част от тях и само привикналото око можеше да ги забележи.

Калуньо обичаше това място, точно това място. То даваше простор на душата му, отваряше я за целия свет и я пълнеше със спокойно ликуване. Винаги когато идваше насам и спираше тук, за да погледне към безкрая на света - вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре — но не вярваше. Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света. Но Калуньо наистина вярваше, твърдо вярваше, че ще живее и той заедно с него до края на света...

...Неочаквано заръмя дъжд. Ситен, бърз, топъл дъждец. Без облак, облак нямаше. Слънцето светеше през дъжда и дъждовните капки светеха като млечни струи. Мечка се жени... Калуньо слезе от кобилата и тръгна пеша, свали гъжвата, за да го мокри свободно дъждът, който ту се усилваше, ту утихваше. Докато изтъня съвсем, но все припръскваше по малко и все така слънцето светеше през струите му. Мечка се жени. Повесмата на дъжда се спуснаха татък, из долината, и я закриха. После отминаха още нататък, на изток. И точно над кошарите се дигна сводът на дъга, а краищата и опряха в дъното на долината. Докато мереше на
око коя от боите ще се сгъсти повече - зеленото на сеното или жълтото на ръжта и царевицата, дъгата почна да редее и бледнее; изведнъж се премести на изток и тя, дето светна само едно ярко и тревожно мораво...

До едни шубраки Калуньо съгледа два-три охлюва, едри като юмрук. Прибра ги в кобурите. После видя, че охлюви са се разпълзели навсякъде наоколо и се наведе да ги събира.

Погледът му падна на два охлюва, бяха се залепили един за друг, черупка до черупка, и стояха неподвижни. Опита се да ги раздели. Тогава видя, че те се любеха. Любеха се тихо и продължително: всеки от двата беше едновременно мъж и жена за другия. Той ги захвърли с погнуса настрана. Но след малко отново ги потърси в тревата. Охлювите продължаваха да се любят безметежно и не мислеха за човека, който се бе опитал да ги раздели. Толкова странно беше това... Те сигурно са готови да умрат, впити така, във врящата вода на котела, дето ще влязат още тая вечер.

Калуньо се замисли. Каква сила е това, каква страшна сила. Дивен свят, да му се не надивиш. Мъж и жена... глей ти. Но мъж или жена - не е ли все едно?

И той спира дотук, защото не знае кое е по-добре и защо е по-добре.

...Янко го нямаше на кошарата. Момчето, което стоеше там, не знаеше къде е отишъл и кога ще се върне. То дълго не можа да укроти двете кучета, които се хвърляха настървено към Калуньо и се изправяха на задните си крака, зли и дотолкова силни, че можеха да покъсат синджирите.

- Какви са тия кожи тука?

По дърветата наоколо висяха няколко овчи кожи, още пресни, разпънати на дървени чатали да съхнат. Една висеше, разкъсана и овъргаляна като парцал, заедно с част от оглозгания гръбнак.

- Лупо... Вук... - смотолеви момчето.

- Кога?

- Ноче...

Нощеска?... Чудно. Само веднъж нападаха вълци, беше късно през есента. И ето сега пак. Глутница не ще да е. Може би само вълчица? Но ако е вълчица, не е много далече. Тука някъде се върти. И тряба да се проследи някак, да се издеби, ако може. Но ако е била сама - какво са правили кучетата?

Момчето не можа да обясни.

- Къде отиде?

- Койо?

- Чичо ти Янко?

Момчето махна с ръка към далечния край на долината.

Калуньо пресметна: тряба да е слязъл до Бърдуче или Яблан да продава месото на удавените овци. Ако тръгне да го дири натам, няма да ускори идването му. Може да се разминат. По-добре е да чака. Но не му се чака. Искаше да прави нещо, а без Янко няма какво да прави. Освен да разговаря с това дете. Или най-много да прескочи до стадата, ако ги открие, и да разпита овчарите за вълка.

- А овците... къде са?

Момчето пак махна с ръка надолу. Но то не знае, че надолу са широки места и тряба да ходиш цял ден, за да намериш нещо — ако не знаеш къде точно да го дириш.

Момчето метеше с габрова трънометка пресния тор от кошарата, събираше го и с един скъсан ямурлук го изхвърляше на общия куп. Калуньо постоя около него, повъртя се и все попоглеждаше надолу да види дали няма да се зададе някой. Беше пусто и тихо, звънци не се чуваха.

