СОМ

разказ от Емил Тонев

 

 

Тази история ми я разказа Пламен. На него пък му я разказвал навремето дядо му Цеко, докато лежали по гръб в сеното привечер и гледали как звездите изгряват, а жабешкият концерт откъм Дунава се усилвал. Дядо Цеко от своя страна е участник в последната фаза на историята, в нейната кулминация, така да се каже. 

Първите сведения за гигантския сом датират още от основаването на селата Цуй на двата бряга на реката, на запад преди големия завой към Видин. Интересно е, че в по-късните архиви, ако може да бъде наречен така оръфаният тефтер на някой си Петър Кулеца, има повече данни за появата на чудовището, отколкото за реални събития. Самите събития рядко са отбелязвани с дата и година, а по-често с фрази като: “Купих 7 черни говеда две недели преди големата риба да обърне каика на Митар.” За въпросния Петър Кулеца не се знае друго, освен че е джамбазин, родом от Кула, а от малкото дати в тефтера става ясно, че е живял в отсамното Цуй между 1850 и 1876 г. 

За селата Цуй пък се знае най-вече от предания, че са създадени от двама братя, беглеци след погрома на Търновското въстание през 1686. Имената им са се разтопили във времето, но е ясно, че като стигнали брега на Дунав, се скарали за нещо си и по-старият брат останал на отсамния бряг, а другият минал на отсрещния. Именно тогава, гласи преданието, докато по-младият брат плавал към отсрещния бряг със сала, натоварен с дечурлига и покъщнина, проводен от тежките псувни на брат си (на които хич не оставал длъжен), видели сома. Грамадното туловище разцепило надлъж реката между ругаещите се братя и с един плясък на опашката вдигнало такава вълна, че салът аха да се обърне, а на брега всички били мокри до колене. Клетвите секнали, над реката възцарила тишина, а чудовището изчезнало в дълбините. 

Това била първата му поява. Не може да се твърди със сигурност колко голям е бил звярът, но почти всички свидетелства се обединяват около факта, че окото му било като крина за жито, а в основата си мустаците му били дебели колкото детска ръка. 

Защо и двете села са били наречени Цуй няма сведения. Може само да се предполага, че името има нещо общо с думата “цуйка”, което значи “ракия” на румънски. Полека-лека селата се разраснали, населили се и други хора, но враждата помежду им останала, предавана от поколение на поколение. Никой вече не помнел защо е започнала, но с една особена страст я подклаждали и раздухвали огъня й - в това отношение тукашният полуостров има дълбоки традиции. 

Времето пускало един по един дните си по течението, годините се нижели. Връзките между двете села се състояли предимно в надпсуване и надсвирване от двата бряга. И тукашното, и тамошното Цуй си имали духови оркестри. Съдържанието на псувните било сходно, но на различни езици, понеже отсрещното Цуй се порумънчило. Мелодиите обаче били едни и същи - когато отсам духовият оркестър свирел, оттатък реката чували и запомняли. И обратно. После всеки оркестър пригаждал мелодията към себе си със съзнанието, че я свири по-добре. Практически разлика нямало, като изключим факта, че отсрещното Цуй освен флигорните, кларнетите и тъпана използвало в допълнение характерния румънски инструмент бръмбъзък, а отсамното - окарина. 

Случвало се зимата, когато Дунав замръзне, някой момък от едното село да прекоси по терлици реката и да подпали нечия плевня оттатък - това се водело един вид зрелостен изпит. А терлици се използвали, защото терликът не се пързаля по леда, за разлика от опинците. Напролет пък, като им кипне кръвта, младите мъже от двете села се наговаряли с викове от бряг към бряг, мятали се на каиците и си устройвали рицарски турнир - с дървени куки се дърпали и събаряли от лодките насред реката. Удавянията не били изключение, а веднъж, някъде през 1885, надолу по течението, сред върбалака на брега, били намерени само празни каици - никой не се върнал от този турнир. Тогава в селата се заговорило, че чудовището има пръст в тая работа, но нямало живи свидетели и намесата му остава само предположение, макар и доста правдоподобно. 