Слънцето вече слизаше и сенките се удължаваха. Калуньо беше гладен и нетърпелив, не му се чакаше. Беше му ясно, че денят е погубен и че е по-добре да започне с утрешния. А най-добре е да се прибере на село, та Гюла да има време да свари охлювите. Една тава сигурно ще напълнят. Препечени, с ориз и червен пиперец... Той погледна кобурите, няколко охлюва бяха изпълзели от тях и оставяха лъскави лигави дири по кожата. Отлепи ги, пъхна ги пак вътре и запуши пролуките със сено. Но съгледа пред колибата една закачена
празна торба, взе я и пресипа охлювите в нея. Завърза я и я закачи на лъка на седлото. Подпрени на колибата, отстрани стояха два слепи коша, единият прясно изплетен от небелени върбови пръчки. Калуньо ги огледа.

- Ей, юнак!

Момчето повлече съдрания ямурлук и послушно застана пред него, миришеше силно на тор.

- Като дойде чичо ти Янко, да му кажеш, че утре сабайле пак ще мина насам. Чу ли? Утре сабайле!...

Момчето го гледаше с отворена уста, слушаше напрегнато и внимателно - мъчеше се да разбере какво точно му казват.

Калуньо повтори, посочи себе си, посочи мястото:

- Утре! Сабайле! - После посочи двата коша и добави: - Да ги заложи довечера на реката. Да налови малко риба! Чу ли? Янко! Ри-ба!

- Ри-ба... - повтори момчето и кимна с глава.

Небето се бе очистило от високата омара, бе ясно, планината вече не пушеше. Над далечните планински очертания се бе проточил керван от малки седефени облачета, подрязани равно отдолу, и бавно пътуваше нанякъде като стадо. „Облаците пасат - помисли Калуньо, - на добро време е...“

Той прецапа реката, понабъбнала малко от дъждовете, но все така бистра, и пое из върлия бряг. Когато стъпи на равното горе и навлезе в едрата гора, смълчана и мрачна сега, слънцето бе слязло още по-ниско, отиваше на залез вече и пробождаше гората с полегати жълти снопове светлина. Ето къде бе брал охлювите, ето тук, из тия полянки.

Тревата още стоеше изтъпкана, разгазена, но вече съвсем суха - и охлюви вече не се мяркаха. Той бързаше да се прибере, за да има време Гюла. Охлюви не беше ял кой знае откога. Той ще и каже как да ги сготви, ако тя не знае. Беше му малко досадно, че не дочака Янко. И че утре ще тряба да бие същия път. Но и да бе го дочакал, все тая. Денят си бе отишъл и работа много няма да свършат. Досадно му беше за вълка и удавените овци; за това, че Янко може да го излъже сега. Че тогава между двамата може да легне горчивата
утайка на недоверието. Утайка, хлъзгава като тиня, като смазка и не мож да я прекрачиш. А и утре рано пак ще тряба да бърза обратно, пътят не е малък и няма да има време да се заплесва по пъдпъдъци. И каракачанки чръноовчарки...

Кобилата, усетила равно под копитата, на път към познатия яхър и торбата със зоб, сама се засили и премина в бавен галоп. Но в падината, пак сама, намали ход и се отби към стублата. Искаше да пие пак. Той я остави да пие, слезе от нея и бръкна в кобурите да извади нещо за ядене. Колкото да хапне набързо, не беше ял от сутринта. Нещо съвсем мъничко, само залък макар, да залебне пътем. Кърпата със сухоежбината бе олигавена от охлювите, той я разви и ощипа парче от крайщник. Набара там и стъклото с ракия, беше го
забравил. Отпи малко. И пак стъпи в стремето. Преди да потегли, погледна надясно - там, зад дърветата и храстите, невидима, но близка и досегаема, се тулеше колибата на чръноовчарката и тънко се просмукваше оттам мирис на димец. Той се поколеба. Да и се обади набързо, за малко?

Съвсем за малко, ей така, без да слиза от седлото? Само да я види какво прави? После пак ще продължи. Има време, рано е още, а може и да позакъснее малко, ден голям вече...

Той възви вдясно.

Жената, точно както през деня, бе коленичила до огъня, като че не бе се местила оттам. Беше гърбом. И не се обърна да го види, като да знаеше, че е точно той. Гледаше си неподвижно в огъня. Обърна се чак когато наближи съвсем.

Блесна бялото на дивите и очи и пак се белна за миг усмивката. После бялото изчезна, остана само усмивката, затаена и лукава. Може би не беше и усмивка, може би такова си беше лицето и. Кръглия венец на главата го нямаше сега, косите и бяха разделени на средата и пуснати надолу по раменете, сресани, прави и черни. Калуньо мерна всичко това бегло и разбра, че е сама. И някаква жила вътре в него под гърдите му се обтегна и затрепка бързо-бързо. Той разседла кобилата, извади едно късо въженце да спъне предните и крака. Но размисли и хвърли въженцето на седлото. Свали само юздечката и я пусна да пасе свободно. Няма къде да бяга. Най-много да отиде до водата. Но ще се бои и няма да се отдалечава много от колибата, наблизо ще се върти. Той откачи кобурите от седлото, откачи и пушката и приближи огъня. Застана от другата страна, срещу жената, и коленичи като нея. Тя ровеше с една пръчка в пепелта. Дигна глава и го погледна отдолу, и пак се белна за миг усмивката на гъсто руменото и лице, осветено от огъня. „Тя просто така си се усмихва — мина му през ума, — винаги така си се усмихва.“

И не че усмивката и е някакъв таен знак за някаква близост между тях... Той усети, че ръцете му се тресат леко, и ги опря в земята. Тя изрови с пръчката картофи от пепелта и мълчаливо прибута няколко към него. Той извади от кобурите пастърма и хляб, извади и пинтичката, обърна набързо две-три глътки и я подаде на жената. Тя завъртя глава, не искаше.

Но той държеше пинтичката с протегната ръка към нея. Тя я пое неохотно и боязливо, отпи малко и веднага му я върна.

Наведе се, от очите и бликнаха сълзи. После започна да нарежда нова купчинка съчки над тлеещите въглени, те попушиха малко и букнаха изведнъж.

Смрачаваше се. Отблясъците на огъня заиграха по лицето и, променено сега, още по-неясно, все с тая лека лукава усмивка, която може и да не беше усмивка. Хапнаха набързо и трескаво, надве-натри. Калуньо дойде много гладен, но сега вече не беше и вече не мислеше за село - бързаше да се прибере в колибата. Тя не бързаше, помайваше се, оглеждаше се наоколо и като че ли се ослушваше. Изсипа охлювите в едно котле и ги сложи на огъня да се варят, започна да шета насам-натам край колибата, ходи веднъж за вода до стублата, върна се. И все потракваше навън с ведра и котли. Той лежеше сам в колибата и я чакаше нетърпеливо, лежеше на сбъхтаната папрат, беше се събул бос. Наоколо бе тихо. В колибата равно църкаха щурци, от гората се обаждаше от време на време плачлива улулица. Чудеше се защо се бави. Не изтрая и излезе навън да види къде е, тревата и клечките боцкаха несвикналите му боси крака. Тя се бе навела и мяташе хляб в насветляната пещ. Той погледна как пипа чевръсто, подпретнала бели ръкави, как плавно се
люлее камбаната на широко надипления фустан и се мерка зачервеното и лице, ситно оросено с пот. Когато тя затвори пещта и подпря капака с камъни, той приближи и постави ръка на рамото и.

- Хаде...

- Неее... - Тя меко отстрани ръката му.

- Какво не?

- Неее...

Калуньо стоеше зад нея объркан, не знаеше какво да прави. Тя отиде при огъня, без да го гледа, загреба с голямата лъжица два-три охлюва, подуха им да изстинат и с една игла губерка ги изтегли от черупките им.

- Готов...

Той грубо измъкна лъжицата от ръката и, и я хвърли настрана, хвана я за ръката и я повлече към колибата. Тя вървеше подире му и се теглеше назад, но сграбчена от желязната му ръка, нямаше какво да прави. В колибата той сам я съблече, тя стоеше като дърво; съблече я нервозно и непохватно, нахвърля накуп всичките и сукмани и я остави само по бяла риза. Спря за миг да я види. Па подигна ризата нагоре, смъкна и нея. Тя се дръпна назад към тъмното на колибата, сви се там, ребром към него, гола в здрача, осветена слабо от сиянието на догарящия огън, шепите и свенливо се мъчеха да прикрият женското на голотата и. Но главата и бе обърната тревожно към него, тя го гледаше през разпуснатите коси и мълчеше. Стори му се, че пак се усмихва.

Той стоеше и я гледаше, искаше да я разгледа добре. Искаше да разбере нещо у тая жена, която го привличаше и плашеше — да разбере какво точно го привлича и плаши.

- Ела - каза и.

Тя не помръдна даже, стоеше си все така неподвижна и мълчалива. Помисли, че не е чула, и повтори:

- Ела, ела, не бой се. Бавно пристъпи към него с наведена глава, покорна и тиха.

- Лебата... - прошепна.

Тя знаеше по-добре от него. Хлябът е готов, време е да се вади от пещта. Бързо навлече само ризата си и излезе навън.