Тук стигаме и до завръзката, на която е свидетел и дядо Цеко, тогава 8-годишен хлапак, майстор на окарината и член на духовия оркестър на отсамното Цуй. Годината е 1899, лятото. Една нощ през август Петре, синът на чокой Йона от отсрещното село, прекосява с каика си Дунава за своята, да я наречем, матура - подпалване на плевнята на тукашния първенец чорбаджи Иван. Промъква се той на пръсти и тъкмо вади огнивото, усеща нечие присъствие в мрака сред сеното. Петре бил храбър момък и се метнал върху невидимия враг. Успял да залепи длан върху устата на човека отдолу, който от своя страна яростно взел да рита с крака. Не е ясно кога Петре усетил, че врагът няма мустаци, а тялото му е с различни форми и мирише различно от неговото. Не е ясно и колко продължила борбата. Знае се само, че от ритането с крака гащите на Петре се оказали смъкнати до глезените, а ризата на врага - запретната високо нагоре. После синът на чокоя се озовава в един свят, различен от познатия и твърде, твърде приятен. Когато се връща в селото си, успява само да каже на аверите си, които чакат огнен знак от отсрещния бряг, следното: “Тоя път не можах, утре пак ще ида.” Така Петре ходил цяла есен да пали плевнята на чорбаджи Иван, а чорбаджията се чудел защо дъщеря му Вела продължава да спи нощем в сеното, макар времето да захладняло. 

Когато работата излязла наяве, за чокоя нямало друг избор, освен да прати годежари на чорбаджията, а чорбаджията имал още по-малък избор, предвид състоянието на Вела. Сватбата била уговорена за след Коледа, а оркестрите започнали репетиции - какъв по-добър повод за надсвирване от една сватба... 

Точно тогава чорбаджи Иван решил да попълни с една последна коситба доста утъпкания си сеновал. Тогава и срещнал сома. Онзи бил подал чудовищната си муцуна досами брега. Иван нямал много време за размисъл, а и май си е представил сватбен пир с тлъсто сомско, затова си послужил с единственото оръжие, което имал подръка - косата. Острието блеснало на слънцето и се забило в челото на сома. Звярът полудял от болка и така се метнал, че както чорбаджи Иван стискал дръжката на косата, металът изпукал и се строшил в основата си. С още едно мощно движение сомът плеснал с опашка и отплувал към дълбокото, а забитото в главата му острие порело водата като ятаган. 

Разказът на чорбаджи Иван бива приет без резерви от съселяните му, а и той за доказателство показва дръжката на косата с остатъка от прекършеното издъно острие. Покрай приготовленията за сватбата историята бързо се забравя. 

Зимата била люта, Дунавът замръзнал още в началото на декември. На третия ден след Коледа целите села, начело с оркестрите, вкупом тръгнали по терлици и с всякаква посуда, пълна с цуйка и гроздова, към средата на реката, където да отпочнат веселбата на помирението. Осемгодишният Цеко надувал окарината, а насреща бръмкал румънският бръмбъзък. Двете музики се слели в една, двете тълпи - също. И тогава Петре, зачервил гребена, грабнал и тъй развъртял Вела, че левият и терлик пернал окарината на Цеко от ръцете му. Окарината отхвърчала, плъзнала се и спряла в една пряспа чак до румънския бряг. Цеко хукнал натам, защото къде ти сватба без окарина, а докато търчал, чул пропукване и мернал с едно око как някакво желязно острие поникнало от леда. Докато тичал, пукането продължило, но Цеко не му обръщал внимание, зает единствено с мисълта за окарината. Стигнал я, грабнал я и я надул още преди да се обърне към сватбата, защото било време за неговото соло, и тогава - първо чул, че солото му е съвсем самотно соло, а сетне видял как един почти идеално кръгъл и плосък леден блок се премята сред водни пръски и се захлупва като огромен капак на мястото, където допреди миг се намирали сватбарите. Студът бил голям и скоро цепнатината покрай капака замръзнала, даже белег не останал по леда... 

Това е в общи линии историята на дядо Цеко. След този случай той онемял. То нямало и с кого да говори - всички били отишли на сватбата. Посрещнал новия век и изкарал зимата в бродене по леда между Цуй и Цуй. Храна имало достатъчно, та от глад не страдал. Напролет тръгнал на юг и стигнал до недалечното село Урбабинци, където го прибрали добри хора. Нищо не можел да им каже, само с ужас слушал разказите на проходящи пътници за някакъв чудовищен сом, който порел Дунава със сабя, поникнала от главата му, за изчезналата сватба и за прокълнатите села Цуй. Местните не вярвали много на тия приказки, но Цеко вярвал, и още как. 

Слухове за поява на звяра се носели постоянно между 1912 и 1917. Точно тогава проговорил и Цеко - военна комисия довтасала в Урбабинци, признала го за годен и той се стреснал много. Оцелял обаче. След войната се върнал, оженил се за бабата на Пламен и така... 

Последни сведения за чудовището засега има през 90-те години, но вече в сръбската част на реката. Но може и да са само слухове.