Калуньо усещаше как жената шета леко край колибата и потраква с тенекии и ведра, как разгъва дълъг шарен месал в самата колиба. Той бе прилегнал на лакът върху папратта, която похрускваше и шумолеше под него, беше му спокойно и хубаво да лежи сред тия меки домашни звуци, да лежи и да я чака търпеливо. Вече не бързаше, беше морен и постепенно се унасяше. Сепна го мирис и топлота на прясно опечен хляб, тръпчив мирис на пот, на мускато и жена.

Чръноовчарката беше коленичила до него и го гледаше тихо. Беше гореща и още потна, или сочна, чуваше диханието и. Ухаеше на хляб. Самата тя беше хляб. Калуньо се надигна да свали тънкия месал на тоя хляб, тя му помогна да го свали — и благоговейно го взе в ръце. Беше точно като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна - беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае.

И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце...

Любиха се дълбоко, силно и спокойно, без да бързат.

Първият глад бе отминал, утолен. Оставаше гладът, вечният. Гладът, когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж. Това Калуньо го знаеше, усещаше го някак, усещаше, че ще я иска винаги, всякъде, всякога, че навярно това е жената, която ще приляга най-плътно на мъжа у него; долавяше някак, че всеки зов, всеки порив на мъжа у него ще намира у тая жена тих, верен отклик и отглас. Всякога и всякъде.

Не беше като с Гюла. Друго беше. И всичко беше друго, съвсем друго.

Попита я как се казва. Тя избъбра нещо, което той не можа да разбере - Костанса, Костанца или Костанда. Попита я още кой е мъжът и, но тя не отговори. Беше уморена, беше заспала, дишаше леко и равно. Все едно, и да му каже - той няма да го знае. Още не познаваше всичките си овчари.

На другата сутрин Калуньо се събуди чак когато слънцето блесна в очите му през открития вход на колибата. Костанда я нямаше. Вън се чуваше неясен бъбреж. От Мочурите бе дошло момчето, което караше млякото всяка сутрин. Като горско животно Костанда го бе усетила отдалече, по звънчето на магарето или по шушненето на краката, и бе побързала да го пресрещне, за да не ги завари в колибата.

Държеше момчето настрана от колибата, някъде отзад, и му помагаше да разтовари чебрите с млякото. Момчето дърдореше непрекъснато и припряно на техния си неразбираем език и като че му се искаше да постои тук още някое време. Тя отговаряше кратко и като че го отпъждаше.

И наистина, скоро го изпрати обратно. Когато звънчето заглъхна, Калуньо се измъкна от колибата. Беше жаден и загреба една кратунка от суровото мляко. Беше още топло, малко зърнесто на пиене, от кламбучкането на чебрите се бе леко съсирило на дребни зрънца масло, приятно кисели на вкус. Отиде след това на стублата да се наплиска със студена вода, а на връщане бе вече разсънен и съвсем бодър.
Чръноовчарката бе сложила вече големия казан с млякото да се вари и както винаги, шеташе неуморно и
мълчаливо наоколо. Калуньо бързо се стегна за път. Преди да потегли, той извади малката кожена торбичка, в която държеше парите си, повечето бешлици и няколко меджидии от белите. Изсипа ги в шепа. Искаше да отдели, както преди, само две меджидии. Но улови ръката на чръноовчарката и изведнъж изсипа в нейната шепа всичко, което държеше в своята. Тя взе среброто, както преди, и не каза нищо, ни да, ни не, не благодари, пое го спокойно, както се поема нещо обикновено; както се поема хляб или пари за хляба. Мушна го пак така някъде в пазвата, то звекна глухо там, и пак се обърна да си гледа работата. Тя не изпрати Калуньо, не му каза нищо за сбогом, не го попита ще идва ли пак. Даже не погледна подире му. Той се отдалечи малко и скрит зад храстите, се обърна назад.

Жената переше сиренарските цедила и ги простираше да съхнат по ниските клони на дърветата. Той я гледаше непрекъснато и му беше малко чоглаво от това, че тя е точно такава, Каквато беше, преди да дойде той тук и преди да се познават. Че тя точно така спокойно и спорно си гледа работата, като че него го няма и никога не го е имало. Той я гледаше ненаситно, гледаше я изумен, сякаш я виждаше за пръв път. Гледаше как сладостно се люлее камбаната на фустана и, как бързо се мяркат здравите силни крака, винаги боси, как играят кълбата на задника и, а под кръглия разноцветен венец, който пак се бе появил на главата и, руменее лицето, все така румено- мургаво. “Дяволска жена... - помисли Калуньо. - Дяволска жена. Да се чудиш отде да я подхванеш, как да я подхванеш. Шейтан жена.

Азгънлия жена. Огнена...“

По-настрана от тая жена. По-настрана, ако може. Не знаеше ни отде е, ни каква е. Не му и трябаше да знае, що ли му и тряба.